— Не разбираш, Елейн. — Авиенда посочи центъра на ливадата, там, където бе стоял Прагът. — От това можеше да не излезе нищо повече от една мълния, или още по-малко. Не можеш да го предвидиш, преди да се случи. Струва ли си заради една мълния да рискуваш да отгориш и себе си, и всяка жена на по-близо от сто крачки?

Елейн се втренчи в нея. Знаела го беше и въпреки това беше останала? Да рискуваш живота си беше едно, но да рискуваш способността си да преливаш…

— Искам да се вземем за първосестри, Авиенда. Веднага щом намерим Мъдри. — Какво щяха да правят с Ранд, не можеше дори да си представи. Самата идея, че и двете ще се омъжат за него — и с Мин в добавка! — й се струваше нелепа. Но за сегашното беше сигурна. — Не ми е нужно да зная повече за теб. Искам да бъда твоя сестра. — И тя целуна нежно Авиенда по окървавената буза.

Преди малко само си беше помислила, че Авиенда се е изчервила ужасно. Сред айилците дори любовници не се целуваха пред чужди очи. Жарки залези щяха да избледнеят пред лицето на Авиенда.

— Аз също те искам за сестра — промълви тя. Преглътна, озърна се към Биргит, която се преструваше, че не ги забелязва — наведе се и бързо докосна с устни бузата на Елейн. Елейн я заобича заради този жест толкова, колкото и заради всичко друго.

А Биргит се взираше към склона и може би наистина изобщо не беше ги забелязала, защото изведнъж каза:

— Някой идва насам. Лан и Нинив, освен ако не греша.

Елейн и Авиенда се извърнаха тромаво. Доста смешно изглеждаше — героите в приказките никога не закъсваха толкова, че едва да стоят на краката си. Далече на север двама ездачи се появиха за кратко сред дърветата. За кратко, но за достатъчно дълго, та трите да видят високия мъж на едрия кон, препускащ в галоп, и една жена, върху по-ниско животно, която препускаше до него. Трите приседнаха предпазливо и с трепет зачакаха помощта. Още едно нещо, което героите никога не правеха, помисли си с въздишка Елейн. Надяваше се, че ще може да стане кралица, с която паметта на майка й да се гордее, но беше ясно, че героиня от нея така и няма да се получи.

Чулейн дръпна леко юздите и Сегани се наклони плавно, завивайки с оребреното си крило. Беше добре обучен ракен, гъвкав и подвижен, любимецът й, въпреки че трябваше да го дели с други в полетите. Морат’ракен винаги се оказваха повече от ракен — неприятно, но факт. Долу при фермата от въздуха изскачаха огнени топки и се пръскаха във всички посоки. Тя се стараеше да не им обръща внимание — задачата й беше да наблюдава за опасност от зоната около фермата. Добре поне, че пушекът от маслиновите горички, където бяха загинали Тауан и Маку, беше секнал.

От хилядата крачки височина над земята се виждаше много надалече. Другите ракени кръжаха над околностите; всяка тичаща жена щяха да я бележат за проверка, да видят дали не е от онези, които бяха предизвикали целия този смут, въпреки че всъщност всеки из тези земи, който видеше ракен във въздуха, най-вероятно щеше да побегне. А Чулейн трябваше само да наблюдава да не се приближи насам някоя неприятност. Искаше й се да не изпитва този сърбеж между плешките си — той винаги предсказваше, че неприятността се приближава. Насрещният вятър от полета на Сегани не беше толкова лош при тази скорост, но тя привърза по-здраво връзката на промазаната си с восък ленена качулка под брадичката си, провери кожените предпазни каишки, които я придържаха към седлото, намести кристалните си очила и придърпа дебелите ръкавици.

Над сто Небесни юмрука вече бяха кацнали долу и по-важното — шест сулдам с дамане и още една дузина, понесли чували, пълни с допълнителни ай-дам. Вторият й полет щеше да е товарен, от хълмовете на юг с още подкрепления. Много по-добре щеше да е, ако бяха стоварили повече още първия път, но с Хайлене бяха пристигнали твърде малко то’ракен и се носеше упорита мълва, че на повечето от тях е възложено да превозят върховната лейди Сурот с целия й антураж от Амадиция. Лошо бе да мислиш с неприязън за Кръвта, но въпреки това тя съжаляваше, че не бяха пратили повече то’ракен към Ебу Дар. Никоя морат’ракен нямаше добро мнение за огромните и тромави то’ракен, подходящи само за превоз на товари, но с тях можеха да превозят повече Небесни юмруци и повече сулдам.

— Говори се, че тук долу имало стотици марат’дамане — подвикна високо Еля зад гърба й. Високо в небето човек трябваше да вика, за да надмогне шума на вятъра. — Знаеш ли какво ще направя с моя дял от плененото злато? Ще си купя хан. Този Ебу Дар ми се стори подходящо място. Може и мъж да си намеря. Деца да си имам. Ти какво мислиш?

Чулейн се ухили под ветробрада си. Всяка леткиня говореше как щяла да си купи или хан, или кръчма, или ферма — но можеше ли човек да остави небето? Тя потупа дългия набръчкан врат на Сегани. Всяка жена леткиня — на четирима летци три бяха жени, леткини — говореше за мъж и дечица, но дечицата също означаваха край на полетите.

— Мисля, че трябва да си държиш очите отворени — отвърна тя. Макар че малко приказки нямаше да навредят. Долу май нямаше никаква заплаха за Небесните юмруци. Най-леко въоръженият род войски, те не отстъпваха по твърдост дори на гвардията на Смъртната стража. А според някои бяха дори още по твърди. — Аз ще си използвам дела да си купя дамане и да си наема сулдам. — Ако се окажеше, че тук долу има и наполовина толкова марат-дамане, колкото твърдеше мълвата, с дела си щеше да купи две дамане. Три! — Дамане, обучена да прави Небесни светлини. Когато оставя небето, ще стана богата като някоя от Кръвта. — Тук имаше нещо, което наричаха „фойерверки“ — тя самата бе видяла как някакви нещастници напразно се опитваха да спечелят интереса на Кръвта в Танчико — но кой ще вземе да ти гледа нещо толкова жалко в сравнение с Небесните светлини? Тези хорица бяха овързани и изхвърлени на пътя извън стените на града.

— Фермата! — извика Еля и изведнъж нещо шибна здраво Сегани, по-силно от най-свирепия порив на буря, и крилете на ракена изплющяха.

Ракенът се плъзна надолу с дрезгав писък толкова бързо, че предпазните каишки се впиха в Чулейн. Тя стисна здраво юздите, но не ги дръпна — Сегани трябваше сам да се измъкне от това; всяко дръпване на юздите щеше само да му попречи. Пропадаха надолу и се въртяха като игрално колело. Морат’ракен ги учеха да не гледат към земята, когато ракенът пада, независимо по каква причина, но тя продължи неволно да пресмята височината при всяко превъртане, когато земята изникваше в очите й. Осемстотин крачки. Шестстотин. Четиристотин. Двеста. „Светлината дано освети душата ми и безкрайната милост на Създателя да ме защити от…“

С рязък плясък на могъщите си криле, който я дръпна на една страна и зъбите й изтракаха, Сегани се понесе извън вихъра и люспестият му корем забърса върховете на дърветата при плавното спускане. Със спокойствие, придобито от дългото учение, тя прецени по маха на крилете колко е напрегнат. Щеше да повика дер’морат’дамане да го прегледа. Някоя дреболия, която можеше да се изплъзне от очите й, майстор нямаше да пропусне.

— Изглежда, отново се измъкнахме от Господарката на Сенките, Еля. — Извърна се да погледне през рамо и думите й заглъхнаха. От седлото зад нея се вееше скъсан предпазен каиш. Всеки летец и леткиня знаеше, че „Господарката“ чака в края на дългия пропад, но едно беше да го знаеш, а съвсем друго — да го видиш.

Тя отправи кратка молитва за мъртвата, овладя се и се върна към дълга си. Пришпори Сегани нагоре и го заиздига пред пазливо, спирала след спирала, за да избегне някоя скрита напрегнатост, но толкова бързо, колкото прецени, че ще е безопасно. И дори малко по-бързо от безопасното. Димът, издигащ се оттатък хълма, я накара да се намръщи, но от това, което видя, след като се извиси над билото, устата й пресъхна. Ръцете й останаха неподвижни на юздите и Сегани продължи да се издига с мощния замах на крилете си.

Фермата беше… изчезнала. Темелите тлееха очистени от белите сгради, които преди малко стояда над тях, а големите постройки на единия склон встрани се бяха превърнали в премазани в канарите отломки. Всичко беше почерняло и изпепелено. Огън бушуваше сред тревите и храстите и се разтваряше на широки ветрила, дълги сто разкрача, към маслиновите гори, протягайки се през низините между хълмовете. Оттатък, на още стотина разтега, лежаха прекършени дървета, всички изпопадали навън от фермата. Такова чудо никога не беше виждала. Нищо живо не можеше да е оцеляло там долу. Никой не би могъл да преживее това.