Устата на Елейн пресъхна. Твърде силно й прозвуча като обет. Тя стисна здраво Авиенда за ръката и я дръпна от ръба на пропастта. Айилците понякога се държаха почти толкова странно, колкото странни ги смятаха Ата-ан Миере. Не допускаше, че Авиенда наистина би могла да скочи — ни най-малко, — но и не искаше да рискува. Добре поне, че айилката не се опита да се възпротиви.

Нинив беше започнала да говори нещо на Ата-ан Миере, стиснала здраво плитката си с две ръце и с лице, почти толкова тъмно, колкото техните от напрежението да не се развика, докато те я слушаха с презрително високомерие. Мерилил и Сарейта продължаваха да пазят зорко Купата, да не би да им я отмъкне някой, а Кареане се опитваше да поведе разговор с Родственичките, макар и без особен успех. Реане й отговаряше, макар и да примигваше неловко и да ближеше устни, но Кирстиан стоеше като вдървена и трепереше, докато Гарения беше стиснала очи и не смееше да ги отвори. Въпреки всичко Елейн заговори тихо; не беше работа на другите да го чуят.

— Никого не си изложила, Авиенда, най-малкото мен. Нищо от това, което си правила, никога не ме е посрамвало и нищо, което сега правиш, не би могло да ме посрами. — Авиенда примигна, сякаш усъмнена. — И освен това си горе-долу толкова мекушава и слаба, колкото може да е един камък. — Това бе най-странният комплимент, който някога беше правила на някого, но Авиенда наистина като че ли изпита благодарност. — Бас държа също така, че Морския народ са се изплашили от теб. — Друг странен комплимент, на който Авиенда се усмихна, макар и бегло. Елейн вдиша дълбоко. — Колкото до Испан… — За това не искаше дори да си помисля. — Аз също смятах, че бих могла да направя каквото е нужно, но само като позволя на ума си да се занимае с него, ръцете ми се изпотяват и стомахът ми се обръща. Щях да повърна дори ако само се бях опитала. Така че в това провалът ни е общ.

Авиенда й отвърна с един от жестовете на ръчния говор на Девите, означаващ „Ти ме изненадваш“. Беше започнала да учи Елейн на някои от тях, макар да казваше, че е забранено. Явно това, че бяха почтисестри и се подготвяха за нещо повече, отменяше тази забрана. Макар и не съвсем. Авиенда, изглежда, сметна, че обяснението й е напълно ясно.

— Не исках да кажа, че не бих могла да го направя — каза тя, — само че не знам как. Най-вероятно щях да я убия, докато се опитвам. — Изведнъж тя се усмихна, много по-широко и по-топло отпреди, и леко докосна Елейн по бузата. — И двете носим слабост в себе си — прошепна тя, — но то не носи срам, докато го знаем само двете.

— Да — отвърна немощно Елейн. Просто не знаела как! — Разбира се, че не носи. — Тази жена криеше повече изненади и от веселчун. — Вземи — каза тя и притисна фигурката на жената, увита в косата си, в шепата на Авиенда. — Използвай го в кръга. — Не й беше лесно да отстъпи ангреала. Смяташе да го използва сама, но въпреки всички усмивки духът на приятелката й — духът на нейната почтисестра — трябваше да се повдигне. Авиенда заобръща малката костена фигурка в ръцете си; Елейн почти усети как се мъчи да реши по какъв начин да й я върне. — Авиенда, знаеш какво е усещането, когато удържаш толкова сайдар, колкото можеш, нали? Представи си, че удържаш почти два пъти повече. Наистина си го представи. Искам да го използващ. Моля те.

Айилците може и да не показваха много с лицата си, но зелените очи на Авиенда се разшириха. Бяха обсъждали ангреалите по време на претърсването, но тя вероятно изобщо не беше си помисляла преди това какво ще е да използва един от тях.

— Два пъти повече — промърмори тя. — Да удържа толкова много? Трудно ми е да си го представя. Това е много голям дар, Елейн. — Тя отново я докосна по бузата, притискайки връхчетата на пръстите си; това правеха айилците вместо целувка и прегръдка.

Каквото и да имаше да казва Нинив на Морския народ, то не продължи дълго. Тя се отдалечи от тях с широки крачки, подръпвайки свирепо краищата на полите си. Като се приближи до Елейн, изгледа навъсено както нея, така и Авиенда и ръба на пропастта. Обикновено отричаше, че й става зле пред височините, но застана така, че двете да са между нея и пропада.

— Трябва да поговоря с теб — измърмори тя и отведе Елейн малко по-надолу от билото. И по-надалече от ръба. Малко, но достатъчно, за да не я подслушат. Вдиша дълбоко няколко пъти и заговори тихо, без да поглежда Елейн:

— Аз… държах се като глупачка. Само заради този проклет мъж! Когато го няма пред мен, ми е трудно да помисля за нещо друго, а когато е при мен, ми е трудно да мисля изобщо! Ти… Ти трябва да ми казваш, когато започна да се държа глупаво. От тебе завися, Елейн. — Гласът й си остана тих, но заприлича почти на хленч. — Не мога да си позволя да си изгубя ума заради един мъж, не и сега.

Елейн беше толкова изумена, че известно време не можа дума да обели. Нинив да признае, че се е държала глупаво? Едва не се извърна да види дали слънцето не е позеленяло!

— Вината не е на Лан, и ти го знаеш, Нинив — най-сетне отвърна тя. И изтика от ума си спомени за собствените си доскорошни мисли за Ранд. Не беше същото. А и предложената й възможност бе дар на Светлината. Утре най-вероятно Нинив щеше да се опита да й скъса ушите за това, че е казала, че се държи глупаво. — Стегни се, Нинив. Престани да се държиш като лекомислено момиче. — Никакви мисли за Ранд повече. Тя все пак не беше бленувала по него толкова отчаяно! — Ти си Айез Седай и се очаква да ни водиш. Води! Води и мисли!

— Ще се опитам — измрънка Нинив. — Ще се опитам, наистина. Само че не знаеш какво е. Аз… съжалявам.

Елейн за малко щеше да си глътне езика. Нинив засрамена?! Май просто не беше добре.

Не продължи дълго, разбира се. Нинив изведнъж погледна намръщено ангреала и се окашля.

— Дала си един на Авиенда, нали? — каза тя делово. — Е, предполагам, че тя е във форма. Жалко, че ще се наложи да оставим и Морския народ да използва един. Обзалагам се, че много ще държат на него! Какво пък, дай им да опитат! Кой е за мен?

Елейн въздъхна и и връчи гривната с пръстените, и тя се отдалечи, пъхайки накита на лявата си ръка и подвиквайки на всички наоколо да заемат местата си. Понякога беше трудно да отличиш Нинив водачката от Нинив кавгаджийката. Доколко наистина беше водачката обаче?

Купата на ветровете лежеше върху разгънатите бели платна, с които беше увита — плитък тежък диск от чист кристал, две стъпки широк, украсен отвътре с дебели завихрени облаци. Красиво изделие, но съвсем скромно на вид, ако си помислиш какво можеше да свърши. Нинив зае място близо до него и ангреалът най-сетне изщрака и се заключи около китката й. Тя размърда ръката си изненадана, че верижките й пасваха, сякаш направени точно за нейната ръка. Трите Родственички вече бяха там — Кирстиан и Гарения се бяха свили зад гърба на Реане и явно бяха още по-уплашени, ако това изобщо беше възможно. Ветроловките все още стояха подредени зад Реане, почти на двадесет крачки разстояние.

Елейн изчака Авиенда и изгледа подозрително Морския народ. Бъркотия ли се канеха да предизвикат? Опасявала се беше от това още при първото споменаване за жени във фермата, които може да се окажат достатъчно силни, за да се включат в свързването. Ата-ан Миере бяха такива педантки по отношение на ранговете, че можеха да посрамят дори Бялата кула, а присъствието на Гарейна означаваше, че Ренайле дин Калон Синя Звезда, Ветроловката на Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере нямаше да участва в кръга. Не беше допустимо.

Ренайле изгледа изпитателно жените, събрали се около Купата. Като че ли ги претегляше и оценяваше способностите им.

— Талаан дин Гелин — изведнъж джафна тя, — на позиция! — Все едно че плесна с камшик! Дори Нинив подскочи.

Талаан се поклони с ръка на сърцето, след което се затича към Купата. Още докато тръгваше, Ренайле изджафка отново:

— Метарра дин Джунале, на позиция! — Метарра, пълничка, но яка, се забърза по петите на Талаан. Никоя от двете чирачки не беше достатъчно възрастна, за да придобие това, което Морския народ наричаха „морско прозвище“.