Тя стана, оправи бледозеленото си сетре, скръсти ръце под гърдите си и го погледна в очите.

— Какво друго може да е? — каза Мин кротко. Е, постара се поне да е кротко и почти го докара. Обичаше го, но след сутрин като тази беше готова така да го зашлеви през ушите, че да му звъннат. — За Мат изобщо не спомена, а не знаеш дали дори е жив.

— Мат е жив — изръмжа Ранд. — Щях да знам, ако е умрял. Какво искаш да кажеш, че се… — Челюстите му се стиснаха, сякаш не можеше да се насили да го изрече.

— Че се мусиш — помогна му тя. — Скоро ще започнеш и да се цупиш. Някои жени смятат, че мъжете са по-хубави, когато се цупят. Аз обаче не съм от тях. — Е, май прекали. Лицето му помръкна и дори не се изчерви. — Нима не се обърна наопаки само и само да си сигурен, че тя ще получи трона на Андор? Който й се полага по право, бих добавила. Не каза ли, че искаш Андор да остане цял, а не да се разкъса като Кайриен или Тийр?

— Казах! — изрева Ранд. — И сега е неин, а тя иска да се махна! Много добре, казвам аз! И не ми казвай пак да съм престанел да викам! И не ми казвай, че… — Осъзна, че е права, и стисна зъби. От гърлото му излезе тихо ръмжене. Мор заоглежда едно от копчетата на куртката си. Тази сутрин, откакто започна свадата им, младежът често проявяваше интерес към тази част от облеклото си.

Мин запази лицето си спокойно. Нямаше да го удари, пък и беше прекалено голям за плесници.

— Андор е неин, точно както ти го искаше — каза тя. Спокойно. Почти. — Никой от Отстъпниците няма да й посегне, след като ти скъса знамената и ги свали. — Опасен блясък лумна в сиво-сините му очи, но тя продължи: — Точно както го искаше. А и нямаш причина да мислиш, че се е съюзила с враговете ти. Андор ще последва Преродения Дракон, и ти го знаеш. Така че единствената причина да подсмърчаш е защото си мислиш, че тя не иска да те види. Тогава иди сам при нея, глупак такъв! — Следващото й беше най-трудно да го изрече. — Преди да си успял да кажеш и две думи, тя вече ще те целува. — Светлина, та тя обичаше Елейн почти толкова, колкото обичаше и Ранд — може би точно толкова, но по много различен начин — но как една обикновена жена да се състезава с красива златокоса кралица, която има зад гърба си цяла могъща държава?

— Аз не съм… ядосан — отвърна намусено Ранд. И отново закрачи из стаята. Мин се замисли дали наистина да не го изрита по задника. И то здраво.

Една от вратите се отвори, за да пропусне сбръчканата белокоса Сорилея, която избута Мор настрана още докато той поглеждаше към Ранд да разбере дали да я пусне. Ранд отвори уста — ядосано, каквото и да твърдеше — но още пет жени в дебели черни роби, овлажнели от стопения сняг, нахлуха след Мъдрата в стаята, свели очи към пода, с дълбоки гугли, който не скриваха напълно лицата им. Стъпалата им бяха увити в парцали.

Мин настръхна. Пред очите й затанцуваха образи и аури, заизчезваха и отново заизникваха около шестте жени, както и около Ранд. Беше се надявала, че той вече е забравил за съществуването на тези петте. Какво, в името на Светлината, беше намислила проклетата старица?

Сорилея махна само веднъж, при което златните и костени гривни на ръката й силно издрънчаха, а петте припряно се подредиха в редица върху всеченото в каменния под Изгряващо слънце. Ранд закрачи пред тази редица, заотмята гуглите и започна да се вглежда в лицата на жените с хладни очи.

Всяка от жените в черните роби беше неумита, косите им бяха сплъстени от потта и мръсни. Елза Пенфел, Зелена сестра, срещна погледа му жадно и на лицето й се изписа странно трескаво изражение. Несуне Биара, тънка Кафява сестра, го изгледа също толкова напрегнато, колкото и той нея. Сарийн Немдал, много красива, но и много мръсна, създаваща впечатлението, че липсата на възраст на лицето й е просто естествена хубост, като че ли удържаше едва на косъм прословутото хладнокръвие на Бялата Аджа. Белдеин Нирам, твърде отскоро получила шала, за да се заличат белезите на възрастта, открехна устни в колеблива усмивка, която се стопи под суровия му поглед. Ериан Боролеос, бледа и почти толкова миловидна, колкото Сарийн, трепна, след което видимо се насили да се взре в смразяващите му очи. Последните две също бяха Зелени, а всичките пет бяха от Сестрите, опитали се да го отвлекат по заповед на Елайда. Някои от тях бяха между онези, които го бяха изтезавали, докато се опитваха да го откарат в Тар Валон. Понякога Ранд все още се будеше, запотен и задъхан, и ломотеше, че бил вързан и окован и че го биели. Мин се надяваше, че това, което видя в погледа му, не е гибелна закана.

— Тези три бяха обявени за да’цанг, Ранд ал-Тор — каза Сорилея. — Мисля, че те вече изпитват срам до костите си. Ериан Боролеос бе първата, която помоли да бъде бита, както биха теб, по изгрев и по залез слънце, но сега вече го направиха всички. Молбата им беше удовлетворена. Всяка от тях помоли да ти служи както и с каквото може. Тох за тяхното вероломство никога и с нищо няма да бъде срещнат — гласът й за миг помръкна; за айилците вероломството с отвличането беше много по-лошо от всичко, което бяха направили с него след това — но те все пак познават срама си и искат да се опитат. Решихме да оставим избора на теб.

Мин се намръщи. Да оставят избора на него? Мъдрите рядко оставяха избор на някой друг. А Сорилея — никога. Жилавата и чвореста като вековна върба Мъдра небрежно придърпа тъмния шал на раменете си и загледа Ранд, сякаш всичко това изобщо не беше важно. Но все пак стрелна Мин с леденосините си очи и Мин моментално схвана, че ако изрече нещо не на място, костеливата старица ще й съдере кожата. Не беше видение. Просто вече познаваше Сорилея повече, отколкото би й се искало.

Така че си замълча и съсредоточи вниманието си върху онова, което се появяваше и изчезваше около жените. Не беше лека задача, след като стояха толкова близо една до друга, че не можеше да е сигурна дали даден образ принадлежи точно на определена жена, или на съседката й. Аурите поне бяха ясни. Светлина, дано само да разбереше поне част от това, което виждаше!

Ранд прие думите на Сорилея хладно — външно поне. Той бавно потърка ръце, след което се вгледа замислено в чаплите, жигосани на дланите му. Огледа лицата на петте Айез Седай едно по едно. Накрая се спря на Ериан.

— Защо? — попита я той кротко. — Убих двама от Стражниците ти. Защо? — Мин трепна. Ранд можеше да е какво ли не, но никога — кротък. А Ериан беше една от онези, които го бяха пребивали.

Светлоликата иллианска Сестра изправи гръб. Образите затанцуваха, а аурите светнаха и се стопиха. Мин не можа да разгадае нищо. С изцапано лице и със сплъстената си дълга черна коса, Ериан събра цялата айезседайска увереност и срещна очите му с равен поглед. Но отговорът излезе от устата й ясен и прям.

— Сгрешихме, когато те отвлякохме. Дълго го обмислях. Ти трябва да поведеш Последната битка и ние трябва да ти помогнем. Ако не ме приемеш, ще го разбера, но ще помогна както ти поискаш, ако ми позволиш.

Ранд я изгледа безизразно.

После постави същия еднословен въпрос на всяка поотделно, и отговорите им бяха също толкова различни, колкото жените.

— Зелената е Бойна Аджа — отвърна му гордо Белдейн и въпреки петната по бузите й и тъмните кръгове под очите й, наистина заприлича на някоя Кралица на битките. Но пък салдейките като че ли си го носеха това като своя втора природа. — Когато тръгнеш на Тармон Гай-дон, Зелените трябва да са с теб. Аз ще те следвам, стига да ми позволиш. — Светлина, тя щеше да се свърже с един от ашаманите като негов Стражник. Как… — Не, сега това не беше важно.

— Това, което направихме, беше логично за момента. — Здраво удържаната строгост на Сарийн залитна в искрена тревога и тя поклати глава. — Казах го, за да го обясня, а не за да се оневинявам. Обстоятелствата се промениха. За теб логичният ход би могъл да е… — Тя вдиша съвсем колебливо. Образи и аури; някаква бурна любовна авантюра, на всичко отгоре! Жената беше като от лед, колкото и красива да изглеждаше. А и каква полза да се знае, че някакъв мъж ще я разтопи! — Да ни върнеш в плен — продължи тя — или дори да ни екзекутираш. За мен здравата логика казва, че трябва да ти служа.