Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Това, разбира се, не беше достатъчно, за да успокои напълно Нинив. Тя подръпна свирепо шапката си — явно все още бе изпълнена с гняв, от който искаше да се освободи. Но Родственичките забиха погледи в каменните плочи с поруменели лица и дори Ветроловките изглеждаха малко засрамени — малко, — мърмореха си тихо и избягваха да срещнат погледа на Нинив. Сиянието около жените загасна, докато не остана само Авиенда, все още удържаща Извора.

Елейн я докосна по ръката и тя се сепна. Наистина ставаше мекушава. Да допуска да се промъкват така до нея и да подскача от едно докосване!

— Кризата, изглежда, утихна — промърмори Елейн. — Може би е време да тръгваме, преди да е избухнала отново. — Само розовите петънца по бузите й показваха, че и тя се е ядосала. Както и по тези на Биргит: откакто се бяха свързали, двете често реагираха еднакво.

— Крайно време е — съгласи се Авиенда. Още малко и наистина щеше да се размекне като влагоземка.

Всички очи я проследиха как пристъпи в средата на двора пред конюшните, до мястото, което беше научила наизуст и което познаваше и със стиснати клепачи. Радост беше да държиш Силата, радост носеше работата със сайдар, до степен, за която не можеха да се намерят думи. Да удържаш в себе си сайдар, да се оставиш той да те удържа в себе си беше като да си жива повече от всякога. Самозаблуда, твърдяха Мъдрите, лъжлива и опасна като воден мираж в Термул, но въпреки това й се струваше по-истинска от каменната настилка под краката й. Трябваше да се възпротиви на порива да привлече още — вече удържаше почти толкова, колкото й бе по силите, и щом започна да втъкава потоците, всички пристъпиха към нея.

Това, че съществуваха неща, които мнозина Айез Седай не умееха, все още изумяваше Авиенда, след всичко, което беше видяла. Няколко от Плетящия кръг бяха достатъчно силни, но единствена Сумеко и, изненадващо, Реане открито следяха какво върши тя. Сумеко дори стигна дотам, че отблъсна ръката на Нинив, която понечи да я потупа насърчително, при което Нинив я изгледа възмутено, но Сумеко, приковала поглед в Авиенда, така и не го забеляза. Всички Ветроловки притежаваха значителна сила и сега я гледаха съпдо толкова жадно, както бяха гледали Купата. Сделката им даваше пълно право на това.

Авиенда се съсредоточи, потоците се втъкаха и създадоха еднаквост между това място и мястото, което тя с Елейн и Нинив бяха избрали на картата. Тя направи жест, сякаш разтваряше платнище на шатра. Това нямаше нищо общо със сплита, на който Елейн я беше научила, но беше почти всичко, което си спомняше от онова, което сама бе сътворила много преди Егвийн да направи първия си Праг. Потоците се сляха в сребриста вертикална резка, която се завъртя и се превърна в отвор във въздуха, по-висок от мъжки бой и толкова широк. Отвъд него се простираше голяма поляна, обкръжена от дървета, високи по двадест-тридесет стъпки, на няколко мили северно от града, на отсрещния бряг на реката. Висока до коленете кафява трева се издигаше пред самия Праг, полюшвана от тих ветрец; всъщност той не се беше завъртял, само така изглеждаше. Но някои от тези стръкове бяха срязани изрядно по дължината му. Ръбовете на отварящ се Праг бяха по-остри и от най-наточения бръснач.

Не остана доволна от Прага; Елейн можеше да направи този сплит с малка част от мощта си, но кой знае защо, този труд изискваше само трошица от нейната. Беше сигурна, че може да изтъче по-голям, отколкото този на Елейн, използвайки сплитовете които бе изтъкала, когато се опита да избяга от Ранд ал-Тор, сякаш толкова отдавна, но колкото и често да се опитваше да си го спомни, успяваше да възстанови само късчета. Не изпитваше завист — дори се гордееше с постиженията на почтисестра си — но собственият й провал изпълваше сърцето й със срам. Сорилея и Амие щяха да я нахокат сурово, ако разберяха. За срама. Твърде много горделивост щяха да го нарекат. Амис трябваше да я разбере — нали и тя беше била някога Дева. Не можеш да не изпиташ срам, когато се провалиш в нещо, което би могъл да постигнеш. Ако не се налагаше да удържи сплита, щеше да побегне така, че никой да не може да я настигне.

Заминаването беше обмислено грижливо и щом Прагът се разтвори напълно, всички в двора се раздвижиха. Две от Плетящия кръг набързо вдигнаха Сенкобежката на крака, а Ветроловките се подредиха в колона зад Ренайле дин Калон. Слугите започнаха да извеждат конете. Лан, Биргит и един от Стражниците на Кареане, длъгнест мъж на име Церил Арджуна веднага се понесоха през отвора, един след друг. Също като Фар Дарейз Май, Стражниците винаги претендираха за правото да излязат в челото, за да огледат. Авиенда я засърбяха петите да се затича след тях, но нямаше смисъл. За разлика от Елейн, тя не можеше да направи повече от пет-шест стъпки, без сплитът да започне да отслабва.

Този път не очакваха някаква сериозна опасност, затова Айез Седай ги последваха незабавно, Елейн и Нинив — също. Гористата област беше заселена нагъсто с ферми и някой пастир или двойка влюбени, потърсили усамотение, можеше да се наложи да бъдат отпъдени по-надалече, за да не видят твърде много, но никой Сенкодух или Сенкобег не можеше да знае тази поляна; знаеха я само тя, Елейн и Нинив, а те не бяха говорили пред никого за избора си от страх да не би някой да подслуша. Застанала при отвора, Елейн я погледна въпросително, но Авиенда й даде знак да продължи. Плановете бяха за това, да се следват, освен ако не възникнеше причина да се променят.

Ветроловките започнаха бавно да се нижат към поляната отвъд, всяка обзета от нерешителност, щом се приближеше до това нещо, за което не беше й сънувала, и вдишваха дълбоко преди да го прекрачат. И изведнъж потръпването по кожата на гърба й се върна.

Очите на Авиенда се надигнаха към прозорците, гледащи към двора. Всеки можеше да се е спотаил зад нежните бели плетеници от ковано желязо или резбованите дървени кепенци. Тилин се беше разпоредила слугите да стоят настрани от тези прозорци, но кой можеше да спре Теслин или Джолайн, или… Нещо я накара да вдигне погледа си още по-нагоре, към куполите и кулите. Тесни пасажи обкръжаваха някои от тях ична един, много високо, тя забеляза черен силует, обкръжен от ярък ореол от слънцето зад него. Мъж.

Дъхът й секна. Нищо в стойката му, с длани, опрени на каменния парапет, не говореше за опасност, но тя разбра, че тъкмо заради него кожата между плешките й настръхва. Никой от Сенкодушите нямаше просто да застане така небрежно и да гледа, но онова същество, онзи голам… Коремът й се вледени. Можеше да е само някой дворцов слуга. Можеше, но тя не можеше да го повярва. Да познаеш страха не беше срамно.

Тя изгледа с тревога жените, продължаващи да се нижат през Прага болезнено мудно. Половината от Морския народ бяха преминали и Плетящият кръг чакаше реда си след тях — държаха здраво Сенкобежката и собствената им притесненост от преминаването се бореше с негодуванието, че на жените от Морския народ е отстъпено да минат първи. Ако огласеше подозренията си, Родственичките със сигурност щяха да се разбягат — само от споменаването за Сенкодуши устите им пресъхваха и крайниците им омекваха, — докато Ветроловките като нищо тутакси щяха да си поискат Купата. За тях Купата бе по-важна от всичко. Но само сляпа глупачка можеше да стои на място и да се чеше, докато лъвът се промъква към стадото, което е оставена да пази. Тя хвана една от Ата-ан Миере за червения ръкав.

— Кажи на Елейн… — Към нея се обърна лице, гладко като черен камък. Странно как пълните устни на жената изтъняха. Очите й бяха като черни камъчета, плоски, и много твърди. Що за вест можеше да прати по нея, без да предизвика всичките неприятности, които се опасяваше, че може да причини? — Кажи на Елейн и Нинив да бъдат нащрек. Кажи им, че враговете връхлитат когато най-малко ги очакваш. Трябва да им го кажеш на всяка цена. — Ветроловката кимна, едва прикривайки нетърпението си, но изненадващо изчака Авиенда да я пусне преди да направи колебливата си крачка през Прага.

Терасата на кулата беше празна. Авиенда не изпита облекчение. Онзи можеше да е навсякъде. Да слиза надолу към двора. Който и да беше той, каквото и да беше — беше опасен. Това не беше вихрушка прах, завихрен от въображението й. Последните четирима Стражници се бяха подредили в каре около Прага — стража, която щеше да напусне последна, и колкото и да презираше мечовете им, сега тя изпита благодарност, че още някой освен нея знае как се използва наточена стомана. Не че щяха да имат повече шанс срещу голам или още по-лошо — срещу някой Сенкодух, отколкото чакащите с конете слуги. Или от самата нея.

15
{"b":"283520","o":1}