Кирстиан не знаеше какво иска Лан — беше й казано да ги заведе при него, в малката колиба извън Куленско кръстовище, където Аделиз беше отвела Испан вечерта. Лан стоеше отвън с очи, студени като въздуха, и не пусна Кирстиан да влезе. Когато Елейн пристъпи вътре, разбра защо.
Аделиз лежеше на хълбок до преобърнатото столче, една чаша се бе изтъркулила на грубия дървен под недалече от протегнатата й ръка. Очите й бяха изцъклени и локва съсирена кръв се беше разляла от дълбокия прорез през гърлото й. Испан лежеше на малък нар, зяпнала в тавана. Устните й се бяха изкривили в озъбена усмивка и оцъклените й очи изглеждаха пълни с ужас. И как иначе, след като между гърдите й беше забит дебел колкото китка кол. Чукът, който явно беше използван, за да го забият, лежеше до нара край тъмното петно, стичащо се по пода.
— Светлина — изпъшка Елейн и насмалко да повърне. — Светлина! Кой е могъл да го направи? — Авиенда поклати глава удивена, а Лан дори и това не направи. Той просто се заоглежда в девет посоки наведнъж, сякаш очакваше който и да е, каквото и да е, което бе извършило това убийство, да влезе през едно от двете малки прозорчета, ако не и през самите стени. Биргит извади ножа от колана си и ако се съдеше по лицето й, ужасно съжаляваше, че не си е взела лъка. Онази стрела се изпъна по-силно от всякога в главата на Елейн.
Отначало Нинив просто застана на място и огледа вътрешността на колибата. Нямаше кой знае какво за гледане, освен очевидното. Второ трикрако столче, груба маса с примигваща на нея лампа, зелен чайник и втора чаша, груба каменна камина с изстинала пепел в огнището. Това беше всичко. Колибата беше толкова малка, че Нинив трябваше да направи само една крачка, за да стигне до масата. Тя топна пръст в чайника и после го близна, след което се изплю енергично и изпразни целия чайник върху масата — локвичка чай и запарени листа. Елейн примигна учудено.
— Какво се е случило? — хладно запита Вандийн от вратата. Лан пристъпи да й прегради пътя, но тя го спря с лек жест. Елейн понечи да я прихване с ръка, но я спря ново махване. Очите на Вандийн останаха приковани в сестра й, съвсем студени върху невъзмутимото й айезседайско лице. Мъртвата на нара все едно че не съществуваше. — Когато ви видях всички да тръгвате насам, помислих си, че… Знаехме, че не ни остават много години живот, но… — Гласът й също беше самото спокойствие, но Елейн нямаше да се учуди, ако е само маска. — Какво откри, Нинив?
Съчувствието изглеждаше непривично на лицето на Нинив. Тя се окашля и посочи чаените листа, без да ги пипа. Посочи и белите корички сред сплъстените черни листа.
— Това е корен от червенотрън — промълви тя. Помъчи се да го каже делово, но не успя. — Сладък е, така че може да не го усетиш в чая, освен ако не знаеш какво е, особено ако го пиеш с повечко мед.
Вандийн кимна, без да откъсва очи от сестра си.
— В Ебу Дар Аделиз навикна да пие чая много подсладен.
— Малка доза притъпява болката — каза Нинив — Но толкова много… Толкова много убива, но бавно. Дори няколко глътки са достатъчни. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Може да са останали в съзнание с часове. Неспособни да се движат, но в съзнание. Който го е направил, не е искал да рискува някой да дойде с противоотрова прекалено рано — не че знам такава при толкова силна отвара — или пък е искал едната или и двете да разберат кой ги убива. — Елейн ахна от тази жестокост, но Вандийн само кимна.
— Испан, предполагам, след като повече са се занимавали с нея. — Белокосата Зелена сякаш разсъждаваше на глас, напрягайки се да разгадае загадка. Прерязването на гърло сто на сто бе отнело по-малко време, отколкото забиването на кол в сърцето. От спокойствието на гласа й кожата на Елейн настръхна. — Аделиз никога не би приела да изпие нещо от някоя, която не познава, не и тук, с Испан. Тези два факта сочат убийцата, поне донякъде. Мраколюбка, при това от нашата група. Една от нас. — Елейн изпита две мразовити тръпки — своята и на Биргит.
— Една от нас — съгласи се тъжно Нинив. Авиенда започна да опипва острието на ножа на колана си с палец и този път поне Елейн не я укори.
Вандийн помоли да я оставят насаме със сестра й за малко, седна на пода и взе главата на Адедиз в ръцете си още преди всички да излязат през вратичката. Джаем, старият сгърбен Стражник на Вандийн, чакаше отвън при треперещата Кирстиан.
Изведнъж от колибата се надигна рев, вик с цяло гърло на жена, оплакваща загубата на всичко най-скъпо в живота си. Нинив, точно тя от всички, понечи да се върне, но Лан я хвана за ръката, а Джаем застана пред вратата с очи не много по-топли от тези на Лан. Нищо не можеше да се направи, освен да ги оставят — Вандийн да изреве болката си, Джаем да я пази. И да сподели болката, осъзна Елейн, усещайки в същото време възела от чувства в главата си, който бяха Биргит. Потръпна, а Биргит обгърна раменете й. Авиенда стори същото от другата страна и махна на Нинив да дойде при тях, което тя направи след миг колебание. Убийството, за което Елейн си бе помислила така лекомислено, се бе случило. Една от спътничките им беше Мраколюбка. Денят изведнъж й се стори толкова студен, че кости можеше да скърши, но близостта на приятелките малко я стопли.
Последните десетина траурни мили до Кемлин им отнеха два дни през снега. Дори Ветроловките бяха посърнали. Не че престанаха да се заяждат с Мерилил. Не че от Родството престанаха да си шушукат и да млъкват всеки път, когато до тях се доближеше някоя Сестра или жена от Плетящия кръг. Вандийн, с покритото със сребро седло на сестра си на своя кон, изглеждаше толкова тържествено спокойна, колкото при гроба на Аделиз, но очите на Джаем навяваха мълчалив обет за смърт, който със сигурност бушуваше и в сърцето на Вандийн. Елейн едва ли щеше да е по-щастлива, щом видяха стените и кулите на Кемлин, дори самата гледка да й беше дала Короната на розата и да бе върнала Аделиз към живота.
Дори Кемлин, един от най-големите градове на света, не беше виждал досега група пътници като тяхната, и след като те се озоваха зад високите петдесет стъпки стени от сив камък, привлякоха вниманието, докато прекосяваха Новия град по широките кишави улици, гъмжащи от хора, волски коли и фургони. Дюкянджии заставаха на праговете на дюкяните си и ги зяпваха. Фургонджии дръпваха юздите на впряговете си, за да ги изгледат. Високи айилци и високи Деви ги измерваха с очи като че ли от всеки ъгъл. Хората като че ли не обръщаха никакво внимание на айилците, но Елейн не можеше да не ги забележи. Тя обичаше Авиенда колкото себе си, ако не и повече, но не можеше да й хареса това, че цяла армия въоръжени айилци обикаля по улиците на Кемлин.
Вътрешният град, обкръжен от стени с бойници и кули от бял камък със сребърни жилки, беше незабравима и радваща очите гледка и Елейн най-сетне започна да изпитва чувството, че се завръща в родния си дом. Улиците следваха кривините на хълмовете и всяко възвишение предлагаше за окото нова гледка към завитите в сняг паркове и паметници, разположени така, че да се виждат добре както от птичи поглед, така и отблизо, или към кули с покриви, покрити с ярки керемиди, блестящи със стотици цветове на следобедното слънце. А после пред тях изникна самият Слънчев палат, разкош от бели шпилове, златни куполи и изкусно изваяни от камък фризове. Знамето на Андор се вееше почти на всяко по-издигнато място. Белият лъв върху червено поле. А на други — Знамето на Дракона и Знамето на Светлината.
При високите позлатени порти на Палата Елейн подкара сама напред в оцапаната си от изнурителния път рокля. Традицията и легендите твърдяха, че жените, който отпървом пристъпват към Палата в разкош и блясък, винаги се провалят. Дала беше да се разбере, че е длъжна да го направи сама, но в този момент почти съжали, че Авиенда и Биргит не бяха успели да я оборят. Половината от двете дузини стражи пред портите се оказаха айилски Деви, другата половина — мъже в сини шлемове и сини палта, с червено-златист Дракон, виещ се през гърдите.
