Ранд се приготви грижливо. Отново облече зеленото си палто и изпрати Мин да предаде на Девите посланията, които трябваше да отнесат. Това поне все още щяха да изпълнят. Ребрата от дясната страна го боляха почти толкова, колкото раните на лявата, а корема си усещаше така, сякаш го бяха бъхтили с греда. Беше им обещал. Останал сам в спалнята, той здраво се вкопчи в сайдин — не искаше дори Мин да види, че залита. Нея поне можеше да опази все някак, но как щеше да се чувства тя в безопасност, ако го видеше, че всеки момент е готов да рухне? Трябваше да е силен, заради нея. Трябваше да е силен — заради целия свят. Възелът от чувства в тила му, представляващ Аланна, му напомни за цената на безгрижието. Точно в този момент Аланна се мусеше. Трябваше да е прекалила с някоя Мъдра, защото ако сега седеше, седеше като на тръни.

— Все пак мисля, че това е лудост, Ранд ал-Тор — каза Мин, докато той грижливо поставяше Короната от мечове на главата си. Не искаше тези малки мечове отново да окървавят главата му. — Ти слушаш ли ме? Е, щом си решил на всяка цена да го изтърпиш, идвам с теб. Сам призна, че имаш нужда от мен, а в това нещо ще ти трябвам повече от всякога! — Беше прекрасна — с юмручетата на кръста, с потупващото краче, с блесналите очи.

— Ти оставаш тук — каза й той твърдо. Все още не беше сигурен какво смята да направи, не напълно, и не искаше тя да го види как се препъва в собствената си несигурност. А много се боеше, че ще се препъне. Очакваше обаче да му възразят.

Тя го изгледа намръщено и стъпалото й спря да потупва. Гневният блясък в очите й се стопи в тревога, която с едно мигване изчезна.

— Е, предполагам, че си достатъчно пораснал, за да можеш да прекосиш двора пред конюшнята, без да те водят за ръчица, овчарче. Освен това наистина изостанах с четенето.

Тя се отпусна в един от високите позлатени столове, сгъна крака под себе си и вдигна книгата, която бе престанала да чете, когато той пристигна. Понякога наистина изглеждаше съвсем погълната от четенето.

Ранд кимна. Точно това искаше — тя да си стои тук, в безопасност. Но все пак не беше нужно толкова да се захласва в четивото си, че съвсем да забрави за него.

В коридора пред вратата му клечаха шест Деви. Те го изгледаха твърдо, без да проговарят, а най-твърдо от всички — Нандера. Въпреки че Сомара и Несаир не й отстъпиха с много. Той си помисли, че Несаир е от Шайдо; трябваше да я следи много изкъсо.

Ашаманите също чакаха — Луз Терин пак замърмори нещо за убийства в главата му, — всички освен Наришма с Дракона на яките си, както и с Меча. Той заповяда отсечено на Наришма да застане на стража пред покоите му и мъжът рязко отдаде чест, й тъмните му очи, които сякаш виждаха всичко, се присвиха обвиняващо. Ранд не допускаше, че Девите ще си излеят неприязънта върху Мин, но нямаше защо да рискува. Светлина, та той наистина беше казал на Наришма всичко за капаните, които бе изтъкал в Камъка, когато го изпрати да му донесе Каландор. Младежът може би си въобразяваше някои неща. Да го изгори дано, това беше наистина налудничав риск.

„Само лудите никога не се доверяват.“ Луз Терин го промълви с насмешка. И доста налудничаво. Раните на хълбока на Ранд запулсираха; като че ли заотекваха една през друга в смътна болка.

— Заведете ме при Кацуан — заповяда той. Нандера плавно се изправи и тръгна, без да се обръща. Той я последва, другите закрачиха след него — Дащива и Флин, Мор и Хопвил. Докато вървяха, им даде набързо указания как да се държат. Флин, представете си, се опита да възрази, но Ранд го сряза — не беше време за боязън. Посивелият някогашен гвардеерц беше последният, от когото Ранд го очакваще. От Мор или Хопвил — може би. Макар да нямаха чак жълто около устата, все пак бяха достатъчно млади, за да останат бръсначите им сухи толкова дни, колкото ги мокреха. Но не и Флин. Меките чизми на Нандера не издаваха звук; стъпките на мъжете отекваха от високия ръбест таван, гонейки всекиго със сянката на сигурна заплаха. Раните му пулсираха.

И последният човек в Слънчевия палат вече познаваше Преродения Дракон от пръв поглед, а освен това знаеха кои и какво са мъжете в черните дрехи с него. Слуги в черни ливреи правеха ниски поклони и реверанси и бързаха да се махнат от очите им. Повечето благородници се оказваха почти толкова бързи да покрият достатъчно разстояние между себе си и петимата способни да прелеят мъже. Айлил ги изгледа с нечетливо изражение. Анайела се превзе, естествено, но когато Ранд се озърна през рамо, се оказа, че се е втренчила след него с лице досущ като на Нандера. Бертом се усмихна, докато подвиваше крак, мрачна усмивка, в която нямаше нито радост, нито доволство.

Нандера не проговори дори когато стигнаха целта си, само посочи една затворена врата с едно от копията си, завъртя се на пети и закрачи обратно натам, откъдето бяха дошли. Кар-а-карн без нито една Дева, която да го пази. Нима смятаха, че четирима Аша’ман са достатъчни, за да го опазят читав? Или тръгването й беше поредната проява на неприязън?

— Правете каквото ви казах — промълви Ранд.

Дашива се сепна, сякаш току-що съвзел се, и сграбчи Извора. Широката врата с всечени в нея отвесни жлебове се разтвори след лекия удар на поток от Въздух. Другите трима хванаха сайдин и последваха Дашива с навъсени лица.

— Преродения Дракон — прогърмя гласът на Дашива, леко увеличен от Силата, — кралят на Иллиан, Властелинът на утрото, идва да види жената на име Кацуан Мелайдрин.

Ранд пристъпи през прага и спря. Не разпозна другия сплит, който бе сътворил Дашива, но въздухът сякаш забръмча от заплаха, от усещането, че наближава нещо неумолимо, че надвисва — все по-близо.

— Повиках те, Кацуан — каза Ранд. Той сплитове не изпреде. Гласът му беше достатъчно твърд и хладен и без тяхна помощ.

Зелената сестра седеше до една масичка с гергеф с бродерия в ръце и разтворена кошничка върху лакираната повърхност на масичката, пълна с гранчета яркоцветни конци. Беше си точно такава, каквато я помнеше. Същото властно, стегнато лице, увенчано в прибрана на дебела кифла сива като стомана коса, украсена с малки златни рибки и птички, звезди и месечини. Същите тъмни очи, които изглеждаха почти черни върху бледото й лице. Студени, проницателни очи. Луз Терин изхленчи и се скри някъде още щом я видя.

— Е — каза тя и лекичко постави гергефа на масичката, — трябва да кажа, че съм виждала къде-къде по интересни неща, и то без пари. След всичко, което съм чула вече за теб, момченце, най-малкото очаквах камбани да закънтят и гръмове да отекнат, фанфари да заехтят от небесата и да западат мълнии. — Тя изгледа невъзмутимо петимата мъже с каменните лица, способни да преливат — нещо достатъчно да накара всяка Айез Седай да трепне. Още по-невъзмутимо огледа Преродения Дракон. — Надявам се, че някой от вас поне ще пожонглира? — каза тя. — Или ще гълта огън? Винаги ми е харесвало да гледам как веселчуните гълтат огън.

Флин се изсмя късо, преди да се овладее, и дори тогава прокара длан през рехавата коса на темето си, сякаш се мъчеше да надвие смеха си. Мор и Хопвил се спогледаха едновременно озадачено и ядосано. Дашива се усмихна неприязнено и сплитът, който стискаше, се усили, чак докато Ранд не се озърна през рамо да види какво ли налита зад гърба му.

— Достатъчно е да знаеш че съм този, който съм. — каза й Ранд. — Дашива, всички, изчакайте ме отвън.

Дашива отвори уста сякаш да възрази. Това не влизаше в указанията на Ранд, но явно нямаше да слисат тази жена, не и по този начин. Поколеба се за миг и си тръгна, мърморейки под нос. Хопвил и Мор едва не се сблъскаха кой да излезе по-напред, поглеждайки накриво към Кацуан. Единствено Флин напусна с достойнство въпреки накуцването си. При това все още му беше смешно!

Ранд преля и един тежък, с гравиран на гърба леопард стол се понесе във въздуха от мястото си до стената и се превъртя на няколко пъти преди да се спусне леко като перце пред Кацуан. В същото време една тежка сребърна кана се понесе от дългата застлана маса в другия край на стаята и звънна, внезапно нагряла се; от гърлото й блъвна пара й каната се наклони, след което се завъртя бавно като пумпал, докато една сребърна чашка се носеше към нея и закръжи, за да улови изливащата се тъмна течност.