От небето още струеше слънчева светлина, а разкъсаните облаци бяха сиви. Пет дни бяха минали, откакто Ранд бе вкарал малката си армия в Алтара, пет дни, откакто беше видял първия мъртъв сеанчанец. Доста беше видял оттогава. Мисълта се плъзна по повърхността на Празнотата. Усещаше жигосаната на дланта си чапла, притисната около Драконовия скиптър през ръкавицата. Стаено и безмълвно. Не се виждаше нито едно от онези летящи същества. Три от тях бяха загинали, свалени от небето с мълния, преди ездачите им да разберат, че трябва да стоят настрана. Башийр беше възхитен от съществата. Смълчано и кротко.

— Може би всичко вече свърши, милорд Дракон. — Гласът на Айлил беше хладно спокоен, но тя потупа кобилата си по шията, въпреки че животното нямаше нужда да го успокояват, и изгледа накриво Флин и Дашива — не желаеше да покаже пред тях и капка безпокойство.

Ранд усети, че си тананика и рязко спря. Това беше навик на Луз Терин, когато видеше някоя хубава жена, не негов. Не негов! Светлина, ако започнеше да се държи като него, при това когато онзи го нямаше…

Изведнъж от долината отекна глух тътен. Огън изригна сред дърветата, после отново и отново, и пак. Мълнии пронизаха леса недалече от мястото, където бяха разцъфнали високите пламъци, като пронизващи въздуха синкавобели назъбени пики. Порой от светкавици и огън, и после всичко затихна отново. Нито едно дърво този път не пламна.

Част от това сега беше сайдин. Част.

Отекнаха викове, смътни и далечни, от друга част на долината, както му се стори. Твърде далече, за да може дори усиленият му от сайдин слух да долови дрънченето на стомана. Въпреки всичко не цялото сражение се водеше от Аша’ман, от Вречените и Бойците.

Анайела изпусна дъх — беше го затаила, откакто почна размяната на Сила. Сражаващите се със стомана хора не я смущаваха. После и тя потупа шията на коня си, макар той само да беше трепнал с уши за миг. Ранд бе забелязал отдавна това у жените. Много често, когато една жена се развълнуваше, се опитваше да успокои други, които нямаха нужда да ги успокояват. Кон също вършеше работа. Къде все пак се беше дянал Луз Терин?

Раздразнен, той се наведе напред да огледа отново дървесния балдахин. Твърде много от дърветата бяха вечнозелени — смърч, пиния и кожолист — и въпреки доскорошната суша осигуряваха плътна пелена дори за усиленото му зрение. Почти небрежно той докосна тесния вързоп под коженото стреме. Можеше да го използва. И да удари слепешката. Можеше да слезе в гората. И да вижда най-много на десетина крачки. Там долу щеше да е почти толкова полезен, колкото всеки от Бойците.

На известно разстояние по хребета сред дърветата се отвори Праг, сребриста резка, която се ушири и разкри други дървета и дебел пласт зимнокафяви шубраци. Меденокож Боец с тънки мустачки на горната устна и малка перла на дясното ухо излезе пешком и остави Прага да изчезне. Пред себе си тикаше една сул-дам, с вързани отзад китки, хубаволика жена, ако я нямаше червената цицина отстрани на главата й. Цицината обаче вървеше с навъсеното й лице, както и с раздърпаната й, покрита с влажни кафяви листа рокля. Зъбеше се през рамо на Боеца, докато той я буташе по билото към Ранд, а после са озъби и на него.

Боецът се изпъна и отдаде изрядно чест.

— Боец Арлен Налаам, милорд Дракон — представи се той отсечено, забил поглед в седлото на Ранд. — Заповедта на милорд Дракона е да водим при него всички пленени жени.

Ранд кимна. Беше го заповядал само за да създаде видимост, че върши нещо, уж да инспектира дали пленничките са това, което всеки идиот щеше да разбере, че са.

— Отведи я при колите, боец Далаам, след което веднага се върни на бойното поле. — Едва не изскърца със зъби, щом го изрече. Да се върне на бойното поле. Докато Ранд ал-Тор, Преродения Дракон и кралят на Иллиан, си седеше на коня и зяпаше върховете на дърветата!

Налаам отново отдаде чест, след което затика жената пред себе си. Тя продължи да се озърта през рамо, но вече не към Боеца. Към Ранд. С широко отворени очи и зяпнала уста, поразена. Странно защо, Налаам не спря да я бута, докато не стигна мястото, откъдето беше излязъл. Трябваше само да се отдалечи достатъчно, за да не нарани конете.

— Какво правиш? — подвикна му Ранд, докато сайдин изпълваше мъжа.

Полуизвърнат към него, Налаам го погледна разколебан.

— Тук изглежда… някак по-леко, ако използвам място, където вече съм правил Праг, милорд Дракон. Сайдин… сайдин го усещам… странно тук. — Пленничката му го изгледа намръщено.

Ранд му махна с ръка да тръгва. Флин се престори на много заинтересуван от връзките на седлото на коня си, но се усмихна бегло. Лукаво. Дашива… се изкиска. Флин беше първият, споменал за странното усещане на сайдин в тази долина. Разбира се, Наришма и Хопвил го бяха чули, а Мор беше добавил приказките си за „странността“ около Ебу Дар. Нищо чудно, че всеки вече твърдеше, че усеща нещо, въпреки че никой не искаше да каже какво точно. Сайдин просто се усещал… непривично. Светлина, с този дебел слой поквара върху мъжката половина на Извора, какво друго можеше да се усеща? „Дано само не ги хване моето гадене“ — помисли си Ранд.

Прагът на Налаам се отвори и изчезна зад него и пленничката му. Ранд си позволи сам да опипа сайдин. Живот и гадост, омесени; лед, пред който сърцето на зимата щеше да изглежда топло, и огън, пред който и ковашките пещи щяха да изглеждат студени; смърт, чакаща го да се подхлъзне. Искаща да се подхлъзне. Нямаше нищо различно. Дали? Той погледна отново навъсено към мястото, където бе изчезнал Налаам. Налаам и жената.

Беше четвъртата пленена този следобед сул-дам. С което пленничките сул-дам при колите ставаха двадесет и три. И две дамане, всяка от които все още със сребристата каишка с нашийника на врата й, возени в отделни коли; в тези нашийници не можеха да изминат и три крачки, без да им прилошее повече, отколкото на Ранд, когато хващаше Извора. В края на краищата не беше сигурен, че Сестрите с Мат ще останат доволни, ако им ги предаде. За първата дамане, заловена преди три дни, не беше помислил като за пленничка. Крехка жена с бледожълта коса и големи сини очи, тя беше сеанчанска пленничка, която трябваше да получи свободата си. Така смяташе той. Но когато бе принудил една сул-дам да махне от жената нашийника, нейния ай-дам, тя запищя сул-дам да й се притече на помощ и веднага заплющя наоколо със силата. Дори беше изпънала врат пред сул-дам да й върне нашийника! Деветима Бранители и един Боец загинаха, докато я заслонят. Гедвин щеше да я убие на място, ако Ранд не го беше спрял. Бранителите, които се чувстваха почти толкова притеснени от близостта на жени, които могат да преливат, колкото други, озовали се до мъже, които могат — Бранителите все още искаха смъртта й. Бяха претърпели загуби в битките през последните няколко дни, но това, че мъже бяха убити от една жена, изглежда, ги оскърбяваше.

Загубите в жива сила бяха повече, отколкото Ранд беше очаквал. Тридесет и един Бранители загинали и четиридесет и шест етаири. И още над двеста сред Легионерите и ратниците на благородниците. Седем Бойци и един Вречен, мъже, които Ранд не бе познавал, преди да се отзоват на призива му да се явят в Иллиан. Твърде много, предвид това, че всичко освен най-тежките рани можеше да се Изцери, стига човек да можеше да издържи, докато дойде редът му. Но изтласкваше отрядите на Сеанчан на запад. Изтласкваше ги здраво.

Нови викове се надигнаха някъде далеко сред долината. Огън лумна на повече от три мили на запад и западаха светкавици, ломящи дървета. Дърво и камък изригна на един от планинските склонове още по-нататък, странни фонтани, редящи се един след друг. Тътенът и гърмежите поглъщаха човешките викове. Сеанчанците отстъпваха.

— Слизайте долу! — викна Ранд на Флин и Дашива. — И двамата. Намерете Гедвин и му предайте, че съм казал да натисне! Да натисне!

Дашива погледна с кисела гримаса към леса долу, после задърпа тромаво поводите на коня си по стръмнината. Трудно се оправяше с коне, както в езда, така и да ги води. И почти се спъваше в меча си!