Башийр сви леко рамене — и той смяташе, че може би е така, но пък винаги си оставаше слепият риск. Странни неща ставаха понякога, дори да нямаш тавирен наблизо.

Вейрамон и Анайела отвориха усти почти едновременно, но Ранд упорито продължи:

— Казах, и точка! Жената обаче ще задържим. И всички други жени, които ще пленим тепърва.

— Душата ми да изгори! — възкликна Вейрамон, — Защо? — Изглеждаше съвсем стъписан, както впрочем и Башийр, който рязко извърна глава. Устата на Анайела се изкриви презрително, преди тя да се ухили превзето на лорд Дракона. Явно го смяташе за твърде мек — да съжалява една жена. Трудно щеше да е да се придвижат по този терен, да не говорим за липсата на храна. А и времето не беше такова, че да оставиш една жена на открито.

— Стигат ми настръхналите срещу мен Айез Седай, за да оставя и сул-дам да си вършат занаята — каза им той. Светлината му беше свидетел, че е истина! Те кимнаха, въпреки че Вейрамон загря последен. Башийр въздъхна облекчено. Анайела изглеждаше разочарована. Но какво да прави с жената и с всички останали, които щеше да плени? Не беше мислил да превръща Черната кула в затвор. Айилците можеха да ги пазят. Само че Мъдрите можеха да им срежат гърлата, щом им обърнеше гръб. Ами Сестрите, които Мат водеше към Кемлин с Елейн? — Когато приключим с това, ще ги предам на някои Айез Седай, които избера. — Може би щяха да видят в това жест на добра воля, малко мед, да подслади горчилката от това, че трябваше да приемат закрилата му.

Щом обаче думите излязоха от устата му, лицето на Нерит стана смъртно бледо и тя запищя и се хвърли надолу по склона, направо през повалените дървета.

— Проклета… Дръжте я! — викна Ранд и мъжете от салдейския патрул препуснаха след жената, без да помислят, че могат да счупят краката на конете си и да си прекършат вратовете. Все още виейки, тя се замята между конете с още по-малка грижа дали ще оживее.

В устието в най-източния проход с мигновен сребрист блясък се разтвори Праг. Боец в черно палто прекара коня си през него, метна се на седлото, докато Прагът още се стапяше, и препусна в галоп към билото на хълма, където чакаха Гедвин и Рочаид. Ранд загледа безстрастно. В главата му Луз Терин заръмжа за убийство — да убие ашаманите преди да е станало късно.

Докато тримата тръгваха нагоре по склона към Ранд, четирима от салдейците бяха повалили Нерит на земята и вече овързваха ръцете и краката й. Бяха нужни четирима, както се мяташе и ги хапеше, и развеселеният Башийр предложи да се обзаложат дали тя няма да ги надвие. Анайела измърмори, че трябвало да й счупят главата. Наистина ли го мислеше? Ранд я изгледа намръщено.

Боецът между Гедвин и Рочаид погледна притеснено Нерит, докато ги подминаваха. Ранд смътно си спомни, че го е виждал в Черната кула, още в деня, когато пръв бе връчил сребърните Мечове и даде на Таим първата игла с Дракона. Беше млад, казваше се Варил Ненсен, и все още носеше прозрачното си було, криещо дебелите му мустаци. Но не се беше поколебал, когато му се бе наложило да се изправи срещу своите сънародници. „Сега верността ви трябва да е само към Черната кула и към Преродения Дракон“, така им казваше Таим. Втората част на това винаги прозвучаваше като притурка.

— Имаш честта да докладваш лично пред Преродения Дракон, боец Ненсен — каза Гедвин. Кисело.

— Милорд Дракон! — изджафка Ненсен и се удари с юмрук в гърдите. — Има още от тях на около тридесет мили на запад, милорд Дракон. — Тридесет мили бяха крайната точка, до която Ранд бе наредил на съгледвачите да стигнат, преди да започнат да се връщат. Каква полза щеше да има, ако един Боец намереше сеанчанци, докато другите продължават да се придвижват на запад? — Навярно половината от броя им тук — продължи Ненсен. — И… — Тъмните му очи отново пробягаха към Нерит. Сега тя беше вързана и салдейците се мъчеха да я качат на кон. — И не видях следа от жена, милорд Дракон.

Башийр примижа към небето. Тъмни облаци се стелеха като юрган от един планински зъбер към друг, но слънцето все още трябваше да е високо.

— Време е да нахраним хората, преди и другите да се върнат — каза той и кимна доволно. Нерит беше впила зъби в една салдейска ръка и висеше на нея като язовец.

— Да се нахранят бързо — каза раздразнено Ранд. Всяка ли сул-дам щяха да хващат толкова трудно? Сигурно. Светлина, а ако хванеха Дамане? — Не искам да изкарам цялата зима в тези планини. — Джиле Дамане. Не можеше повече да изтрие това име, след като беше влязло в списъка.

„Мъртвите никога не млъкват — прошепна Луз Терин. — Мъртвите никога не спят.“

Ранд подкара към огньовете. Не му се ядеше.

От върха на издадената канара Фурик Каред оглеждаше внимателно гористите планински ридове. Остри зъбери като черни нокти. Конят му, висок пъстър скопец, беше изпънал уши, сякаш долавяше звук, нестигнал до неговия слух, но иначе кротуваше. Каред начесто трябваше да спира, за да изтрие лещите на далекогледа си. Лек дъждец ръмеше от сивото утринно небе. Двете пера на шлема му бяха клюмнали, наместо да стоят изправени, по гърба му се стичаше вода. Лек, в сравнение с вчерашния и може би в сравнение с утрешния. Или още този следобед, навярно. Откъм юг застрашително тътнеха гръмотевици. Но тревогата на Каред нямаше нищо общо с времето.

Под него последните от двете хиляди и триста мъже се нижеха в змиевидна нишка през лъкатушещите проходи, мъже, събрани от четири външни поста. Добре снаряжени и прилично добре командвани, но едва двеста от тях бяха сеанчанци и само двама освен самия него носеха червено-зелената униформа на Гвардията. Повечето от другите бяха тарабонци — знаеше, че са издръжливи — но близо една трета бяха амадицийци и алтарци, твърде наскоро положили клетвите си, за да е сигурен човек дали ще устоят. Някои алтарци и амадицийци бяха извръщали клетвите си вече по два-три пъти. Опитвали се бяха поне. Хората от тази страна на Аритски океан нямаха капка срам. Дузина сул-дам яздеха почти в челото на колоната и той съжаляваше, че не всички от тях имат окаишени дамане, които да крачат до конете им, а само две.

На петдесет крачки по-нататък петдесетина мъже от „Върха на копието“ оглеждаха склоновете наоколо, макар и не толкова грижливо, колкото трябваше. Твърде много мъже, които яздеха на Върха на копието, разчитаха на съгледвачите да открият дебнещите ги опасности. Каред си отбеляза наум да им поговори лично. След това или щяха да си изпълняват задълженията съвестно, или щеше да ги изпрати на каторжнически труд. Отпред на изток се появи ракен, пикиращ ниско над короните на дърветата, изви се и се обърна да последва гънките на земята, като мъжка ръка, погалила женски гръб. Странно. Морат’ракен, летците, винаги предпочитаха да се реят високо, освен ако небесата не се изпълнеха с мълнии. Каред сниши далекогледа си да види.

— Може би най-после ще получим поредния разузнавателен доклад — каза Джарданка. На другите офицери, чакащи зад Каред, не на него. Трима от тях бяха с ранга на Каред, но малцина освен Кръвта си позволяваха да безпокоят човек в кървавочервеното и почти чернозеленото на Гвардията на Смъртната стража. Не че много от Кръвта си го позволяваха.

Според приказките, които беше слушал като дете, един от неговите праотци, благородник, беше последвал Лутаир Пейендраг до Сеанчан по заповед на Артур Ястребовото крило, но двеста години по-късно, когато все още бил завладян само северът, друг негов праотец се опитал да си задели собствено кралство и вместо това го продали направо от дръвника. Може и така да е било; много да’ковале твърдяха, че имат знатен произход. Поне помежду си; малцина от Кръвта намираха подобно дърдорене за забавно. Тъй или иначе, Каред се бе почувствал щастлив, когато Избиращите го избраха, недодялано момче, все още недостатъчно пораснало, за да може да поеме задължения, и все още се гордееше с гарваните, татуирани по раменете му. Мнозина от Гвардията на Смъртната стража ходеха без палта и ризи всякога, когато им се удадеше случай, за да ги показват. Поне човеците, огиерските Градинари не бяха жигосвани нито бяха собственост, но това си бяха неща между тях и Императрицата.