Гарион примигва.

— Стотици години? — задъхано повтори той. — На колко години е тя?

— По-възрастна е, отколкото изглежда — каза господин Улф. — Във всеки случай не е учтиво да задаваш въпроси за възрастта на една жена.

Гарион почувства внезапна, ужасна празнота. Най-лошият от страховете му току-що бе намерил потвърждение.

— Значи тя в действителност не е моя леля, нали? — бързо попита той.

— Кое те кара да мислиш така? — рече Улф.

— Просто не би могло, нали? Винаги съм мислил, че тя е сестра на моя баща, но ако е на стотици и хиляди години, това би било невъзможно.

— Прекалено обичаш тази дума, Гарион — отбеляза Улф. — Но ако се замислиш по-дълбоко, ще се окаже, че нищо — или почти съвсем малко — е наистина невъзможно.

— Но как би могла? Искам да кажа — как би могла да бъде моя леля?

— Добре — заговори Улф. — Ако ще се изразяваме точно, ще трябва да подчертаем, че Поулгара не е сестра на баща ти. Нейната връзка с него е много по-сложна. Тя е сестра на неговата баба — всъщност неговата най-далечна баба, ако съществува такава дума, с която бих могъл да опиша роднинската й връзка с твоя баща — и твоя баба също така, разбира се.

— Значи тогава тя е моя пралеля — каза Гарион и почувства лека искрица надежда. Това поне вече беше нещичко.

— Не съм сигурен дали бих употребявал такова обръщение в нейно присъствие — поусмихна се Улф. — Може да се обиди. Защо си толкова загрижен?

— Може би тя само е казвала, че ми е леля, а между нас не е имало въобще никаква връзка — от това се боях — призна Гарион. — От дълго време се плаша от тази мисъл.

— Защо?

— Трудно е да обясня — рече момчето. — Разбираш ли — аз всъщност не зная кой съм, нито какъв съм. Силк разправя, че не съм сендар, а Барак — че някак приличам на риванец, но не съвсем. Винаги съм си мислил, че съм сендар — както Дурник, — но подозирам, че не съм. Не зная нищо за родителите си — нито откъде са, нито нищо. Ако леля Поул не е свързана с мене, аз въобще нямам никакъв близък човек в целия свят. Съвсем сам съм, а това е много лошо.

— Но сега всичко е наред, нали? — каза Улф. — Твоята леля е наистина твоя леля — поне кръвта в нейните и твоите жили е една и съща.

— Радвам се, че ми каза — въздъхна Гарион. — Тревожех се за това.

Моряците на Грелдик развързаха въжетата и започнаха да оттласкват кораба от кея.

— Господин Улф — рече Гарион. Беше му хрумнала една странна мисъл.

— Да, Гарион?

— Леля Поул е наистина моя леля — или пралеля, нали?

— Да.

— Тя е и твоя дъщеря, нали?

— Трябва да призная, че е точно така — кисело отвърна Улф. — Понякога опитвам да забравя това, но наистина не съм в състояние да го отрека.

Гарион пое дълбоко дъх и пристъпи към въпроса направо.

— Ако тя е моя леля, а ти си неин баща — заяви той, — това не означава ли, че ти си мой дядо?

Улф го погледна смаяно.

— Ами да — каза той и внезапно се разсмя. — Всъщност точно това означава. Никога не съм си помислял за това от тази гледна точка.

Очите на Гарион изведнъж се напълниха със сълзи и той импулсивно прегърна стария човек.

— Дядо — прошепна той, сякаш изпробваше как звучи тази дума.

— Хайде, хайде — промърмори Улф, ала и неговият глас стана по-дрезгав. — Много забележително откритие, а? — И непохватно потупа Гарион по рамото.

И двамата бяха малко смутени, че Гарион така внезапно бе дал израз на чувствата си, и замълчаха. Загледаха как моряците на Грелдик гребат, за да изкарат кораба от пристанището.

— Дядо — подхвана Гарион след малко.

— Да?

— Какво всъщност се е случило с майка ми и баща ми? Искам да кажа — как умряха те?

Лицето на Улф стана много сурово.

— Стана пожар — отвърна кратко той.

— Пожар? — едва чуто прошепна Гарион и въображението му потрепера пред тази ужасна мисъл. — Как се случи?

— Не е много приятно да разказвам това — мрачно каза господин Улф. — Наистина ли си сигурен, че искаш да знаеш?

— Трябва, дядо — тихо отговори Гарион. — Аз трябва да зная всичко за тях, абсолютно всичко, до което успея да се добера. Не зная защо, но ми се струва, че е много важно.

Господин Улф въздъхна.

— Да, Гарион — заговори той. — Наистина е така. Добре тогава. Щом си достатъчно пораснал да задаваш въпроси, значи си достатъчно голям да чуеш техните отговори. — Той седна на една пейка, заслонена от студения вятър. — Ела тук и седни. — Господин Улф потупа мястото до себе си.

Гарион седна и се зави в наметката си.

— Чакай да видим — започна Улф и почеса брадата си, — откъде да започна. — Той се замисли за миг. — Твоят род е много древен, Гарион — подхвана накрая старецът, — и като много други древни родове има доста врагове.

— Врагове? — Гарион беше смаян. Такава мисъл никога не му бе хрумвала.

— Това не е необичайно — обясни Улф. — Когато правим нещо, което някой друг не харесва, той започва да ни мрази. Омразата се натрупва през годините, докато накрая прераства в нещо като религия. Мразят не само нас, но и всичко свързано с нас. Както и да е, преди много години враговете на твоя род станаха особено опасни и леля ти и аз решихме, че единственият начин да спасим семейството е да го скрием някъде.

— Ти не ми разказваш всичко — прекъсна го Гарион.

— Да — благо призна Улф. — Не ти разказвам всичко. Засега ще узнаеш само онова, което е безопасно за тебе. Ако знаеш някои неща, ще постъпваш по различен начин и хората ще забележат това. За тебе е по-сигурно да останеш обикновен още известно време.

— Искаш да кажеш невеж — обвини го Гарион.

— Добре, нека бъде невеж тогава. Искаш ли да чуеш останалата част от разказа, или ще спорим?

— Съжалявам — извини се Гарион.

— Няма нищо — отвърна Улф и го потупа по рамото. — Понеже аз и леля ти сме свързани по особен начин с твоя род, ние естествено бяхме заинтересувани да осигурим вашата сигурност. Ето защо ви криехме.

— А как може да се скрие цял род? — попита Гарион.

— Той никога не е бил голям — обясни Улф. — Поради някаква неведома причина той се развиваше като права, неразклонена линия — нямаше братовчеди, вуйчовци и други роднини. Не беше толкова трудно да скрием мъж, жена и тяхното единствено дете. Правим това от стотици години — та чак до наши дни. Скривахме ги в Толнедра, в Рива, в Черек, в Драсния — на най-различни места. Животът им беше прост — повечето от тях бяха занаятчии, понякога обикновени селяни — такива хора, каквито човек никога не би погледнал втори път. Както и да е — всичко вървеше добре допреди двадесет години. Доведохме твоя баща Геран от едно място в Арендия в малко селце, разположено високо в планините, в източната част на Сендария, на около шестдесет левги югоизточно от Дарайн. Геран беше каменоделец — не съм ли ти казвал това?

— Много отдавна — кимна Гарион. — Спомена, че си го харесвал и от време на време си го посещавал. Моята майка сендарка ли беше?

— Не — отвърна Улф. — Илдера беше алгарка, всъщност — втората дъщеря на племенния вожд. Леля ти и аз я запознахме с Геран, когато станаха на подходяща възраст. Обикновеното нещо, което се случва с младите хора, се случи и с тях. Те се ожениха. Ти се роди една година след това.

— А кога беше пожарът? — попита Гарион.

— Вече приближавам до него — каза Улф. — Един от враговете на твоето семейство от дълго време търсеше предците ти.

— Колко дълго?

— Всъщност от стотици години.

— Това означава, че той също е вълшебник, нали? — попита Гарион. — Искам да кажа, че само вълшебниците живеят толкова дълго?

— Той притежава някои умения в тази област — призна Улф — Ала думата „вълшебник“ може да те заблуди. Ние не наричаме себе си така. Другите хора ни наричат, ала ние не мислим за нашето изкуство точно по този начин. Това е удобна фраза за онези, които в действителност нищо не разбират от работата ни. Както и да е, случи се така, че твоята леля и аз бяхме далеч, когато врагът проследил Геран и Илдера. И една сутрин дошъл в тяхната къща много рано, докато те все още спели, запечатал вратите и прозорците и подпалил къщата.