— Надявам се, че това ще сложи край на всичко — каза Порен. — Ако нещата бяха отишли твърде далеч, Анхег щеше да вземе мерки. Те биха могли да имат трагични последици.

— Поулгара се държа твърдо — отбеляза Силк. — Мисля, че Ислена ще постъпи както й беше казано, ала за всеки случай уведомете моя вуйчо. Той обича да е в течение, когато се случват подобни неща.

— Ще му кажа — обеща тя.

— Бихте могли да му намекнете да си отваря очите на четири — в Боктор и Коту култът на Мечката също има свои ордени — каза Силк. — Подобно нещо много трудно може да бъде ограничено. Този култ беше забранен за последен път преди петдесетина години.

Кралица Порен кимна сериозно.

— Ще се погрижа той да узнае за това — отвърна тя. — Някои от моите хора са проникнали сред последователите на култа на Мечката. Щом се върнем в Боктор, ще поговоря с тях и ще разбера какво става.

— Вашите хора? Чак толкова далеч ли сте стигнали? — попита Силк закачливо. — Доста бързо съзрявате, уважаема кралице. Не след дълго ще бъдете покварена като всички нас.

— Боктор ври от интриги, Келдар — строго заяви кралицата. — Знаете ли, там е разпространен не само култът към Мечката. Търговци от цял свят се събират в нашия град и поне половината от тях са шпиони. Аз трябва да защитавам и себе си, и своя съпруг.

— Знае ли Родар какво сте наумили? — лукаво попита Силк.

— Разбира се, че знае — възкликна кралицата. — Той самият ми подари моята първа дузина шпиони — като сватбен подарък.

— Колко типично за нас, драснианците.

— Преди всичко е практично — възрази тя. — Съпругът ми е зает с грижите по другите кралства. Аз се опитвам да държа под око нещата, които се случват у дома — така неговият ум е свободен да се отдаде изцяло на своите задачи. Моите операции са малко по-скромни от неговите, но аз успявам винаги да съм в течение на онова, което става около мен. — Тя лукаво го погледна през присвитите си клепачи. — Ако някога решите да се завърнете в Боктор и да се установите там, бих могла да ви намеря работа.

— Напоследък светът е пълен с възможности, които непрекъснато се разкриват пред мен — засмя се Силк.

Кралицата го погледна сериозно и попита:

— Кога всъщност ще се върнете у дома, Келдар? Кога ще престанете да бъдете такъв скитник, Силк, и ще се установите, където ви е мястото? Липсвате много на моя съпруг и бихте могли да служите на Драсния по-добре, като станете неин върховен съветник, вместо да бродите по света.

Силк погледна с премрежени очи яркото зимно слънце.

— Все още не мога, Ваше Величество — отвърна той. — Белгарат също има нужда от мене и онова, което правим сега, е много важно. Освен това все още не съм готов да се установя на едно място. Играта все още е много забавна. Може би някой ден, когато остарея, вече няма да ми изглежда такава — кой знае?

— На мен също ще ми липсвате — тихо каза тя.

— Бедната самотна малка кралица — изрече полуподигравателно Силк.

— Ти си невъзможен! — заяви тя и тропна с крак.

— Човек прави най-доброто, на което е способен — засмя се той.

След като се сбогува с баща си и майка си, Хетар се качи на палубата на малкия кораб, който крал Анхег му беше осигурил.

— Белгарат — извика той, когато моряците изтеглиха здравите въжета, които държаха кораба привързан към кея. — Ще се срещнем след две седмици при развалините на Воу Уейкун.

— Ще бъдем там — отговори господин Улф.

Моряците оттласнаха кораба от кея и започнаха да гребат, за да излязат от залива. Хетар стоеше на палубата, дългият кичур коса на тила му се развяваше на вятъра. Той им махна веднъж, после се обърна към морето.

Между кораба на Грелдик и покритите със сняг камъни на кея беше поставена дълга дъска.

— Да се качваме на борда, Гарион — рече Силк и стъпи на дъската.

— Предай много поздрави на дъщерите ми — поръча Барак на жена си.

— Ще предам, милорд — отговори тя със строго официалния тон, който използваше винаги при разговор с него. — Ще заръчате ли още нещо?

— Няма да се прибера доста дълго — каза Барак. — Тази година засейте южните ниви с овес, а западните остави незасети. Направи каквото сметнеш за най-разумно със северните земи. И не пускай добитъка по планинските пасбища преди да се е стопил всичкият сняг.

— Ще бъда извънредно внимателна със земите и добитъка ти, господарю — заяви тя.

— Те са и твои — напомни й Барак.

— Щом казвате.

Барак въздъхна и тъжно промълви:

— Никога няма да се промениш, нали, Мерел?

— За кое, господарю?

— Нищо, Мерел. Довиждане.

— Ще ме прегърнете ли преди да тръгнете? — попита тя.

— Какъв смисъл има? — Барак скочи на кораба и незабавно изчезна от палубата.

На път към кораба леля Поул спря и впи сериозен поглед в жената на Барак. Изглежда, се канеше да каже нещо, след това изведнъж се разсмя.

— Нещо забавно ли видяхте, лейди Поулгара? — попита Мерел.

— Много забавно, Мерел — отговори леля Поул със загадъчна усмивка.

— Ще ми позволите ли да разбера какво е?

— О, ще разбереш, Мерел — обеща леля Поул. — Ала не желая да развалям изненадата ти, като ти кажа толкова рано. — Тя отново се засмя и тръгна по дъската към кораба. Дурник й предложи ръката си, за да я подкрепи, и тя стъпи на палубата.

Господин Улф стисна ръката на всички крале поред и след това пъргаво се качи на кораба. Остана за миг на палубата, вгледан в древния, покрит със сняг Вал Алорн и планините на Черек, които се извисяваха зад него.

— Сбогом, Белгарат — извика крал Анхег.

Господин Улф кимна.

— Не забравяйте за пътуващите певци и поетите — каза той.

— Няма — обеща Анхег. — Успех!

Господин Улф се усмихна и тръгна напред към носа на кораба. Гарион, обзет от внезапен подтик, го последва. Имаше въпроси, които чакаха своите отговори, и единствено старецът можеше да ги знае.

— Господин Улф — каза момчето.

— Да, Гарион?

Понеже не беше сигурен откъде да започне, Гарион подхвана разговора отдалеко:

— Как направи леля Поул онова с очите на Мартьо?

— Волята и Думата — каза Улф и дългото му наметало заплющя на силния вятър. — Не е трудно.

— Не разбирам — призна Гарион.

— Просто пожелаваш нещо да се случи — обясни старецът. — После произнасяш думата. Ако желанието ти е достатъчно силно, то се изпълнява.

— Нима това е всичко? — попита малко разочаровано Гарион.

— Да, това е всичко — потвърди Улф.

— А думата каква е — магическа ли е?

Улф се засмя и погледна към слънцето, което ярко блестеше над студеното зимно море.

— Не — отговори той. — Няма магически думи. Някои хора вярват, че има, но не са прави. Кролимите използват странни думи, но това всъщност не е необходимо. Всяка дума върши работа. Важно е желанието, а не думата. Тя е само канал, по който протича желанието.

— Бих ли могъл и аз да направя това? — попита Гарион, изпълнен с надежда.

Улф го погледна и каза:

— Не зная, Гарион. Аз не бях много по-голям от тебе, когато за пръв път го сторих, но вече от няколко години живеех с Алдур. Предполагам, че това е от значение.

— Какво се случи?

— Моят Учител искаше да преместя една скала — заразказва старецът. — Изглежда, му се струваше, че тя му пречи. Опитах се да я повдигна, ала беше твърде тежка. След малко се ядосах и й заповядах да се махне. И скалата се подчини. Бях много изненадан, ала Учителят въобще не помисли, че това е нещо необичайно.

— Просто каза „махни се“? Само това? — Гарион не можеше да повярва.

— Само това. — Улф сви рамене. — Стори ми се така просто, че се учудих как съм могъл да не се сетя за това по-рано. Тогава си помислих, че всеки може да го прави. Ала оттогава хората са се променили много. Може би вече не е възможно. Трудно е да се каже, наистина.

— Винаги съм си мислил, че магиите трябва да се правят с дълги заклинания, странни знаци и други подобни неща — призна Гарион.

— Това са само фокусите на измамниците и шарлатаните — подчерта Улф. — Те правят цяло представление, за да впечатлят и уплашат простите хора, но заклинанията и магическите формули нямат нищо общо с онова, което става в действителност. Съсредоточи Волята си, изречи Думата и желанието се изпълнява. Понякога някакъв жест би могъл да помогне, но всъщност и той не е необходим. На леля ти, изглежда, винаги й се ще да прави жестове, когато иска да направи нещо да се случи. От стотици години се опитвам да я отуча от този навик.