Лицето на краля изглеждаше огорчено.

— Боях се, че ще приемеш постъпката ми точно по този начин — заговори той също така тихо, както господин Улф. — Ще ти обясня, когато можем да разговаряме на място, където никой не ще ни чува. — Той бързо се обърна към леля Поул, сякаш се опитваше да запази поне привидно достойнството си. — Отдавна не сме се виждали, скъпа госпожо. Така много липсвахте на Лейла и децата, а и самият аз като че осиротях, откакто си отидохте.

— Ваше Величество е както винаги любезен — каза леля Поул с не по-малко хладен тон от този на Улф.

Кралят трепна.

— Моля ви, скъпа госпожо. Не ме съдете прекалено прибързано. Причината, поради която постъпих така, е изключително сериозна. Надявам се, че капитан Брендиг не ви е причинил голямо неудобство.

— Капитан Брендиг беше самата учтивост — отговори леля Поул все така студено и погледна Брендиг, който видимо бе пребледнял.

— А вие, скъпи милорд Барак — продължи бързо кралят, като се опитваше да се примири с лошото положение, в което бе изпаднал и да го преодолее. — Как е вашият братовчед, нашият скъп събрат, крал Анхег, господарят на Черек?

— Беше добре, когато го видях за последен път, Ваше Величество — отговори официално Барак. — Беше малко пийнал, но това не е нещо необичайно за Анхег.

Кралят се изсмя нервно и бързо се обърна към Силк.

— Добре дошли и вие, принц Келдар от Драсния. Изненадани сме, че намираме такива благородни посетители в пределите на нашето кралство, ала сме и оскърбени, че те предпочетоха да не ни посетят и не ни дадоха възможност да ги посрещнем с почести. Нима кралят на сендарите е толкова незначителен, че дори не е заслужил една кратка визита от ваша страна?

— Ние не възнамерявахме да се отнесем непочтително към вас, Ваше Величество — отвърна Силк и се поклони. — Ала нашата задача беше така неотложна, че не разполагахме с време за обичайните прояви на учтивост.

При тези думи кралят му хвърли предупредителен поглед и неочаквано сплете пръстите си в едва забележимите жестове на драснианския таен език „Не тук. Има прекалено много чужди уши.“ След това въпросително погледна към Дурник и Гарион.

Леля Поул пристъпи напред.

— Това е занаятчията майстор Дурник от областта Ерат, Ваше Величество — заяви тя. — Смел и честен човек.

— Добре дошъл, майстор Дурник — каза кралят. — Мога само да се надявам, че някога хората ще кажат и за мен, че съм смел и честен човек.

Дурник неумело се поклони, върху лицето му се изписа удивление.

— Аз съм само прост ковач, Ваше Величество — каза той. — Но се надявам, че всички хора знаят, че съм един от най-преданите и верни поданици на Ваше Величество.

— Добре казано, майстор Дурник — отвърна кралят с усмивка и най-накрая погледна към Гарион.

Леля Поул проследи погледа му.

— Момче, Ваше Величество — каза тя безразлично. — Казва се Гарион. Повериха го на моите грижи преди няколко години и той ни придружава по време на нашите странствания, понеже не зная какво друго да сторя с него.

Ужасна студенина се впи в стомаха на Гарион. Убедеността, че тези нейни небрежно подхвърлени думи всъщност отразяват цялата истина, го смаза. Тя дори не се беше опитала да смекчи удара. Болеше го повече от безразличието, с което бе унищожила неговия живот, отколкото от самия акт на унищожението.

— На теб също казвам добре дошъл, Гарион — поздрави го кралят. — Рядко се удава на толкова млад човек да пътува с такава благородна компания.

— Аз не знаех кои са те, Ваше Величество — отговори отчаяно Гарион. — Никой нищо не ми казва.

Кралят се засмя весело и разбиращо.

— Когато станеш голям, Гарион — заговори той, — може би ще решиш, че на твоята възраст в дни като днешните невинността е най-хубавото състояние, в което може да живее човек. Напоследък ми разказаха такива неща, че предпочитам никога да не ги бях узнавал.

— Може ли да поговорим сега насаме, Фулрах? — попита господин Улф. Гласът му все още звучеше гневно.

— Всяко нещо с времето си, стари приятелю — отвърна кралят. — Подготвил съм угощение във ваша чест. Нека всички отидем да обядваме. Лейла и децата ни чакат. По-късно ще има време да обсъдим някои неща. — И след като изрече тези думи, кралят стана от трона и слезе от подиума.

Гарион, притиснат от бремето на собственото си нещастие, застана до Силк и прошепна:

— Принц Келдар? — Изпитваше отчаяна нужда да отпъди от ума си ужасяващата реалност, която изневиделица го беше връхлетяла.

— Случайно съм се родил такъв, Гарион — рече Силк и сви рамене. — Това е нещо, което не зависи от мен. За щастие съм само племенник на краля на Драсния и що се отнася до наследяването на кралската титла, се намирам твърде назад в списъка на наследниците. Не съществува непосредствена опасност да се възкача на трона.

— А Барак е…

— Братовчед на Анхег, краля на Черек — отговори Силк, хвърли поглед през рамо и попита: — Каква точно ти беше титлата, Барак?

— Граф на областта Трелхайм — избоботи Барак. — Защо питаш?

— Момъкът проявява любопитство — каза Силк.

— Всичко това са глупости — заяви Барак. — Но когато Анхег стана крал, някой трябваше да стане племенен вожд. В Черек не е възможно да имаш и двете титли едновременно. Смята се, че това носи нещастие — особено от вождовете на другите племена.

— Струва ми се, че разбирам защо са изпълнени с такива чувства — засмя се Силк.

— Във всеки случай втората ми титла няма никакво покритие — отбеляза Барак. — От три хиляди години в Черек не е имало война между клановете. Оставих най-малкия си брат да действува от мое име. Той е простосърдечен човек, голям веселяк. Освен това тази титла дразни жена ми.

— Ти женен ли си?

— Можеш да се изразиш и по този начин, ако желаеш — отбеляза кисело Барак.

Силк предупредително мушна Гарион в ребрата — подсказваше му, че това е деликатна тема.

— Защо не ни каза? — попита обвинително Гарион. — Имам предвид за титлите ти.

— Щеше ли да бъде по-различно? — попита Силк.

— Ами… не — призна Гарион. — Но… — Той замълча, неспособен да изрази чувствата си с подходящи думи. — Нищо не разбирам от тези неща — завърши неубедително той.

— След време всичко ще ти се изясни — увери го Силк, докато влизаха в залата за пиршества.

Тя беше почти толкова голяма, колкото тронната. Имаше дълги маси, покрити с фин ленен плат, и както в другата зала, и тук навсякъде горяха свещи. Зад всеки стол беше застанал слуга, а всички дейности се контролираха от дребна закръглена жена с лъчезарно усмихнато лице и малка корона, кацнала твърде несигурно върху главата й. Когато те влязоха, тя бързо изтича напред и извика:

— Скъпа Поул, изглеждаш просто великолепно! — После сърдечно прегърна леля Поул и двете потънаха в оживен разговор.

— Кралица Лейла — накратко обясни Силк на Гарион. — Наричат я майката на Сендария. Четирите деца хей там са нейни. Има още четири или пет — по-големи от тези. Вероятно са изпратени някъде из страната да изпълняват държавни поръчения, понеже Фулрах настоява неговите деца да заработват прехраната си. Всеизвестна шега сред другите крале е, че кралица Лейла от четиринадесетгодишна възраст непрекъснато е бременна, но те вероятно говорят така, защото трябва да изпращат щедри подаръци при раждането на всяко поредно дете. Ала тя е добра жена и помага на крал Фулрах да не прави прекалено много грешки.

— Тя познава леля Поул — отбеляза Гарион и поради някаква неясна причина този факт го разтревожи.

— Всички познават леля ти Поул — каза Силк.

Тъй като леля Поул и кралицата разговаряха оживено и вече полека се придвижваха към централните места на масата, Гарион остана близо до Силк.

„Не ми позволявай да правя грешки“ — предаде Гарион на Силк с жестове, като се опитваше да не привлича вниманието на околните към движението на пръстите си.

Силк само му намигна.

След като всички седнаха по местата си и храната започна да пристига, Гарион полека се успокои. Разбра, че всичко, което трябва да върши, е да следва примера на Силк, и изисканите обноски на официалното хранене престанаха да го плашат. Разговорът около него беше изпълнен с достойнство и напълно неразбираем, ала той прецени, че има голяма вероятност никой да не му обърне внимание. Нямаше да пострада, ако държеше устата си затворена и погледа — забит в чинията.