— Какво е това?

Беше дукът. Появи се от склада, препасваше колана със сабята си. Арбалетът на Джан висеше на рамото му.

— Нападение, естествено! — отсече синът му. — И ако съдим по звуците, доста голямо.

— По-добре сами да видим какво става — с нежелание каза дукът. Стрелна с поглед Джан. — А с нея какво ще правим?

— Аз ще я охранявам! — каза Ламон.

— Не, аз ще я охранявам! — каза принцеса Андреа. Измъкна камата си от колана и се усмихна на Джан.

През целия си живот Ел Рашад беше се страхувал само от Аллах. До този ден. Сега се страхуваше от Аллах и от чудовището, което го преследваше. Чудовището, което погълна две трети от неговата армийка и сега трополеше тежко зад гърба му, смазвайки опитващите се да избягат воини. Това изчадие на сатаната преследваше него, Ел Рашад беше сигурен в това.

Най-после бяха стигнали до равна, открита местност след кошмарното катерене през пустошта с тази гад зад себе си. Ел Рашад видя неколцина мъже, застанали пред входа на сградата. Видя и облачетата дим пред цевите на пушките им, чу свистенето на куршумите край главата си, далечния трясък на изстрелите… и не се поколеба дори за частица от секундата. Какво означаваха куршумите в сравнение с онова нещо, което ги гонеше?

— Напред! — кресна той на хората си.

Но и техният ужас не се нуждаеше от подобни заповеди. Да се вкопчат в смъртна схватка с хора беше толкова приятно…

Облечените в черно воини се носеха като накъсана вълна през древния паркинг. Някои падаха, улучени от куршуми, но вълната не спираше напора си. Хората на дука заотстъпваха, без да спират стрелбата. Накрая видяха, че няма надежда да удържат позицията, обърнаха се и побягнаха навътре.

В коридора имаше набързо нахвърляна барикада и войниците на дука се прикриха зад нея, към тях се присъединяваха подкрепления от вътрешността на сградата. Виещите воини на Ел Рашад нахлуха във входа…

Дукът и неговият син на бегом приближаваха коридора, когато видяха остатъците от малобройните си войници да изскачат от него, преследвани от размахващи криви саби фигури в черно. Двамата мъже се заковаха на място.

— Тези са с Ел Рашад! — задъха се дукът. Отведнъж се усети съвсем слаб.

— Заради онзи проклет планер, който ни проследи — каза принцът. — Сигурно са успели да се върнат и да съобщят…

В този миг дукът видя самия Ел Рашад — лесно го разпозна по орловия нос и острите черти на лицето. Ел Рашад се обърна към него и дукът видя на лицето му нещо, което никога преди не бе успял да открие — непреодолим ужас.

Ел Рашад се огледа през рамо и тръгна към дука и сина му. И извитата му сабя, и робата му бяха опръскани с кръв. Дукът припряно свали арбалета от рамото си, принцът хвана здраво своята сабя…

— Чакайте! — извика Ел Рашад. — Спрете! Не бива повече да се сражаваме помежду си… зад нас идва по-страшна заплаха. Нека се обединим, за да се преборим с нея!

— Що за номер ни готви? — промърмори принцът, но дукът видя същия страх по лицата на всички воини на Ел Рашад.

— Хора от „Господаря Мордред“, спрете битката! — извика дукът на своите оцелели войници. Те се подчиниха, но с почуда и объркване.

— Ръката на Сатаната ни преследва! — извика Ел Рашад, сочейки входа. — Трябва някак да я унищожим! Запалете огън, който да я погълне!…

Дукът реши, че Ел Рашад трябва да е мръднал, макар че не се съмняваше в думите му — явно някакво твърде опасно същество приближаваше. Но да го нарича Ръка на Сатаната беше малко прекалено. „Този суеверен тъпак!“, тихичко изсъска дукът. Сигурно беше някое от онези гигантски влечуги, които Дарси е видял от планера си.

— Успокойте се! — каза на Ел Рашад. — Всички заедно имаме достатъчно оръжия, за да се справим с всякаква твар. Но идеята ви да запалим огън е добра. Ще натрупаме в коридора всичко, което може да гори и може би този звяр ще се уплаши от самите пламъци. Колко близо зад вас беше съществото?…

Въпросът му незабавно получи отговор — един от воините на Ел Рашад изхвърча със страшна сила от коридора. Прелетя с писъци над главите на останалите и се преби върху пътеката. Надигна се ропот, хората в черно се опитаха да се отдалечат колкото могат по-бързо от коридора. По пътеката се затъркаля плетеница от падащи едно върху друго тела. От коридора се чуваше шум от рушене — нещо разхвърляше барикадата, после равномерни тежки стъпки. Дукът усети треперенето на пода под краката си.

И се появи онова.

— Исусе Христе! — прошепна дукът. — Но това е ръка!

Обзет от първобитен страх, той се завъртя и побягна, изпускайки арбалета. Принц Дарси вече го беше изпреварил. А зад него пъхтеше Ел Рашад…

Отгоре вече нищо не се чуваше, но от това не ставаше ясно какво се е случило. Джан се надяваше това да е признак, че нападателите, които и да са те, са помели дука и хората му. Не се надяваше това да увеличи особено много шансовете й за оцеляване, но поне щеше да се отърве от опасността след малко да я обезглавят.

— Какво ли става там? — промърмори сякаш на себе си принцесата.

Тя стоеше зад гърба на Джан, опряла върха на камата в ребрата до сърцето й.

Подпрян на парапета с мрачно изражение, Ламон просто сви рамене. Не беше продумал, откакто дукът и принцът тръгнаха към входа. Джан безцелно си играеше с пръстена на Робин, натискаше постоянно камъка. Опитваше се да разбере защо Робин толкова силно си го искаше. Беше посегнал да го вземе, настояваше. Защо ли? Този пръстен нищо не правеше. Не за нея…

Не, не за нея!

Внезапно хрумналата й мисъл я накара да се напрегне, принцесата я бодна с острието.

— Внимавай какво правиш! — предупреди тя Джан, но в този момент тя самата подскочи, отгоре отново се чу шум от битка. Изстрели, писъци… после стрелбата спря, отекваха само писъците.

Джан смръщи вежди. Мъжете горе не крещяха от болка, виковете им бяха предизвикани от ужас. По пътеката затрополяха бягащи крака. Усети, че принцесата разсея вниманието си и нападна. Сграбчи китката й, изви я силно и с удоволствие чу писъка от болка и падането на камата върху пода. Ламон се хвърли към нея, но тя запрати принцесата срещу него. И двамата тежко се стовариха на пътеката.

Джан се втурна надолу. Ако този път беше познала, тя и Робин разполагаха с начин да се измъкнат от това гадно място.

Тайра лежеше с лице, заровено в завивките, плачеше. Майлоу я гледаше, докато си обличаше дрехите. Сянка на вина премина през ума му. Не трябваше така да губи търпение… изтърва си нервите. Всичко стана заради това проклето негово тяло, с предпубертетните му сексуални желания. И никакъв начин да ги задоволи истински. Колкото по-скоро достигне пубертета, толкова по-добре. Би трябвало да са останали броени седмици. Излезе в коридора и едва не се спъна в един от паяците.

— Майлоу, ти си страшно гаден тип! — развеселено се обади Ашли от паяка. — Виж какво направи на това нещастно момиче.

— Шпионираш ме както винаги, а? — каза Майлоу.

— А какво друго ми остава да правя?

— Е, ти изхвърли нашите пътници, не аз! — Той забързано тръгна по коридора.

Паякът подтичваше след него.

— Къде отиваш? — попита Ашли.

Майлоу помисли малко, преди да отговори.

— Горе, ще изляза върху корпуса — каза накрая. — Искам пак да хвърля един поглед на онази летяща машинка.

— Все си играеш с това нещо — кисело каза Ашли. — А няма смисъл. Никога няма да я накараш да проработи.

— Зная… зная, но поне ми е забавно. — „И живея с надеждата“, добави той безгласно.

Горе беше топло, горещ вятър налиташе по корпуса, макар че Ашли изпълни молбата му да намали скоростта. С ръка на осигурителното въже Майлоу тръгна към машината на Робин. В същата посока се точеше безполезният кабел, прокаран от паяците според указанията на Робин.

— Къде сме? — Майлоу питаше робота, който го следваше непрекъснато и му досаждаше.