— Армията на Ел Рашад? — озадачено попита дукът. — Но нали и от „Меча на исляма“ не би могло да са оцелели кой знае колко много хора? Очаквах, че и той е рухнал в пламъци, като „Господаря Мордред“ и останалите.

— Не. Вярно е, падна, но почти нямаше огън по него. Лежи разбит в подножието на хълмовете на северния край на долината. Почти нищо изгоряло няма. Изглежда „Мечът на исляма“ все още е имал хелий в повечето секции. Видяхме много хора да щъкат около разбития кораб. А над него гъмжеше от планери. Започнаха да стрелят по нас. А един ни подгони и ни принуди да се върнем. Накрая вече не можехме да поддържаме височината и кацнахме наблизо… Точно насред голямо парче от тази мъртвешка пустош.

Андреа потрепери.

— Ужасно беше. И там имаше разни същества…

— Зная — каза дукът. Спомни си своята твърде близка среща с нещо, напомнящо търкаляща се топка от гърчещи се червеи.

— Ще стане и по-лошо — каза Дарси. — Отгоре видяхме няколко странни животни. Няколко големи същества навлизаха в долината. Сигурно ги привлича тази миризма на смърт. Имаше едно влечуго, което май беше дълго петдесетина стъпки от главата до края на опашката. Решихме да се скрием тук, докато свърши пиршеството с мършата.

— Да, това е най-разумното — съгласи се дукът.

— Трябва да направим колкото можем по-здрава барикада на този вход, а трябва да намерим и другите входове. В сграда с такива размери едва ли има само един. Голям късмет е, че водиш толкова мъже. Сега имаме някакъв шанс, а преди… — Той сви рамене и се усмихна на децата си. — Но нека първо ви покажа нещо, което ще пооблекчи болката от този черен ден. — Той се обърна и махна на главния техник, застанал пред магазина. — Върви да доведеш нашите пленници!

Принц Дарси се смръщи срещу дука.

— Пленници ли? Кои?…

Когато Андреа позна Робин, когото крепяха двама техници, тя издаде звук, подобен и на хълцане, и на змийско съскане. Лицето на Дарси също изразяваше изумлението му.

— Изменникът… тук? Но как, по дяволите?…

— О, и аз си имам начини — каза дукът, който се наслаждаваше на момента.

— Андреа? Ти ли си?

Робин я беше познал. На лицето му бавно се появи усмивка. Радваше се да я види. Въпреки цялата си омраза към него, дукът вътрешно се разтресе. Андреа бързо пристъпи напред с вдигната ръка. Ясно беше какво иска да направи. Почти успя да го удари, но момичето се изтръгна от ръцете на главния техник и хвана ръката й.

— Недей! — викна тя в лицето на Андреа. — Не виждаш ли, че главата му е разбита?

Андреа освободи ръката си и за първи път ядно огледа момичето.

— А ти коя си, да те вземат мътните?

Дукът веднага пристъпи между тях.

— Котенце, тази е от Небесния Ангел. Преди е била слугиня на Небесната Жена, Джан Дорвин. Казва, че онази била мъртва.

— Така ли? Каква чудесна новина. Аз с удоволствие ще науча слугинята й на послушание, твърде дръзко се държи с мен… но това ще оставим за по-късно. — Тя пак се обърна към объркано примигващия Робин. — Значи са ти подрязали крилцата, а? Добре, но не само това може да ти бъде отрязано.

— Андреа — със слаб глас се обади той, — не разбирам какво става… ти защо си тук? И какво е станало с окото ти?

Тя му обърна гръб.

— Балком! — извика тя.

Един войник с могъщо телосложение дойде при нея.

— Очаквам заповедите ви, ваше височество.

— Искам хората ти да съблекат тази отрепка. И му вържете китките за парапета…

— Не! — изкрещя момичето.

Втурна се към Андреа, но главният техник я сграбчи и я дръпна назад. Балком, когото дукът смътно помнеше като главен сержант, беше го срещал два-три пъти, погледна въпросително принца. Дарси помисли и кимна.

— Прави каквото ти казва.

Балком махна с ръка на двама войници да приближат.

— Не! — изпищя момичето, бореше се диво да се освободи.

Андреа погледна първо нея, после Балком.

— Тази я вържете и й запушете устата.

— Слушам, Ваше Височество — колебливо каза Балком. — Но какво да използвам вместо въжета?

— Божичко, аз ли да ви казвам! — кисело отвърна Андреа. — Ако не можете да намерите нещо по-добро, използвайте собствените си колани!

Наложи се да използват коланите. Дукът вече схващаше намерението на Андреа.

— Мила — каза й той, — разбирам чувствата ти. Аз също имах намерение да отмъстя на този изменник. Но я го погледни, ударът по главата го е направил слабоумен. Какво удоволствие ще получиш, ако го накълцаш в такова състояние? Почакай да се опомни малко, аз така смятах да направя.

Андреа не го и слушаше. Измъкна камата си и опипа острието.

— Не е много остър, но какво значение има.

Робин седеше с гръб към парапета, китките на ръцете му бяха вързани над главата. Явно още нищо не можеше да разбере, въобще не улавяше смисъла на това, което му се случваше. Макар и вързано здраво, момичето трескаво се мяташе в ръцете на двама техници. Грубо напъханият в устата й парцал заглушаваше звуците, но дукът знаеше, че тя крещеше.

Андреа застана над Робин и го загледа, после каза на двамата войници, които го бяха вързали:

— Хванете го за стъпалата и го разкрачете.

Те се подчиниха. Андреа коленичи между краката му.

— Андреа?… — въпросително се обади смутеният Робин.

Тя хвана тестисите му с лявата си ръка и с безизразно лице се зае с кървавата си работа.

Острието наистина се оказа тъпо и всичко ставаше бавно. След малко дукът извърна поглед, гадеше му се. Писъците на Робин отекваха в ушите му, дукът вдигна поглед към дупката в купола на тавана и се замисли за характера на своята дъщеря. Как би могъл човек да й се довери, щом стигаше до такива крайности? Точно като майка си.

Един мъж се откъсна от бавно движещата се човешка колона и се втурна през хангара към Майлоу. На бегом измъкна изпод вехтата си дреха къс метален прът със заострен край. Нито един от роботите, подкарващи напред намусените хора, които стискаха жалки вързопчета, не последва мъжа. Нито пък двата паяка, които уж охраняваха Майлоу, помръднаха да го спрат.

— Махнете го! — кресна Майлоу, но паяците останаха неподвижни.

Мъжът беше вече само на няколко крачки. Виеше, очите му горяха от жаждата да убива. Другите хора спряха и загледаха сцената с нескрито удоволствие. Някои окуражаваха мъжа с викове.

— Спрете го! — пак извика Майлоу, но гласът му се прекърши. Опита се да отстъпи назад, но нямаше накъде…

Онзи наближаваше. Времето сякаш се забавяше, за да даде на Майлоу възможност да разгледа кръвясалото от ярост лице до последната подробност. Майлоу вдигна ръка да отбие удара на самоделното оръжие, но знаеше какво преимущество има огромният мъж. Майлоу знаеше, че ще трябва да умре. За втори път.

В най-последния миг един от паяците внезапно подскочи напред, едновременно с това протегна механична ръка с режещ инструмент накрая. Мъжът просто нямаше време да реагира. Налетя върху ръката и се наниза на нея. Връхлетя с такава сила, че ръката изскочи от гърба му. Простена и се сгърчи в последна конвулсия. Върхът на заострения прът беше само на няколко сантиметра от вдигнатата ръка на Майлоу. Погледът на умиращия мъж се кръстоса с неговия. Омразата още гореше в очите му. Опита се да хвърли оръжието си по Майлоу, но вече нямаше сили, металният прът се изтърколи на пода. Кървави мехури се пукаха по устата на мъжа, той се отпусна и главата му увисна надолу. Паякът дръпна ръката си и тялото падна.

— Уплаших ли те, а? — попита гласът на Ашли от паяка.

„Наистина успя, кучко!“, изръмжа Майлоу наум. Сърцето му сякаш препускаше. От тълпата се чуваха викове на страх и разочарование, неколцина мъже се опитаха да излязат от колоната, но този път роботите набързо ги избутаха обратно.

Самочувствието на Майлоу бързо се връщаше, той подвикна на хората:

— Хайде, размърдайте се! По-бързо се качвайте на платформата! Вашият нов дом ви очаква!

Роботите отново подкараха тълпата напред, една жена изпищя: