Погледна Ел Рашад и за миг очите им се срещнаха. Дукът се почувства като безпомощен гълъб, гледащ неумолимия полет на ястреба към него.

— Още веднъж настоятелно съветвам незабавно да се върнем в убежището! — каза програмата на Играчката.

— Аз пък казвам не. Оставаме тук — твърдо отвърна Рин.

Умът и тялото му звъняха от вълнение. Случило се бе нещо различно! И знаеше, че животът му никога вече няма да бъде същият. Скоро след като забеляза наближаващата флотилия Небесни Господари, той измисли план, но зависеше от поведението на програмата. Досега нещата вървяха добре — компютърът го подканяше да бягат, но явно не бе програмиран да поеме направо управлението на Играчката в такова положение. Възможно бе и програмистът — несъмнено някоя друга програма — просто да не е предвидил подобно положение.

Небесните Господари скъсяваха разстоянието съвсем бавно. Рин беше сигурен, че могат да летят и по-бързо, но някаква причина ги караше да поддържат тази ниска скорост. Усещаше нетърпение.

— Колко им остава до твоята проклета граница? — попита той.

— По-малко от половин миля — каза компютърът. — Рин, наистина трябва да се махнем. Защо не се потопим? Струва ми се, че ловът, би бил добър днес.

Рин не успя да въздържи смеха си. В женския глас се бяха промъкнали подмазвачески нотки. Самоувереността му укрепваше. Беше хванал програмата за нейните несъществуващи ташаци.

— Издигаш се. До височина пет хиляди. После я поддържаме.

Програмата възрази, но изпълни заповедта. Играчката се издигаше бързо.

— А сега колко им остава до границата? — попита той, когато Играчката достигна посочената височина.

— Три от въздушните кораби вече навлязоха в територията ни. Другите два ще направят това всеки момент — неохотно му каза програмата.

Рин кресна от радост и заудря с юмруци по облегалките на креслото.

— Тръгвай напред. Бавно. Да речем, с петдесет мили в час.

— Категорично не те съветвам да предприемаш подобни действия! — каза програмата, макар че вече изпълняваше заповедта.

Рин гледаше екрана като омагьосан, а Играчката летеше към приближаващите Небесни Господари. И те все по-силно го впечатляваха с размерите си. Бе ги научил още от историческата си програма — дълги над една миля и към хиляда стъпки в най-широката си част, но това въобще не го бе подготвило за гледката.

Увеличаваше изображението на Небесния Господар точно пред него, докато не запълни екрана. Сега различаваше подробности — множеството оръдейни кулички и лъскавите като стъкло плочки, които май покриваха почти изцяло горната част на корпуса. Порови в паметта си и откри отговора — те бяха слънчеви батерии, основният източник на енергия за Небесните Господари. Съдържаха вещество, създадено с генно инженерство, което приличаше на хлорофила и превръщаше слънчевите лъчи направо в електричество.

Играчката бързо летеше към флотилията и Рин се колебаеше на кой от огромните въздушни кораби да кацне. Още се опитваше да избере, когато Играчката каза:

— Радарът откри седми летателен апарат в околността.

— Още един Небесен Господар ли?

— Не. Значително по-малък е. Виж. — Екранът примигна, после показа крехка конструкция с твърде дълги крила. В кабината отпред се виждаха хора.

— Искам да го огледам отблизо — заповяда Рин.

Дук дьо Люсан беше толкова разгневен от начина, по който завърши съвещанието, че не се сещаше за страха си от летенето докато планерът го отнасяше към „Господаря Мордред“. Той даже не реагира на разтревожения вик на пилота, но когато планерът рязко зави, привичният ужас на дука веднага си взе своето.

— Какво става? — кресна той. — Ще паднем ли?

— Сир, погледнете надясно! — изрева пилотът през рамо.

Дукът и барон Шпанг едновременно надзърнаха през прозорчето. Баронът изруга. Дукът прехапа устни и едва изграчи:

— Но какво е това?

До тях, само на няколко стъпки от края на крилото, летеше приличащ на сълза метален предмет. За дука най-невероятното в него беше, че въпреки немалките си размери, той нямаше криле. Всъщност нямаше никакви видими особености, освен няколко вдлъбнати отпред и отзад.

— Ел Рашад — простена дукът. — Изобретил е някакво тайно оръжие и ще ме унищожи с него!

— Това не може да идва от „Меча на исляма“ — каза барон Шпанг. — От нещата на Старата Наука е. Ако Ел Рашад притежаваше такъв апарат, той въобще нямаше да се занимава с експедицията.

Тайнственият заплашителен предмет внезапно изчезна.

— Отиде си! — облекчено викна дукът.

— Не — обади се пилотът след няколко секунди. — Точно зад опашката ни е. Толкова близо е, че нашите стрелци не могат да го нападнат, без да улучат и нас.

— И какво можем да направим? — попита Шланг.

— Нищо! — отговори пилотът.

Този път планерът така се стовари върху корпуса, че ги разтресе до мозъка на костите, пилотът очевидно повече следеше странната машина, която не изоставаше от тях. Зъбите на дука изтракаха от удара, усети вкуса на кръв в устата си. Накрая планерът спря подскоците си, но на стотици ярдове от пистата за кацане. Фигурките на техниците се сториха на дука потискащо дребни в далечината. Той чу отварянето на вратичката. Неговите рицари излизаха от планера.

— Сир, останете тук — каза Шпанг, докато разкопчаваше предпазния си колан.

— Не! — отсече дукът.

Чувстваше се като в капан. Ако има опасност да бъде убит, по-добре да е на открито. И той изскочи навън веднага след барона.

Загадъчната летяща машина се беше разположила само на двадесетина стъпки зад планера. Тя тихо бучеше. Звукът бавно затихна и нещото замря безмълвно. Дукът приклекна до планера. Двамата негови рицари се прикриваха, доколкото можеха, зад опашката. Бяха насочили пистолетите си към нашественика.

До рамото му баронът се обади сред свистенето на вятъра:

— Знаете ли, мисля си, че…

Прекъсна го отварянето на люк в средата на металния апарат. Дукът погледна назад. Техниците идваха към тях през разделящото ги пространство на корпуса. Надяваше се да са дали сигнала за обща тревога, който ще доведе горе и воини. Пак насочи вниманието си към нахлулия при тях апарат, точно навреме — от него се измъкна с краката напред един мъж.

— Не стреляйте! — предупреди баронът.

Дукът се запита дали това е разумно решение. При по-внимателен оглед мъжът се оказа доста млад. Носеше плътно прилепнала бяла униформа в яркозелено и като че нямаше оръжие. Застана до машината си с ръце на хълбоците и ги заразглежда едва ли не нагло. Очите му се спряха на дука и усмивката му грейна още по-широка.

— Кой сте вие? — викна баронът. — Откъде идвате? И какво искате от нас?

Чужденецът не отговори. Все така ги оглеждаше и явно се забавляваше.

Техниците дойдоха най-после. Присъствието им задължаваше дука да опази достойнството си, той стана и вдигна ръка към младежа.

— Аз съм дук дьо Люсан, владетел на този Небесен Господар — „Господаря Мордред“ — извика със заповеден тон. — Назовете се!

Все още усмихнат, младежът каза:

— Рин… Робин.

— Откъде сте? — попита баронът, който също стана. — И как така говорите нашия език?

Чужденецът сви рамене.

— Преди да ви кажа откъде идвам, трябва да обсъдим делово някои въпроси. Колкото до езика ви, аз говоря много езици. Може да се каже, че имах предостатъчно свободно време за такива занимания.

Дукът беше озадачен. Делово? Погледна Шпанг. Баронът не криеше вълнението си. Наведе се към дука, почти допря устни до ухото му.

— Разбирате ли какво означава всичко това, сир?

— Не — отвърна дукът.

Казваше истината.

— Значи Ел Рашад е бил прав! Станцията съществува! Този младок и машината му би трябвало да са оттам!

На дука му трябваше време да осъзнае налагащите се изводи. Излизаше, че Ел Рашад не е гонил призраци. Имаше станция, пълна с технологии от Старата Наука.