Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Той е техен представител! — възбудено каза на барона. — И дойде при нас!

— Точно така — каза баронът.

— Но това променя всичко, нали? — промърмори дукът, все още изумен.

— Наистина е така, сир.

Рин заповяда на Играчката да лети точно зад опашката на крехкия планер, когато той се насочи надолу към Небесния господар — искаше да е сигурен, че няма никой да стреля по него. По време на цялото спускане Играчката не спираше протестите си. Рин не я слушаше. Ясно беше, че в това положение и в границите на определената територия от програмата тя няма власт да отменя заповедите му.

Кацна върху корпуса на Небесния Господар съвсем близо до планера. Гледаше екрана и чакаше. Почти веднага от планера се измъкнаха двама мъже. Носеха ризници и държаха в ръце пистолети. Прикриха се зад опашката на своя летателен апарат. Появи се още един мъж, после още един. От далечината идваше друга група мъже.

— Излизам — осведоми той Играчката.

— Наистина не те съветвам да правиш това, Рин. Тези хора са въоръжени. Предлагам да се връщаме у дома. Какво ще кажеш, Рин? Какво ще правим? Сигурно вече си гладен.

— Казвам да насочиш сензорите и лазерите към двамата мъже с пистолетите. В мига, когато прецениш, че искат да стрелят, унищожи оръжията им. Сега отвори люковете.

Играчката се подчини. Свеж студен въздух нахлу в кабината. Рин се измъкна навън и скочи върху корпуса на въздушния кораб. Вятърът беше силен. Сърцето му биеше ускорено — от вълнението и донякъде от страх. Погледна мъжете пред себе си. С любопитство отбеляза, че носеха средновековни дрехи или поне много приличаха на такива. Развесели се, защото му напомни за героите от „Приключенията на Робин Худ“. А единият от тези хора даже носеше корона, украсена със скъпоценни камъни. Мъжът беше с приятна външност, имаше остра черна брада и дрехите му изглеждаха великолепни в сравнение с останалите. Явно това беше господарят.

Мъжът до него извика някакъв въпрос, след кратък размисъл Рин определи езика като вариант на Американо. В това време пристигна друга група. Макар че всички носеха различни инструменти на коланите си, нямаха оръжия. Първият мъж се изправи и с дълбок плътен глас съобщи кой е. Тогава вторият мъж повтори въпросите си. Рин бързо обмисляше ставащото. Късметът му работеше. Веднага бе установил контакт с владетел на Небесен Господар. А сега е време за втората част от неговия план…

Каза на втория мъж с червеникава коса и буйна брада със същия цвят, че иска да обсъди с тях делово предложение. Двамата си зашепнаха, после чернокосият каза:

— За мен е голямо удоволствие да ви приветствам като наш гост в „Господаря Мордред“. Ако сте склонен да приемете, бихме могли да продължим нашия разговор на по-уютно място.

Рин му се усмихна.

— Ще бъда щастлив да приема, но първо трябва да се погрижа за нещо.

Те го гледаха с подозрение, докато се обръщаше и влизаше през отворения люк на Играчката. Настани се в кабината.

— Най-после — въздъхна Играчката. — Ще затворя люковете и веднага отлитаме.

— Не си прави труда — каза й Рин.

Пресегна се и натисна бутона, с който изключи компютъра. Екраните угаснаха, изчезнаха всички светлини по пулта. Сега Играчката беше напълно бездейна. Рин се върна навън, сам затвори и херметизира люка. Обърна се към вече доста голяма тълпа от наблюдаващи го небесни хора.

— Моля ви, не ме разбирайте неправилно — гръмко започна той с поглед в дука, но за да го чуят и всички останали, — но първо трябва да се освободим от някои неприятни въпроси. Моят апарат е миниран. Всеки опит някой да влезе или да го разглобява ще завърши с взрив, който ще изкорми този Небесен Господар от носа до опашката. — Спря за миг и отново заговори: — Освен това, в главата си имам присадка, даваща ми пряка връзка с компютъра, който управлява моя апарат. Разбирате ли какво ви казвам? — Той се потупа по главата.

Дукът кимна.

— Радиовръзка, така ли?

— Точно така. Разбира се, сигурен съм, че общувам с безупречно честни хора, но трябва да подчертая възможността да изпратя мигновена заповед на компютъра да се самоунищожи. И пак ще последва взрив. За съжаление се налага да отбележа, че моята смърт също ще накара апарата да се самоунищожи. — Той пак спря за малко. — Остава ли поканата в сила, след като прецените риска за вас и вашите хора от присъствието ми във въздушния ви кораб?

Дукът и неговият съветник се спогледаха. От тълпата около тях се чу приглушено мърморене. Рин забеляза лекото кимване с глава на съветника. Дукът се обърна към Рин с напрегната усмивка.

— Разбира се, поканата остава в сила, ъ-ъ-ъ, Робин. Давам ви моята дума, че в „Господаря Мордред“ няма да ви се случи нищо лошо.

Рин беше доволен. Сега можеше да бъде сигурен, че неговият блъф е успял.

— … и за да се справим с тази надвиснала заплаха, дойдохме да търсим вашата океанска станция, с надеждата, че бихме могли да купим технологии от Старата Наука, за да ги използваме като оръжия. Вашата станция беше последният ни шанс и не липсваха съмнения, че още съществува. Компютърните записи, в които се споменаваше за нея, са и твърде стари, и не особено богати на подробности. Някои сред нас даже бяха готови да се откажат, но… — дукът изразително вдигна ръце, — … ето ви пред нас като живо потвърждение за съществуването на станцията.

Младежът се бе изтегнал удобно в огромно кресло. Сега изглеждаше напълно спокоен, макар че преди това бе помирисал недоверчиво чашата с вино, поднесена от един слуга. „Не! — бе го уверил дукът. — Няма упойка! Уменията на моите хирурзи съвсем не са достатъчни, за да премахнат присадката, ако изобщо я открият, без да ви убият. Освен това, сигурен съм, че само ако усетите въздействието на упойка, ще имате предостатъчно време да изпратите на апарата сигнал за самоунищожение“. Младежът се поколеба още миг и отпи от чашата.

— Е добре — каза дукът, — разказахме ви защо се намираме във вашето небе. Ваш ред е да ни разкажете за своя дом.

— Да — добави барон Шпанг, наведе се напрегнато напред в креслото си. — Къде точно се намира?

Младежът се разсмя.

— Даже ако можех да ви заведа в Шангри Ла, страхувам се, че би било невъзможно да се договорите за нещо с Елоите.

Баронът се намръщи и погледна дука. Не по-малко озадачен, дукът каза на Робин:

— Шангри Ла? Елои? Какво искате да кажете?

Преди Робин да отговори, чу се настоятелно почукване по вратата на личната приемна на дука. В първия миг той се подразни, но веднага се разтревожи. Бе заповядал да не ги безпокоят. Значи се е случило нещо неприятно…

— Влез? — викна той и в стаята нахлу един доста задъхан техник.

— Сир, получихме съобщение от „Меча на исляма“, лично от Ел Рашад. Иска да се свърже направо с вас, сир. Незабавно.

Дукът се отпусна. Сигурно телескопите на „Меча на исляма“ са проследили обратния полет на неговия планер и са засекли и машината на Робин. Усмихна се на мисълта какво би трябвало да се върти в ума на Ел Рашад. Метален летящ апарат, който несъмнено принадлежи на Старата Наука, бе кацнал на „Господаря Мордред“. Какво би могло да означава това? Какво става? Дукът се разсмя неудържимо и каза на потящия се техник, който май бе тичал по целия път от обсерваторията:

— Кажете на преславния повелител, че в момента съм твърде зает, за да общувам с него. Ще му се обадя по-късно.

Техникът се втренчи в него, после кимна колебливо.

— Да, сир — и тичешком напусна стаята.

Все още ухилен, дукът пак се обърна към Робин.

— Та какво казвахте?

— Точно щях да ви кажа, че „Шангри Ла“ е името, дадено на убежището от обитателите му, а „Елои“ е името, което тези обитатели избрали за самите себе си. Това, разбира се, станало отдавна, когато Елоите още имали чувство за хумор.

Робин изпразни чашата си и я протегна. Слугата му наля още, без да се бави. Дукът пак не можеше да разбере казаното.

— Нещо не схващам — каза той.

11
{"b":"283183","o":1}