Играчката представляваше тридесет стъпки матовосив метал с формата на издължена водна капка. Рин спря пред люка, разположен в средата на Играчката и произнесе единствената кодова дума, която го отваряше. Вмъкна се вътре. Вътрешната врата вече се разтваряше, за да го пропусне в кабината. Докато се настаняваше в креслото, почувства познатата сигурност — сигурността на утробата, в която никога не е бил.

Даде необходимите заповеди и водата нахлу в дока. Усети как Играчката свободно се вдигна над своето гнездо. Когато налягането в дока се изравни с външното, вътрешният и външният му люк се отвориха. Играчката потегли напред, премина първо защитния корпус, а после и външния.

Водата навън беше абсолютно черна. Рин се взря в акустичния екран, търсеше съществото, което бе чул при нападението му срещу корпуса. Екранът превръщаше във видими образи сигналите от акустичните скенери, но макар че наоколо имаше всякакви морски обитатели, не се виждаше нищо достатъчно голямо, за да е причинило онзи шум. Рин каза:

— Направи обиколка на убежището. Бавно.

— Добре, Рин — отвърна програмата на Играчката.

Имаше женски глас. Мек и съблазнителен, но и създаден да вдъхва увереност на Рин. Докато Играчката пъплеше около огромното кълбо на убежището, Рин раздвояваше вниманието си между акустичните и визуалните екрани. Но последните не можеха да му покажат кой знае какво, въпреки голямата мощност на прожекторите, слънчевите лъчи не проникваха на повече от четиридесет стъпки в която и да е посока. Започваше да мисли дали обектът на неговия лов не се е махнал от околността, когато акустичният екран показа нещо, бързо приближаващо отзад. След миг Играчката се разтресе силно от сблъсъка с тежко тяло. Рин увисна в предпазните колани на креслото и се разсмя.

— Аз поемам управлението — съобщи той на Играчката.

Извади малка пластмасова вложка от пулта за управление.

— Не те съветвам да правиш това — отвърна Играчката.

Рин не й обърна внимание и постави вложката в дупчицата точно зад дясното си ухо. Така се включваше направо в системата за управление. Незабавно сетивната му система се разшири като с взрив извън кабината на Играчката, самият той беше вече Играчката…

Можеше да усети натиска на пипалата върху неговия корпус, не беше болка — сензорите на Играчката бяха с твърде ниска чувствителност, за да предадат друго, освен натиска и грубостта на смукалата по вътрешните страни на двете дълги хватателни пипала на главоногото. Една от камерите на Рин бе насочена точно срещу едно от огромните очи на главоногото.

Диаметърът му беше повече от три стъпки, от погледа му стомахът на Рин се сви в студен страх. Сякаш се вглеждаше в окото на някакъв разгневен бог…

Рин се отърси от благоговейния ужас и надделя обичайното му отвращение към тези същества. Човката на главоногото хапеше безсмислено корпуса на Играчката, а той насочи един от свободните движители към най-близката част на огромното, но меко тяло. Повиши температурата на водната струя до сто и деветдесет градуса. Главоногото веднага пусна Играчката и се отдръпна, като остави мастилен облак след себе си. Но разсейващият се облак не можеше да скрие уплашеното главоного от акустичните скенери. Рин го последва. Зареди малък снаряд в едно от предните устройства за подводна стрелба. Последва газова експлозия. Снарядът се стрелна през водата. Рин изчака да се забие дълбоко в тялото на съществото и излъчи сигнала за взривяване. Главоногото се пръсна. Акустичният скенер показваше разлетелите се извън тъмния облак парчета от тялото и пипалата, които още мърдаха конвулсивно.

Изведнъж на Рин му се пригади и той махна вложката от врата си. И отново се озова в уютната утроба на кабината.

— Издигаме се към повърхността — каза на Играчката.

Машината послушно се насочи нагоре, докато се оказа само на петдесетина стъпки от неравното дъно на ледената покривка, после бързо измина няколко мили до най-близкото място в открито море. С удар на струите от водните движители Играчката се изтласка над водата. Незабавно се включи електромагнитната система за движение във въздуха. С дълбоко монотонно бръмчене Играчката се издигна до височина хиляда стъпки и изравни полета си.

— Накъде? — обърна се програмата към Рин.

— Ами продължавай направо — той махна към далечния хоризонт. — С максимална скорост.

Той меко потъна в креслото си, докато Играчката се ускоряваше. Скоро машината се движеше с 2500 мили в час. Рин гледаше носещото се под него море и се наслаждаваше на усещането за бързина. Но в един момент Играчката каза неизбежното:

— Наближаваме границата на разрешената територия, Рин. След тридесет секунди ще променя посоката на полета.

— Продължавай в същата посока — нареди той, макар да знаеше, че е безполезно.

— Не мога да наруша заложените в мен заповеди, сър. Знаете това. Променям курса… сега.

Играчката започна широк плавен завой. Рин стисна юмруци, горещи сълзи запълниха очите му. Винаги беше едно и също, но той все се опитваше, като муха, блъскаща се отново и отново в невидимото стъкло на прозореца.

— Сега накъде, Рин? — съчувствено попита Играчката.

— Не ми пука. Накъдето и да е — Рин разсеяно гледаше екраните, а Играчката летеше, после каза: — Не, искам да се потопим. Намери ми нещо за убиване…

Часове наред Рин използваше Играчката за унищожаване на главоноги — още седем, но не толкова големи като първата си жертва. Гигантските главоноги отдавна се бяха заселили в крайбрежните води на Антарктика. Според обучаващите програми по естествена история видът се наричаше Architeuthis и предпочиташе живота в студена вода, защото в по-топла кръвообращението му не се справяше със снабдяването с кислород. Но И други, по-малки видове главоноги вече преобладаваха в антарктическите морета, заедно с големите червеи и други отпадъчни продукти от Генетичните войни. Възможностите на местната хранителна верига бързо намаляваха и Рин се чудеше какво ще стане, когато бъдат изразходвани.

Рин се умори от своето неравностойно преследване и заповяда на Играчката да се върне в убежището. От дока Рин отиде направо в жилището си, махна дрехите и за дълго остана под душа. Винаги, след като задоволеше желанието си да убива главоноги, се връщаше с твърде силното усещане, че се е въргалял в слуз…

След душа той навлече дълга роба и отиде в хола. Отпусна се на широкия кръгъл диван и каза:

— Искам да се видя с Дейвин.

— Разбира се — отвърна безтелесен глас.

Изневиделица един мъж се появи пред Рин. Изглеждаше на възраст между тридесет и четиридесет години, в черната му брада се забелязваха и бели косъмчета, беше облечен в черна роба. Ухили се на Рин.

— Как сме днес, момчето ми? — попита той.

— Както винаги — вяло каза Рин. — Имам нужда да поговорим.

— Нали затова съм тук — каза Дейвин. Той махна към най-близкия стол. — Може ли?

Рин кимна, продължавайки играта. Дейвин не беше нищо, освен триизмерно изображение и не се нуждаеше от столове.

— Та какъв ти е проблемът? — попита Дейвин, щом „седна“.

Рин му разказа безплодния си разговор с Елоите. Когато свърши, Дейвин въздъхна и каза:

— Наистина ли си толкова изненадан от резултата? И преди си водил подобни спорове с Елоите. Защо си очаквал, че може да са се променили?

— Не те, а аз. Аз се промених. По-възрастен съм. И скоро ще рухна.

— Рин, даже ако убедиш Елоите да те пуснат, Централната програма никога няма да позволи това.

— Но Елоите имат власт да променят Централната програма — каза Рин.

— Да, на теория, но те толкова отдавна изцяло са поверили грижите за живота си на Централната програма, че веднага ще отхвърлят всяка идея за промяна, даже ако си спомнят как да я направят.

Рин изпсува и каза:

— Но всичко това е страшно глупаво. Няма никаква причина да ме задържат тук. Даже не знаем има ли оцелял досега поне един Небесен Господар! Най-малкото стотина години нито един от тях не е бил забелязан да преминава над Антарктика. Може би всички хора в тях са измрели от епидемии. Не знаем какво става в света и това е още една причина да отида и да проуча положението.