— Сирай… — вяло каза тя.

— Да, тя се е опитала да ме убие. Нападението й е включило механизъм за самосъхранение, който твърде рано е започнал целия процес и освен това го ускорява.

— Значи ти си убил Сирай.

В нея се надигаше неудържим гняв. Той сви крехките си рамене.

— Нали ти казвам, било е несъзнателна реакция на самозащита. Тъпата кучка сама си е виновна.

— Махай се! — каза му тя с нисък леден глас. — Махай се веднага!

Той стана от леглото.

— Като се поуспокоиш, пак ще говорим. Ще измислим как да те измъкнем от този хаос, в който те е оплел твоят месиански комплекс.

Той безгрижно излезе от стаята. Джан изчака малко и каза:

— Карл?

— Да, Джан?

— Веднага изпрати един обслужващ робот. Не, нека бъдат два робота. Искам да намерят Майлоу… и искам да го убият!

— Да, Джан.

Рин с лекота отрази първия натиск на принц Дарси и му отвърна със серия лъжливи атаки, които принудиха принца да отстъпи. Рин се забавляваше. Вълнуващо беше най-после да се бие с жив противник. Оръжието бе по-тежко от онова, с което бе свикнал, но не му създаваше трудности.

Развеселяваше го и изражението на принца, докато той трескаво се опитваше да се защити срещу някого, в когото изненадващо откриваше превъзхождащ го фехтувач. Той отстъпваше по площадката за танци и хората бързо се отдръпваха, за да му направят място. Накрая гърбът му опря в един от прозорците — оказа се в капан. Във вихрушка от лъжливи движения и отбивания Рин лесно преодоля жалките останки от защитата на принца и го притисна в прозореца. А върхът на сабята му гъделичкаше гърлото на принца. Чуха се въздишки от зрителите наоколо, и някой започна да пляска с ръце.

— За мене би било удоволствие да продължим — каза му Рин, — но се боя, че някой може да пострада. Така че предлагам да се предадете. Съгласен ли сте?

Устните на принца се разкривиха като от ръмжене, но той тихо каза:

— Да… да, проклет да си.

Рин се дръпна назад. Канеше се и да прибере сабята, когато с яростен пронизителен крясък принцът го нападна. Той отби настрани острието на Рин с тромава ветрилна атака и замахна да го съсече. Неподготвен за неочакваното нападение, Рин едва успя да отдръпне главата си, докато отстъпваше. Сабята на принца го удари по бузата на косъм от лявото око и я разсече до костта. Въпреки шока и болката, Рин се опомни бързо. В яростта си принцът дивашки размахваше сабята и все още отстъпващият Рин успя да отбие продължението на атаката. После принцът неловко се откри и Рин се стрелна напред. Сабята му промуши бицепса на ръката, държаща оръжието. Принцът изрева от болка и изтърва сабята си, в момента когато Рин дръпна назад своята. От двойната рана веднага шурна кръв. Принцът се хвана за ръката и впери в Рин поглед, жадуващ смърт. Двамата му придружители забързано дойдоха да му помогнат. Рин усещаше кръвта, изтичаща от собствената му рана.

— Предупредих ви! — каза на принца.

— Копеле! — изсъска принцът. — Ще те пратя в ада!…

После всичко се обърка. Дукът се оказа между двамата, крещеше на сина си, а Андреа обви с ръце Рин и заплака:

— Лицето ти, горкичкото ти хубаво лице! Какво ти направи този?

На Рин му се зави свят. Притисна кърпичка към разпраната си буза и помоли Андреа да го заведе до някой стол. За миг загуби съзнание, после видя барон Шпанг, коленичил до него да оглежда раната. Баронът цъкна.

— Гадна работа. Май ще имате нужда от доста шевове…

Не след дълго Рин установи, че баронът не бе преувеличил. Лежеше в непозната стая на леглото, а един хирург се занимаваше с лицето му. Наложи му се да установи, че средновековният живот в „Господаря Мордред“ бе засегнал и методите на лекарите в него. Припадна, преди хирургът да завърши работата си.

Когато дойде на себе си, намери до леглото си дука и барон Шпанг, които неспокойно чакаха да се събуди. Зад тях се мотаеше и някакъв слуга. Рин изстена. Лявата страна на лицето му туптеше непоносимо. Вдигна ръка и пипна дебелата превръзка около главата си. Болката го жегна още по-силно.

— Искате ли нещо за пиене? — обади се баронът.

— Ъхъ — изграчи Рин.

Баронът му помогна да седне в леглото, а слугата припряно приближи с голяма чаша в ръка.

— Това е вино, смесено с билка за успокояване на болката — каза му баронът, докато Рин жадно надигна чашата.

— Ужасно съжаляваме! — каза дукът. — Синът ми ще бъде жестоко наказан… щом здравето му се подобри.

Рин върна чашата на слугата и се облегна на възглавниците.

— Бих ви посъветвал да не правите това. Вашият син и сега ме мрази прекалено силно.

— Не мога да го оставя да се измъкне просто така, Робин. Той едва не ви уби… Вас, моя почетен гост и…

— … ценен съюзник — довърши Рин вместо него. — Не се притеснявайте. Аз не свързвам действията на вашия син с любезното ви държане към мен.

Дукът като че ли си отдъхна малко.

— Но — продължи Рин, — щях да оценя, ако ме бяхте предупредили, че връзката ми с вашата дъщеря ще бъде приета като оскърбление в някои среди.

— Уверявам ви, Робин, единствената „среда“, която смята това за оскърбление, е моята съпруга, а тя не влиза в сметката.

— Нима? — Рин посочи превръзката на лицето си. — Боя се, че не мога да се съглася с вас. Вашият син очевидно е под нейно влияние, а сигурно има и други поддръжници.

— Ами да… няколко — призна дукът. — Но не мислете повече за нея и моя син. Обещавам ви, че никой от тях няма да създава нови неприятности. Вие сте под мое покровителство.

— Това ме кара да се чувствам много по-добре — сухо каза Рин.

На лицето на дука се появи страдалческо изражение.

— Кажете ни, Робин — бързо се намеси баронът, — как успяхте да достигнете такова майсторство със сабята? Разказахте ни, че сте живял сам във вашия подводен свят, ако не броим Елоите. Такива същества едва ли биха си дали труда да ви обучават на фехтовка или пък да ви бъдат учебни партньори?

Рин се усмихна на представата как някой от Елоите би изглеждал като партньор по фехтовка.

— Не, естествено не от Елоите — каза той. — Намерих програма за тренировки в библиотеката още като съвсем малък. — Не им каза, че фехтовката го привличаше още откакто за първи път гледа „Приключенията на Робин Худ“. — Моят противник беше само холографско изображение. Много е трудно човек да се усъвършенства във фехтовката, когато партньор му е една сянка. В сравнение с това боят с вашия син беше смешно лек.

Дукът и барона се спогледаха.

Когато те си отидоха, влезе Андреа. Лицето й изобразяваше измъчена загриженост.

— Бедничкият ми ти, как се чувстваш? — попита тя наведена над него.

— Като някой, на който са му нарязали лицето със сабя — каза й той.

Даже гледката на люлеещите се пред очите му гърди не го ободри много, макар че болката вече спадаше. Може би билката във виното наистина помагаше. Тя стисна ръцете му.

— Брат ми е абсолютно чудовище. Винаги е бил такъв. Какви неща ми правеше, когато бяхме малки… не бих могла да говоря за тях!

Тя потръпна пресилено.

— Разкажи ми, моля те, май ще е интересно.

— Не, наистина не мога! — Тя пусна ръцете му и докосна превръзката. — Боли ли те?

— О-о-х! Да, особено когато правиш така!

— Хирургът каза, че ще имаш страхотно симпатичен белег по цялата буза.

— О, възхитително! Имаш ли за мен още някоя хубава новина? Да не би случайно да имам и гангрена?

— Аз пък си мисля, че белегът от дуел прави мъжа по-привлекателен.

— Повярвай ми, Андреа, белег от дуел с нищо не би допринесъл за твоята привлекателност — сериозно й каза той.

Тя се засмя и лекичко го целуна по устните.

— Глупчо. Жените не се дуелират. Само мъжете.

— Някоя жена трябва да е измислила това правило. Между другото, как е твоят брат?

— А, той ли? Ами добре е. Освен ръката.