— Но нали все пак си безсмъртен?

— О, да! — каза той и се ухили цинично. — Поне толкова безсмъртен съм, колкото беше и Майлоу. Да се надяваме, че с по-голям успех ще бъда безсмъртен.

— Но днес вече почти се провали.

— Да не би аз да не зная това.

Той искрено се уплаши, когато два паяковидни робота го сграбчиха в коридора след излизането му от спалнята на Джан. Един от тях се канеше да му пререже гърлото с някакъв инструмент, но острието замря на сантиметри от плътта му. Досети се, че Джан е заповядала да го убият, но не са й стигнали сили да го направи. В последния миг е отменила заповедта си.

— Ако се бях включила към Карл по онова време, щях да ги спра — каза Ашли. — Знаеш това, Майлоу. Но бях заета да стрелям по птици.

— Не е нужно да се извиняваш — неискрено каза той. — Но би могло пак да се случи. Рано или късно омразата й към мен ще надделее нежеланието й да нарани тялото, принадлежало на нейния син.

Ашли въздъхна.

— Преди харесвах Джан, но напоследък е нетърпимо скучна.

— Ще трябва нещо да направим с нея, нали? — попита Майлоу гладкия таван.

— Ами ще трябва! — съгласи се Ашли.

Летеше на височина почти четиридесет хиляди стъпки и с максимална скорост, в един момент неговият радар откри флотилията на жената. Той веднага заповяда на Играчката да направи остър завой, защото Небесният Ангел би могъл да има не по-малко усъвършенстван радар от неговия. Но още преди да завърши изречението, Играчката каза:

— Рин, засечени сме от радар.

— По дяволите! Исках да ги изненадам. Както и да е, вече нищо не може да се направи. Връщаме се към „Господаря Мордред“. С максимална скорост.

— Намерихте ли ги? — попита дукът.

Рин кимна и посочи точното място на голямата карта, разгърната върху овалната маса във „Военната зала“. На една от стените висеше огромен гоблен, изобразяващ неправдоподобни бойни подвизи при превземането някога на въздушния кораб от прародител на дука. Освен дука и барон Шпанг, неколцина други барони бяха насядали около масата. Повечето носеха лъснати до блясък леки церемониални ризници, сякаш се готвеха всеки миг да влязат в битка. Принц Дарси също присъстваше, ръката му висеше на превръзка. Избягваше да среща погледа на Рин.

— Толкова далече на север — каза дукът, вперил поглед в картата. — Не разбирам. Предполагам, че са се движили на юг, когато ги забелязахте?

— Не. Стояха на едно място. При това на малка височина. Около хиляда стъпки. Моят радар показа някакви сгради на земята, така че би трябвало да са над някакъв град или село.

Дукът смутено подръпваше брадата си. Барон Шпанг каза:

— Значи, би трябвало да прехванем нейната флотилия след около денонощие, ако техниците успешно поддържат скорост от тридесет мили в час и ако не ни попречи лошо време. И ако предположим, че нейната флотилия не се премести междувременно.

— И да стане това, няма да ни попречи — каза Рин. — Няма да ми отнеме много време да ги засека отново.

Дукът се изпъчи пак и се усмихна на Рин.

— Значи, всичко е наред. Наясно ли са всички с нашия план за сражението?

— Нашият план ли? — Рин му върна усмивката. — Мисля, че всичко е ясно. Пробивам си път с моята машина през тяхната защита, нападам Небесния Ангел, унищожавам лазерната му система и принуждавам Небесната Жена да се предаде. След нейното поражение и остатъкът от флотилията ще трябва да прекрати съпротивата. В този момент ще излетят планерите с вашите войници.

— Добре… добре — закима дукът. — Предвиждате ли някакви проблеми в осъществяването на този план?

— Въобще няма да възникнат проблеми, сир! — каза му Рин.

— Не ми харесва това, казвам ти!

— Кое? — разсеяно попита Джан.

Тя се занимаваше с числата, светещи на компютърен екран. Показваха твърде безнадеждно положение. Епидемията, изтребваща населението на общината под тях, не проявяваше никакви признаци на спадане въпреки лекарствата, произвеждани в лабораториите на Небесния Ангел и разнасяни долу от паякообразните роботи.

— Онзи радарен сигнал от сутринта — каза Майлоу.

Стоеше в предната част на залата за управление и оглеждаше небето. А тя огледа него. Сега по-малко приличаше на Саймън — косата му бе опадала и ставаше все по-едър, но всеки път нещо я пробождаше, щом спреше погледа си върху него. Опитваше се да го избягва, доколкото можеше, но той настояваше да се мъкне след нея навсякъде. Непрекъснато се опитваше да я умилостиви. А вече явно бе спечелил доверието на Ашли. Обмисляше дали да не премести Майлоу в друг кораб, както Киш все настояваше, но се страхуваше, че Ашли просто ще пренебрегне такава заповед.

— Какво ме занимаваш с този проклет сигнал? Ясно е, че е някакъв каприз на уреда.

— Това беше летателен апарат… нещо по-тежко от обикновен летателен апарат.

— И какво би могло да се окаже? Планер или нещо подобно.

— Планер? Който лети на такава височина и с такава скорост? Карл, повтори й какво забеляза.

Карл каза:

— Метално тяло. С приблизително цилиндрична форма. С голяма плътност. Със значителна маса. Вероятно с тегло няколко тона. Когато го засякох, завиваше със скорост 1500 мили в час, а преди да загубя сигнала, се ускори до 2500 мили в час.

— Страхотен планер, нали? — попита Майлоу.

— Майлоу, знаеш не по-зле от мен, че днес никой на планетата не разполага с технологията за производство на такива летателни апарати. Значи Карл е сгрешил… освен ако някой от онези твои орбитални станции не е решил да ни посети най-после.

Тя млъкна колебливо, замисли се. Не й беше хрумнало преди, че има и такава възможност.

— Няма как да стане! — каза Майлоу и завъртя глава. — Не биха посмели, даже ако още разполагат с възможности за подобна експедиция. Те си мислят, че планетата и досега е претъпкана с изкуствено създадени зарази.

— Че то си е така — каза Джан, сочейки селището под прозрачния под. — Поне тук.

Името на общината беше Феникс Две, тя беше разположена в североизточния ъгъл на онова, което преди разпадането на Съединените американски щати се наричало щат Аризона. Беше една от най-големите земни общности, които Джан познаваше, около центъра на града дори имаше няколко триетажни сгради с по-сложен градеж. Общността, въпреки принудително отделяните през вековете данъци за местния Небесен Господар, доскоро се радвала на относително благополучие, но пустошта навлязла в обширните й селскостопански земи. Последвали чести нападения от Хазини.

Хазините бяха причината за епидемията. Оцелелите от преките сражения с Хазини, ако успееха да превъзмогнат раните си (а това рядко се случваше), ставаха жертва на особено коварна болест, която ги убиваше за броени дни. Изглежда Хазините носеха заразата в телата си като още едно от оръжията им срещу омразните човешки същества. Джан си спомни за своята почти смъртоносна среща с един Хазини. Прокара пръст под туниката си, където някога тялото й беше раздрано от шията до долната част на корема. Или на нея й бе провървяло, или не всички Хазини бяха заразни.

Джан погледна пръснатия долу град. Големи части от него бяха покрити с мрежи за предпазване от Хазини. Не че тези мрежи, изплетени от растителни влакна, можеха да им свършат работа като защита. Само стоманени мрежи можеха да устоят на ноктите на Хазини, но във Феникс Две нямаха достатъчно стомана, както навсякъде по света.

Бедата започнала, когато огромно ято Хазини направили множество чудовищни гнезда само на четиридесет мили от жилищата на хората. Джан искаше да използва цялата огнева мощ на своята флотилия, за да унищожи и гнездата, и самите Хазини, но когато обяви плана си по-рано сутринта, всички Ашли възразиха. Поведението им я учуди…

— Пък аз си мислех, че кръвожадни същества като вас веднага ще се възползват от една възможност да направят малка касапница — раздразнено каза тя.

— О, сигурно би било страшно забавно! — каза една Ашли. На Джан вече не й пукаше коя от тях — всички й се струваха еднакво полудели. — Но ние смятаме, че веднага трябва да се махаме оттук. На всеки кораб има доста шумотевица. Хората се плашат от епидемията. Може да започнат истински бунтове.