Американосите, чийто Небесен Господар — „Господарят Панглот“ бе унищожен, се бунтуваха срещу принудата да делят жизненото си пространство с остатъците от първите обитатели на „Ароматния бриз“ — японците, техните омразни врагове. Тя знаеше, че условията на живот във въздушния кораб не са особено добри, но точно сега нищо не можеше да се направи. Когато прибави още Небесни господари към своята флотилия, ще разпръсне по тях още Американоси, за да облекчи напрежението.

— В момента нямам време да приемам никакви представители! — рязко отсече и се отдалечи.

Взе асансьора до следващия етаж, после платформа я пренесе до жилището й на около половин миля.

В хола на пода седяха мъж и малко момче. Заедно се опитваха да подредят сложна мозайка. Мъжът беше Киш — единия от двамата оцелели мъже от Минерва. А момчето — нейният син Саймън. Щом тя влезе, той скочи с блеснали очи и притича до нея.

— Ти си дойде! — викна момчето и здраво обхвана с ръце кръста й, като притискаше буза в корема й. Тя го погали по главата и му се усмихна.

— Здравей, миличък. Добро момче ли беше?

Киш, който се бе изправил, също дойде по-наблизо усмихнат.

— Чудесно се държа, госпожо. Както винаги. Както винаги.

Тя въздъхна безмълвно и побутна Саймън към дивана. Радостно се тръшна на възглавниците, без да пуска Саймън. Той се сви на кълбо до нея. Киш каза:

— Госпожо, искате ли нещо за освежаване?

— Не искам храна, само нещо за пиене. Да е студено и да е повечко.

Тя гледаше Киш, докато той излезе от стаята. От двамата мъже от Минерва той й беше по-симпатичен, някога си беше мислила дали да не роди деца от него, за да опази поне мъничко от генетичното наследство на Минерва, но благодарение на Саймън трябваше да промени плановете си.

Саймън…

Колко дълго още трябва да чака, за да се увери? За да бъде абсолютно сигурна? Тя го погледна нежно. Той си беше съвсем нормално малко момче. Е, не съвсем. Едва що бе навършил две години, но по физическото и умственото си развитие доближаваше четиригодишните. Всъщност с интелекта си изглеждаше и доста по-голям. Но това беше единственото отклонение от нормата и може би Саймън просто по природа си беше предразположен към ускорено развитие. Защо трябва да намесва и Майлоу в това…

Тя потрепери само от мисълта за неговото име. И отново се разтрепера от спомена за онази нощ в пустошта, когато Майлоу отново и отново влизаше в нея, а телата им се търкаляха по смрадния килим от гъбички, плътно покрил почвата. Тогава тя забременя. И после, в момента на върховното си тържество разбра, че е бременна от него и очакваше с детето да се случи всичко най-лошо. Знаеше, че бе променил напълно тялото си с генно инженерство и се страхуваше, че тези промени ще се пренесат в плода.

Нейната любима Сирай също се плашеше от това и я умоляваше да направи аборт. Но Джан бе отказала. Чувстваше се длъжна да задържи детето, но обеща на Сирай, че ако то прояви някоя от чудовищните черти на Майлоу, веднага ще го изолира напълно.

Но това не задоволи Сирай, която бе отказала да спи с Джан и отиде да живее в друга част на кораба. За ужас на Джан, тя настояваше момчето да бъде убито след като се роди. Джан се надяваше, че като мине време и Саймън не прояви никое от качествата на своя зловещ баща, Сирай ще омекне и ще подновят връзката си. Но и след две години Сирай не променяше мнението си за Саймън, продължаваше да го нарича „онова нещо“.

И Джан не можеше да се освободи от страховете за Саймън, но с всеки отминал ден те избледняваха, тя все повече се уверяваше, че Майлоу не може да протегне ръце от гроба, за да направлява своя син. Майлоу отдавна беше мъртвец, стъпкан от металните крака на лудия Езекиил. Всичко, което бе останало от него, представляваше един високомерно проблясващ череп. Джан го държеше заключен в шкаф в своята спалня. Не можеше да разбере защо не го е метнала от някоя тераса още преди години. Неведнъж изпитваше желанието да го направи, но все се разколебаваше в последния момент и връщаше черепа в мястото му за покой. Може би защото въпреки страха си от Майлоу, тя смяташе, че му дължи нещо. В края на краищата, няколко пъти бе спасявал живота й.

Внезапно осъзна, че Саймън я пита нещо, но бе прекалено затънала в мисли за Майлоу и не го чу.

— Какво, миличък?

— Казах, ще излизаш ли пак днес? — повтори той.

Гледаше я втренчено и напрегнато. Ако нещо в него можеше да се нарече недостатък, това беше вечното му безпокойство. Бе направила всичко възможно да му създаде усещане за сигурност, но той си оставаше нервно дете. И тя знаеше — напрежението му винаги се усилва, когато нея я няма. Но сигурно е нормално малките момчета да са крайно привързани към майките си?

— Не, миличък, днес повече няма да излизам — увери го тя.

Изразът на облекчение, появил се на хубавото му личице, наистина я трогна. Не, в детето нямаше нищо от Майлоу, беше сигурна в това.

Нали беше сигурна?

— Сир, сега започваме спускането — прошепна барон Шпанг.

Дук дьо Люсан отвори очи и надникна през прозореца. Далече под тях „Мечът на исляма“ изглеждаше плашещо малък. Всъщност, всички Небесни Господари му изглеждаха плашещо малки. Беше объркващо за всеки, свикнал да смята един Небесен Господар за цял, завършен свят, да го види толкова нищожен на фона на привидно безкрайния океан.

Пилотът на планера наистина бе започнал спираловидното спускане и дукът се надяваше то да завърши с кацане върху „Меча на исляма“. Дукът се насили да държи очите си отворени по време на спускането, би искал да престане и този огън в стомаха му. А сега пък, за да направят нещата още по-непоносими, започнаха спазми в червата му. Крехкият планер зловещо поскърцваше в полета си и дукът въобще не би се изненадал, ако той в миг се разпаднеше на парчета.

„Мечът на исляма“ бързо растеше пред погледите им, скоро с доближаването на планера към него той вече изглеждаше на дука истински величествен Небесен Господар. Лека-полека се отпусна. Даже и за него беше ясно, че на пилота никак няма да му е трудно в осъществяването на въздушната среща.

След минута планерът се носеше ниско над външния корпус на „Меча на исляма“, който бе забавил движението си и обръщаше кърмата си по вятъра, за да улесни кацането. В прилив на вдъхновение пилотът умело докосна корпуса точно в началото на обозначената писта за кацане. Дукът хлъцна, защото планерът грубо заподскача по корпуса, но пилотът бързо го спря. Толкова бързо, че летателният апарат замря на двадесетина ярда от задържащата мрежа, опъната върху Небесния Господар. Малко по-нататък бяха закрепени три планера с различни конструкции.

— Добре беше! — искрено каза дукът на своя пилот. — Върни ме на „Господаря Мордред“ по същия начин и един месец ще получаваш двойна дажба.

Техниците от „Меча на исляма“ избързаха напред, за да закрепят планера. Зад тях идваше почетната стража от облечени в черно воини. Двамата рицари на дука, достатъчно внушителни в церемониалната си броня от сребърни брънки и със стърчащи от нараменните кобури автоматични пистолети калибър 45 слязоха първи от планера. Последва ги Шпанг, който помогна на дука да излезе от кабината. Воин от почетната стража пристъпи напред и склони глава пред дука. Както при останалите воини, лицето му беше почти изцяло закрито от увития около главата му черен плат, виждаха се само очите.

— От името на моя господар Ел Рашад, приветствам ви с добре дошли в „Меча на исляма“ — каза той с твърд акцент. — С ваше позволение ще ви придружа, за да ви заведа при Негово Великолепие.

Дукът кимна. Воините на Ел Рашад се подредиха от двете страни на дука и неговите спътници и предвождани от говорителя, двете групи тръгнаха достолепно между опънатите въжета към най-близкия люк.

После имаше дълго спускане с асансьор между стените на две от гигантските газови секции и продължително промъкване по няколко улици, претъпкани с хора и животни. И сега, както при предишното си идване, дукът се шокира от смесицата силни, остри миризми, които насищаха въздуха в закритите улици. Но най-силно го вълнуваше гледката на стари хора сред тълпите. Населението на „Меча на исляма“ принадлежеше към непоклатимо правоверна ислямска секта и затова между тях нямаше хора от Висшия стандарт. Затова и бяха подложени на отдавнашните, „естествени“ процеси на стареене. Но дукът не успяваше да си представи какво естествено има тялото ти бавно да се разпада и изхабява много години наред, докато накрая се срутиш мъртъв от натрупаните най-различни болести.