— Но какво чака?

— Уместен въпрос. Може би чака съдбата да се намеси и да го спаси. Или пък Бог.

— Скоро ще гладуваме. Моите запаси почти привършиха.

— А, поне за това дукът направи нещо смислено. На зазоряване изпрати ловци навън и не са щъкали насам-натам без полза. — Той побутна с крак сложена на пода торба. — Та като заговорихме за храна, донесох ти подарък.

Тя се наведе и погледна в торбата.

— Ъъх!

Вътре имаше мъртво животно. Приличаше на заек. Очите му бяха облещени, а на муцунката се виждаше кръв. Тя припряно остави торбата.

— Но това е храна — обидено каза Ламон.

— Аз съм вегетарианка — каза му тя. — Благодарна съм ти за жеста, но не мога да ям животното.

— Но той би могъл — Ламон посочи Робин. — Би могла да му приготвиш бульон. Току виж му помогнал.

Джан се намръщи. Ламон имаше право, но от мисълта да готви убитото животно й се гадеше. А колкото до кухненските принадлежности, разполагаше с тях в изобилие. Целият магазин беше пълен с тях.

— Предполагам, че си прав — неохотно каза тя. — Наистина ти благодаря.

— Знаеш ли, не си длъжна да стоиш тук — обади се Ламон.

— Ами, длъжна съм — отвърна тя. — Дукът така ми заповяда.

— Мога да го убедя да промени решението си спрямо тебе, но, разбира се, той ще трябва да остане тук.

— Не мога да го оставя.

— Не бих си и помислил това, но когато умре, едва ли ще имаш нещо против моето предложение.

— Предложение? — Тя го изгледа изпитателно.

Той пристъпи неловко.

— Ти си много… привлекателна, Мелиса.

— Разбирам — сериозно каза тя.

Някога друг мъж й беше направил подобно предложение и тя му отговори, както би направила всяка жена от Минерва, но това се случи отдавна. Тя се промени. Или пък беше загрубяла. Както и да е, сега оцеляването й значеше за нея повече от насаденото в Минерва разбиране за достойнство. И Ламон не приличаше на Майлоу.

— И аз те харесвам, Ламон. Когато и ако Робин умре, ще приема предложението ти.

Той се усмихна за миг и кимна.

— Доволен съм.

Пристъпи към нея, прегърна я и я целуна по устните. Тя се опита да отговори на целувката му, но не можа. Твърде остро усещаше присъствието на Робин. Почувства се ужасно. Продаваше се на друг мъж, а нейният любим умираше проснат в краката й. Ламон явно усети напрежението и я пусна. Отстъпи крачка-две и каза:

— Сега си отивам. Ще дойда вечерта да видя как е той.

— Добре. — каза тя. И добави: — Съжалявам, Ламон, но докато Робин е още жив, не мога да…

— Разбирам. Искаш ли преди да си тръгна, да ти помогна да сготвиш това животно?

Тя хвърли поглед на торбата и каза през зъби:

— Ако нямаш нищо против. Сигурно ще трябва да се науча как да правя това. Защо не сега.

В късния следобед тя се връщаше от фонтана с още вода. Изминалият ден беше твърде неприятен. След отвратителния касапски урок, преподаден й от Ламон, трябваше да мине време, за да се престраши и да се заеме с превръзката на Робин. И когато най-накрая махна старата превръзка, с отчаяние видя колко по-зле изглежда раната. Възпалението напредваше, между грубите шевове, направени от Ламон, се процеждаше жълтеникава гной. Не можеше да спре заразата. Джан чувстваше колко нищожни са усилията й, докато миеше раната с остатъците от мехлема от своята малка и вече изчерпана аптечка. После направи нова превръзка. Вече беше сигурна, че Робин ще умре през нощта.

Когато доближи магазина, пак забеляза вътре фигура на мъж. Уверена, че това е Ламон, тя влезе. Видя, че се е заблудила, но беше твърде късно. Двама мъже изскочиха зад гърба й. Беше попаднала в клопка.

Мъжете от двете й страни я хванаха за ръцете. Третият дойде при нея. Държеше нож с дълго острие. И тримата имаха лица като на жените, които тя видя при фонтана по-рано през деня — с широки скули и тесни очи. Бяха ниски, по-ниски от нея, но яки и набити. Мъжът с ножа й крещеше нещо с пронизителен глас, но думите му не означаваха нищо за нея. Застана наблизо и я бодна с върха на ножа в ребрата точно под лявата гърда. Докато той викаше, Джан усети миризмата на дъха му, стори й се странно сладникава. Чудеше се защо е толкова разстроен и какво всъщност искат от нея. Бързо получи отговор на втория въпрос — мъжът хвана със свободната си ръка яката на нейната туника и я разпра до кръста. „Май доста внимание привличам напоследък“, каза си Джан, извика и се опита да се освободи. Мъжът с ножа се стараеше да доразкъса туниката й. Тя ядно заби коляно в слабините му. Той изтърва ножа и очевидно забрави желанието да я изнасили, вкопчен в смазаните си тестиси. Виеше от болка, коленете му се подгънаха.

Оказа се сравнително лесно да изтръгне ръцете си от хватката на стреснатите мъже. Тя светкавично се извъртя към единия и го удари с лакът по гръкляна, после се обърна към другия. Той беше извадил нож и се хвърли към нея. Тя отстъпи встрани, завъртя се и хвана в ключ протегнатата напред ръка. Натисна. Когато китката на мъжа изпращя, неговия вой се присъедини към виковете на приятеля му.

Джан заотстъпва назад и огледа тримата неуспели насилници. Първият се беше свил на топка, вторият с посиняло лице се люлееше на колене и длани, опитваше се да диша. Третият беше хванал станалата безполезна ръка и гледаше Джан с навъсено учудване. Тя вдигна ръка и посочи изхода.

— Вън! — заповяда им.

Човекът със счупената ръка не помръдна да излезе или да помогне на другите, само я гледаше. В този миг с ъгълчето на дясното око Джан долови неясно движение. Веднага се обърна. Някаква жена (Джан беше сигурна, че е една от онези двете при фонтана) налиташе към нея. Държеше с две ръце огромен тиган. Сигурно досега беше стояла скрита в задната част на магазина в очакване мъжете да си получат удоволствието.

Джан едва успя да се наведе, когато жената замахна тигана към главата й. Ръбът на тигана закачи слепоочието на Джан достатъчно силно, за да затанцуват пред очите й избухващи светлинки. Макар и зашеметена, Джан се оправи бързо. Пристъпи към жената, преди онази да възстанови равновесието си и я удари с юмрук по носа. Жената се заклати назад и за ужас на Джан се спъна в тялото на Робин, като се стовари върху него. Той се размърда и изохка. Но преди Джан да направи нещо за него, видя мъжа със счупената китка да вдига своя паднал нож със здравата ръка. Тези хора не се предаваха лесно. Тя изтича при падналата жена, вдигна тежкия тиган и се завъртя точно навреме, за да посрещне атаката. Отби удара с дъното на тигана и, докато мъжът се опитваше да я излъже, че ще удари отляво, за да забие после ножа в корема й отдолу, тя хвърли оръжието си в лицето му. Той се блъсна с гръб в един тезгях, от челото и носа му потече кръв. Тя се хвърли към него и счупи и другата му ръка. Облегна се на тезгяха, като дишаше тежко и чакаше да й се проясни пред очите.

— Ако това е пример как посрещате гостите си в Минерва, надявам се да не ни сполети същата участ.

Мъжки глас. Джан рязко изви глава. На входа се тълпяха хора. Джан се вцепени. Пред всички стоеше младият мъж, син на дука, когото за себе си Джан наричаше Черния принц. Зад него се виждаше неговата гадна едноока сестра. Тя се беше втренчила в Робин. А зад тях — петима войници с безучастни лица.

Беше я заговорил принцът. Джан го изгледа кисело и каза:

— Те ме нападнаха. Искаха да ме изнасилят.

Опита се да събере разкъсаните краища на туниката си, за да се покрие, но не можеше. Отказа се. Нека гледат.

— Предполагам, само мъжете са щели да участват — сухо каза принцът. Обърна се към войниците си. — Отървете ни от този боклук.

Четирима от тях се заеха да изнесат лежащите на пода нападатели. Петият остана до принца и принцесата, без да отмества поглед от Джан. Принцесата дойде по-близо до Робин и го загледа.

— Още е жив — безизразно каза тя.

— Едва диша! — отсече Джан. — Не смей да го докосваш. Достатъчно зло му причини.