Дукът стоеше зад седналия рулеви, а главният техник беше до него. Рин надникна над раменете им към уредите, в които те се взираха. Намръщи се — разбра, че нямат радарни екрани.

— Но къде ви е радарът? — възкликна той.

Главният техник се извърна към него с вдигнати от учудване вежди. Очите му бяха изненадващо големи и добродушни.

— В „Господаря Мордред“ от векове няма работеща радарна система, господине…

— О! — намеси се дукът. — Забравих, че още не сте се срещали. Ламон, това е нашият нов съюзник. Запознай се с Робин. Той е… ъ-ъ, собственикът на онзи апарат от Старата Наука, който закрепихме върху кораба.

Главният техник с интерес огледа Рин.

— А, да, разбира се. Качвах се горе да разгледам вашата машина, сир. Впечатляваща е.

— Вярно е — отговори Рин, надяваше се този очевидно умен човек да не е опитвал да влезе в Играчката. Ако го е направил, досега би трябвало да е открил лъжата на Рин за мините в Играчката.

Но главният техник каза само:

— Изглежда тежка. Бих казал двадесет тона, съдейки по натиска върху външния корпус.

Рин сви рамене.

— Предполагам, че сте прав.

— Сир, това съвсем не подобрява сегашното ни положение. Спешно се нуждаем от намаляване на теглото. Бихте помогнал, ако се издигнете над корпуса, докато премине кризата.

— Да отлетя ли? — възкликна Рин. — Но аз изобщо не бих могъл да стигна до нея в такова време.

— Има начин. Мога да изпратя с вас група механици. Има проходи между външния и вътрешния корпуси. Биха могли да ви заведат близо до мястото, където е закрепена вашата машина и да пробият допълнителен люк през външния корпус.

Рин не знаеше какво да каже. Ако успееше да се добере до Играчката и включеше програмата й, тя вероятно би го завлякла обратно направо в убежището. Вярно е, така ще спаси живота си, но що за живот можеше да очаква в Шангри Ла след бягството си? Не се и съмняваше, че програмите никога повече няма да му дадат Играчката…

Но преди да измисли отговора, дукът се намеси припряно:

— Това не е необходимо, Ламон. Какво са двадесет тона повече или по-малко в това положение?

Рин подозираше, че дукът се страхува да не би той да не се върне, ако отлети. Правилен извод, но от неправилни предположения.

— Сир, в двадесетте тона би могла да е разликата между катастрофата и спасението. Трябва да намалим теглото, при това бързо.

Дукът ядно подръпваше брадата си.

— В такъв случай, предполагам, че най-добре да заповядам облекчаването на кораба.

— Да, сир — каза главният техник. — Сега това е единствената ни надежда. И затова помолих за вашето присъствие тук.

Дукът се обърна към барон Шпанг.

— И точно когато популярността ми взе да се покачва след напускането на онези ледени морета… а сега ще ме поучават на всеки ъгъл.

— Да, сир, но помислете колко ще спадне вашата популярност, ако тази нощ „Господарят Мордред“ пльосне в океана.

— Схващам мисълта ти — сухо каза дукът. — Ламон, микрофона!… Да свършваме с това.

Подадоха на дука нелеп на вид инструмент с прикачен към него кабел.

— Всички канали са включени — съобщи главният техник.

Дукът се прокашля и заговори с по-дълбок от обичайното глас:

— Хора от „Господаря Мордред“, говори ви вашият обичан повелител, дук дьо Люсан. За съжаление налага се да ви осведомя, че се намираме в аварийно положение. Повтарям, в аварийно положение. Крайно наложително е да облекчим „Господаря Мордред“ колкото може по-скоро. И затова от този момент прилагам Процедурата за аварийно изхвърляне. Веднага тръгвайте с вашите пожертвувания към местата за събиране! Повтарям, от този момент прилагам Процедурата за аварийно изхвърляне. Неподчинението ще бъде сурово наказано според Кралския закон. Но аз съм сигурен, че вие, мои верни поданици, с желание ще направите своите жертви за общото благо. Благодаря ви.

Той върна микрофона на главния техник, въздъхна и се загледа разсеяно в прозореца.

Рин дръпна барон Шпанг настрана и тихо го попита какво означава Процедурата за аварийно изхвърляне.

— Всеки човек… тоест всеки възрастен трябва да даде своя принос най-малко с двадесет и пет фунта, които ще бъдат изхвърлени — каза му барон Шпанг. — Ще ги занесат до определените места за събиране, където войниците ще ги премерят, ще отметнат името на човека и след това ще отнесат вещите до различни люкове, за да бъдат хвърлени зад борда.

Рин обмисли чутото. Поне от пръв поглед схемата му се струваше достатъчно добра. Всеки в кораба несъмнено би могъл да се лиши от двадесет и пет фунта вещи — стари дрехи, мебели, готварски принадлежности или нещо подобно. Но забеляза, че никой от техниците в пункта за управление не проявяваше готовност да се подчини на заповедта.

— Този закон за всеки ли важи? — попита той барона. — И за благородниците ли?

Баронът го погледна шокирано.

— Боже мой, не! Благородниците не биха изтърпели такова нещо.

— Ами техниците?

— Техниците също са освободени. Както и военните от всякакъв чин.

— Ясно. — Всички, които крепяха властта на дука.

Сега Рин виждаше схемата в съвсем друга светлина. Обикновеният гражданин, и особено сервът, доста трудно биха събрали двадесет и пет фунта вещи и материали, от които да се лишат. За тях това би означавало да дадат нещо, което съвсем не им е излишно, а може би е и незаменимо.

— Ъ-ъ, бароне, това сигурно е глупав въпрос, но навсякъде по корпуса имате монтирани тежки оръдия… не би ли било подходящо да изхвърлите някои от тях?

Погледът на барона увери Рин, че това наистина е глупав въпрос.

— Никога не бихме направили това! Все едно да скопим „Господаря Мордред“.

Рин искаше да му каже, че потъването на „Господаря Мордред“ в океана е по-зла участ от скопяването, но се въздържа.

Мина един час. Лъчите на два мощни прожектора шареха надолу от носа пред пункта за управление, пробиваха пелената на дъжда и осветяваха тежко дишащата морска повърхност, която изглеждаше неприятно близка. Въздушният кораб все още губеше височина, но Рин предполагаше, че процедурата по изхвърлянето не е завършила заради голямата си тромавост.

Чак след още един час, когато бяха на едва шестстотин стъпки над океана, главният техник обяви, че падането е спряло. И през следващите шест часа „Господарят Мордред“ мъчително бавно пълзеше обратно към смятаната за безопасна височина. До това време най-страшното от бурята отмина, виждаше се изгряващото слънце. Дукът, с посивяло от преумора лице, стана от креслото си и се протегна.

— Добре, това беше — каза с прозявка. — Аз отивам в леглото си. И революция да избухне, хич не ми пука… ще проспя всичко, даже и собствената си смърт от ръцете на тълпата.

И Рин се прозяваше. Чувстваше се не по-малко изморен от дука. Даже мисълта за очакващата го Андреа не можеше да притъпи сладката съблазън на съня. Канеше се да тръгне след дука към асансьора, когато главният техник извика:

— Сир! Преди да тръгнете… трябва да ви съобщя нещо!

Дукът го изгледа яростно, готов да избухне.

— Искрено се съмнявам, че нещо може да бъде по-важно за мен от леглото ми в момента, Ламон.

— Сир, другите Небесни Господари… няма ги! И наблюдателите горе потвърдиха. Никъде нито следа от тях. Сами сме.

Дукът го гледаше все така и изведнъж се озъби в широка усмивка.

— Все още не се вижда нито корабът на Ел Рашад, сир, нито някой от другите. Като че ли наистина сме ги изгубили.

— Или да го кажем по друг начин — те ни изгубиха — доволно каза дукът.

Беше се изтегнал в широкото си легло с вълнена шапка на главата.

— Може би бурята ги е унищожила — предположи барон Шланг.

— Щом ние я преживяхме, би трябвало и те да са успели. Всички бяха в по-добро състояние от нас. Не, бурята просто ни е пръснала над океана. Навигаторите установиха ли вече къде се намираме?

— Преди тридесетина минути получих последния отчет — ние сме някъде на около четиристотин мили от западния бряг на Южна Америка, на около четиридесет и пет градуса ширина.