Баронът сбърчи чело.

— По-голямо ли? А откъде идват суровините?

— От дъното. Роботи събират така наречените манганови ядра, които по естествен път се оформят в по-дълбоките части на океанското дъно, като бисери в раковина. Съдържат немалко метали, освен мангана — желязо, алуминий, кобалт, мед, никел и титан. На дъното има още един завод, който разделя различните метали по доста сложна технология.

Тази част от разказа на Рин съответстваше на истината.

— Отгледали са ви машини, нали? — любопитно се осведоми баронеса Шпанг. — Още от деня на вашето раждане?

Силни вибрации отново разтърсиха пода. Рин изчака да затихнат, преди да отговори на баронесата.

— В известен смисъл сте права, макар че аз смятах програмите за хора. Те изглеждаха и се държаха като истински хора, единствената разлика беше, че не можех да ги докосна.

— А имахте ли учители сред тях?

— Няколко.

— И те се погрижиха за вашето религиозно образование, нали? — продължаваше баронесата.

— Е, да, разказаха ми за религията. За всички религии.

— Но, разбира се, вие сте християнин, нали?

Рин се поколеба, преди да отговори, стрелна с очи кръстчето на шията й. Вече бе научил, че хората в „Господаря Мордред“ изповядват онази форма на християнството, позната му като римокатолическа църква. Даже Андреа бе станала сутринта на предния ден от леглото, за да присъства на месата. („Неделя е“, каза тя вместо обяснение.) Той внимателно подбра думите си:

— От всички основни религии християнството ме привлича най-силно, но не мога да кажа за себе си, че съм християнин.

— Естествено, онези машини не са могли да ви кръстят! — каза баронесата. Тя се обърна към дука: — Сир, трябва да говорим с кардинал Флюк, за да приеме Робин в лоното на църквата колкото може по-скоро.

Дукът се размърда неспокойно.

— Хм… да, ще говоря с кардинала. — Бързо промени темата. — Едно нещо ме озадачава, Робин — когато са открили, че сте отклонение, защо не са ви променили генетично, за да се превърнете в Елои.

— Етическата програма не би позволила това.

— Какво е Етическа програма?

Рин се канеше да обясни, когато облечен в сиво техник от най-старите нахълта в трапезарията и се поклони на дука.

— Сир, положението се влошава и главният пилот заедно с главния техник смятат за необходимо присъствието ви в залата за управление.

За миг тревогата си проби път към лицето на дука.

— Моето присъствие? Каква полза, по дяволите, ще има от моето присъствие там долу? Главният пилот и главният техник са специалисти. С удоволствие оставям всичко в техните ръце.

— Сир… — започна техникът, но стрелна с поглед останалите около масата. — Сир, като казаха „влошава се“, страхувам се, че си позволих да смекча израза. Много близо сме до критично положение. Сир, може би скоро ще се наложи да бъдат взети някои крайни решения. Решения, които не са в пълномощията на главния пилот или на главния техник.

Рин усети как пръстите на Андреа се впиват в ръката му. Баронесата направи кръстен знак над изобилните си гърди, а лейди Туайла бързо повтори нейния жест. Дукът пребледня забележимо. А тревогата на самия Рин ставаше все по-остра, той обмисляше дали да не се втурне нагоре и някак да се добере до сигурността на Играчката. Но веднага се отказа от тази идея. Не беше сигурен даже дали ще намери пътя, а и да излезе на външния корпус, нямаше начин да стигне до Играчката при такова време. Бурята ще го отнесе, още щом си покаже носа навън. Не, не му оставаше нищо друго, освен да стои тук и да сподели съдбата на другите.

Дукът се изправи.

— Щом е така, предполагам, че е най-добре да отида — каза той навъсено.

Баронът също стана. Рин каза:

— Може ли и аз да дойда? Отдавна ми се искаше да видя вашия пункт за управление.

Андреа го дръпна за ръката, докато говореше, но той се престори, че не забелязва. Дукът, чийто ум явно беше зает с други неща, кимна в знак на съгласие. Когато Рин стана, Андреа изсъска раздразнено:

— Защо ще ходиш там долу? Остани при мен, Робин.

— Няма да се бавя — отвърна й той. — А може и да помогна с нещо.

Принц Дарси му отправи цинична усмивка и каза:

— Но разбира се. Несъмнено ще използвате вашата Стара Наука, за да поправите разпадналите се движители и така ще спасите всички ни. А аз, тъй като ми липсват вашите способности, ще остана тук с дамите и ще се наслаждавам на малкото останало ни време.

Той протегна ръка към най-близката кана с вино. Рин беше впечатлен от тази проява на небрежна смелост, която обаче бе доста развалена от треперенето на каната в ръката на принца.

В редките промеждутъци, когато напускаше леглото си през последните три дни, Рин изучаваше „Господаря Мордред“. Андреа с удоволствие го развеждаше из обитаваната от благородниците част, но интересът й към кораба свършваше пред порталите, определящи границите на тази част. За да проникне зад тях, той помоли за помощ барон Шпанг, който му даде водач и въоръжен страж (Рин не беше сигурен какви задачи изпълняваше той, но вече подозираше нещо).

Рин знаеше, че по-голямата част от обема на Небесния Господар е заета от редицата огромни газови секции, но все пак забележително обширно пространство оставаше и за човешкия товар на въздушния кораб, където да преживее отредените му години. Основната част от обитаваните места се простираха в долната част на корпуса. В нея бяха сравнително просторните жилища на свободните жители, там живееха и сервите. Този централен жилищен район съдържаше също малки работилници и цехове, оръжейници и хидропонни градини, имаше и места за отглеждане на животни — кокошки, свине и кози (на сервите се падаше удоволствието да живеят гръб до гръб с тях). Нагоре, от двете страни на корпуса, се издигаше плетеница от коридори, шахти и закрити площадки, заедно с оръдейни кулички и казарми за кратък престой, предназначени за войниците на пост в отдалечените части на Небесния Господар. Рин си представяше Небесния Господар като множество газови секции, заобиколени от истински човешки кошер. Ако се разглобят и изправят един до друг всички пътища, всеки коридор, стълба, шахта, Рин смяташе, че биха се простряли на не по-малко от хиляда мили. Поне беше уверен, че вече е извървял немалко мили в засега кратките си набези извън района на аристократите.

В сравнение с тях пътят до пункта за управление беше кратък. Благородниците живееха в долната част на носа, а пунктът за управление висеше под корпуса малко по-надолу. Минаха по един коридор, последва спускане с асансьор и Рин се озова в него.

Слаб мъж, облечен в сиво като другите техници, но с островърха шапка, увенчана със златна емблема отпред, мина напред да поздрави дука, щом се показаха от асансьора.

— Сир, страхувам се, че положението ни не е особено добро. Бързо губим височина. Наредих всички останали ни движители да са в краен режим на издигане, а температурата в газовите секции е повишена до границата на безопасността, но все още падаме.

— На каква височина сме сега? — попита дукът, докато вървеше към предната част на залата.

Рин го последва, оглеждаше всичко наоколо с любопитство. Помещението беше дълго към четиридесет стъпки и петнадесет в най-широката си част. Извитите му стени бяха прозрачни, но Рин не виждаше зад тях нищо, освен черен мрак. В залата имаше към дузина мъже в сиви дрехи, лицата им бяха хлътнали и напрегнати в слабото осветление, а погледите им — впити в уредите пред тях или тъмнината навън. Рин забеляза, че макар в пункта за управление да имаше всякакви електронни уреди, като че ли повечето от тях не работеха.

— … едва ли и две хиляди стъпки — казваше главният техник на дука. — И в момента губим средно по една стъпка на всеки тридесет секунди. Най-много проблеми ни създава този проклет дъжд. Кой знае колко тона прибавя към общото ни тегло…

Внезапен проблясък на светлина накара Рин да подскочи. Почти незабавно го последва страхотен трясък на гръмотевица. Рин вярваше, че за миг е съзрял в мрака повърхността на океана, поне мярна пяната по вълните. В такава буря водата би трябвало да се мята като кипнала. Ако „Господарят Мордред“ се стовари върху нея, никой от хората на борда не би имал надежда да оцелее.