Докато той излизаше от тронната зала, последван от придружителите си, дукът упорито се бореше с напиращия почти истеричен смях.

Новите дрехи на Рин лежаха на куп до леглото. До тях бяха дрехите на Андреа. А самата Андреа спеше до него в леглото. Рин също поспа малко след необуздания и продължителен секс до изтощение, но сега пак беше възбуден. Притисна се в тялото й. Тя въздъхна, но не се събуди. Той искаше да дръпне завивките и да огледа тялото й, докато тя спи, но беше твърде студено. Вместо това плъзна ръката си и покри с длан лявата гърда на момичето, докато си припомняше какво правеха двамата…

Сексуалните му игри с безтелесните призраци от програмите не го предпазиха от изненадите на истинското преживяване. Отначало бе твърде неловък, твърде превъзбуден, за него първият им акт свърши почти веднага. Тогава тя пое играта в свои ръце. Първо го възбуди, после с вещина, която го учуди и потресе, отново и отново го довеждаше до ръба и всеки път успяваше да отложи сякаш неизбежното. Когато най-накрая го яхна и му позволи да стигне до оргазъм, усещането бе толкова силно, че главата му едва не се пръсна. И когато след кратка почивка пак се любиха невероятно за трети път, Андреа му показа такъв опит в секса, че сигурно отдавна мъртвите създатели на неговите еротични програми биха пощурели от завист. Ясно, не й беше за първи път…

„А сега какво?“, запита се той. Всичко зависеше от Играчката. Какво ще се случи, когато я включи пак, след като „Господарят Мордред“ премине установените граници на позволената за апарата територия? Дали Играчката автоматично ще се върне в пределите на територията или ще се задоволи да изпълнява заповедите му, щом вече са напуснали определеното от програмата пространство? Рин не би си позволил да рискува. Налагаше се да опита препрограмиране на компютъра, докато Играчката е изключена, стига в „Господаря Мордред“ да се намират необходимите инструменти. Ако се провали, Играчката ще бъде безполезна и на свой ред и той ще се окаже безполезен за дука.

Но всичко това е в бъдещето. А засега нека се радва на настоящето, което не бе се надявал да преживее някога. Той нежно притисна гърдата на Андреа.

— Събуди се, принцесо, събуди се…

Джан се размърда. Усещаше приятна топлина между бедрата си. Простена от удоволствие. Полека изплуваше от дълбините на съня, радостта й също се събуждаше — Сирай се беше върнала най-после при нея. „Сирай…“, прошепна тя. Отвори очи. И хлъцна, щом видя кой е.

Майлоу.

Майлоу, точно какъвто го помнеше. Плешивата глава. Едното око синьо, другото сиво. Наглата усмивка…

Беше коленичил гол между краката й. Пенисът му беше станал огромен от ерекцията. Бе набрал нощницата нагоре до кръста й, а пръстите му я галеха между краката. Усмихваше й се. Тя видя, че под другата си ръка беше притиснал собствения си череп. Проблясваше с примигваща, електрически синкава светлина. Върна погледа си от черепа към лицето на Майлоу. Той каза: „Здрасти, Джан, пак съм тук… благодарение на тебе“.

Джан изпищя.

Майлоу изчезна.

Писъкът още отекваше в ушите й, Джан се намери седнала в леглото. Нощницата й не беше вдигната до кръста. Нямаше ни следа от Майлоу и неговия череп. Беше сама.

— Мамо?

Тя трепна в тревога. Саймън я викаше от стаята си до нейната. Гласът му беше уплашен. Нейният писък го беше събудил. Тя се насили да стане от леглото, очакваше всеки миг Майлоу, пак да се появи. Постоя неподвижно, трепереше. „Това беше сън… само един глупав сън“, каза си тя.

— Мамо! Къде си?

С тракащи зъби тя стигна до вратата на спалнята и я дръпна.

— Включи осветлението! — заповяда тя.

Саймън седеше в леглото си, очите му се бяха разширили от страх. Изглеждаше толкова уплашен и беззащитен, че собствените й страхове начаса се изпариха. Едва сега напълно се убеди, че това е бил само сън.

— Няма нищо лошо, Саймън — успокои го тя, докато вървеше към него. — Сънувах страшен сън. Кошмар. Няма за какво да се тревожиш. Жалко, че те събудих.

Тя седна на леглото и го погали по косата. Минаха няколко минути, преди той да се успокои достатъчно, за да легне. И още няколко минути, докато заспи.

Джан тихо се върна в своята стая и застана замислена пред заключения шкаф, в който заедно с други предмети държеше черепа на Майлоу. Накрая се реши, намери ключа и го превъртя. Поколеба се, преди да отвори вратата, почти очакваше да види черепа, светещ в синьо. Но когато дръпна вратичката, черепът си беше какъвто винаги е бил. Пресегна се към него предпазливо, опитваше се да избегне присмехулния му поглед. Представи си снизходителния глас на Майлоу: „Бедничката ми малка амазонка. Толкова далече стигна, но дълбоко в душата си оставаш суеверна дивачка от Минерва, уплашена от мрак и призраци“.

Тя излезе от стаята си и забърза по коридора. Биолампите в коридора светваха заедно с движението й, а когато минеше край тях, угасваха. Босите й крака стъпваха беззвучно по меката настилка на пода.

— Случило ли се е нещо? — Беше Карл.

— Нищо особено — рязко отговори тя.

Вървеше по плетеницата от коридори, докато стигна изхода към малка външна наблюдателна площадка. Мина през вратата. В далечината забеляза светлините на „Ароматния бриз“.

— Карл, дръпни капака на площадките.

— Джан, това не е разумно. Навън температурата е само дванадесет градуса над нулата, има силен насрещен вятър. Не си облечена достатъчно добре за такива условия.

— Няма значение, искам да дръпнеш капака.

Прозрачното покритие се вдигна нагоре и откри площадката. Напорът на ледения въздух едва не събори Джан. Тънката нощница заплющя около тялото й, от очите й веднага потекоха сълзи. С мъка се издърпа до парапета и запрати черепа на Майлоу в тъмнината. Няколко секунди следеше падането му, опита се да го различи, докато се смаляваше в далечината, накрая се прибра вътре. Зад нея капакът се плъзна на мястото си и прегради пътя на вятъра.

Стоеше в коридора премръзнала, благодарна беше на Карл, че не се обажда. Смяташе да се върне в жилището си, но се поддаде на внезапно хрумване и тръгна към стаите на Сирай. Почука леко на вратата.

— Сирай? Аз съм, Джан.

Когато Сирай отвори вратата, Джан видя колко подути от съня бяха очите й. Сирай се беше променила много, откакто Джан я видя за първи път. Лицето й отслабна, имаше измъчен вид и като че бързо наближаваше зрелия външен вид на Висшия стандарт, макар че това би трябвало да стане след десетилетия. Но все още изглеждаше прекрасна в очите на Джан, която я обичаше. Сирай се намръщи насреща.

— Късно е…

— Съжалявам, трябва да говоря с тебе. Може ли да вляза?

Сирай мълчаливо се дръпна и Джан влезе. Сирай й махна да се настани в едно кресло и отиде да седне на леглото си, скръстила с усилие ръцете си, сякаш й беше студено.

Джан й разказа за съня си, който бе започнал с нея — Сирай и беше завършил с кошмар. Каза на Сирай какво е направила с черепа.

— Добре — промърмори Сирай и добави: — А сега трябва да доведеш работата докрай — да се отървеш и от онова „нещо“!

Начинът, по който говореше за Саймън, като че събра на голяма болезнена топка червата на Джан.

— Сирай, в него няма нищо от Майлоу. Не е белязан, аз зная това. Той е само едно малко момче. Моят син, Саймън. Нищо друго…

— Това твърди твоето съзнание, но подсъзнанието ти знае повече и затова е бил този сън с връщането на Майлоу — каза Сирай. — В това момче определено нещо не е наред. Ами виж ръста му. Още не е на две години, а ходи и говори като петгодишен. Той е генетично чудовище.

— Не е вярно — възпротиви се Джан, колкото и да подозираше, че истината е точно такава. — Нали отново и отново го подлагам на прегледи — тихо добави тя.

— Не по-зле от мен знаеш — онези медицински машини не са предназначени за съставяне на ясна и пълна генетична карта. Могат да поправят генетични отклонения на съвсем елементарно равнище. Ако в Саймън има генетично наследени черти от Майлоу, а аз съм сигурна в това, машината очевидно не може да разпознае този факт.