Преди да отвори уста, Киш промълви сякаш се оправдаваше:

— Доволен съм, че направих това.

— Какво си направил, Киш? Добре ли си?

Тя го хвана за рамото и напрегнато се вгледа в лицето му. Вместо отговор той вдигна ръка и посочи отворената врата на нейното жилище по-нататък по коридора. Тя се намръщи и забързано тръгна натам. За какво говореше той? Дали се е напил?

Спря на вратата. Ледена ръка стисна някакъв център на живота в нея. Простена.

Робин лежеше по гръб в средата на хола. До него се търкаляше къса метална тръба.

Втурна се към него, викайки името му. Коленичи до него и изпъшка отчаяно — видя раната на лявото му слепоочие. Дълбока вдлъбнатина, от която се точеше кръв. Беше към пет сантиметра дълга и три широка. Силата на удара трябва да е била страхотна. Джан вдигна глава и изкрещя:

— Ашли! Карл! Докарайте паяци тук! Искам веднага да го занесат в най-близката медицинска машина! Чухте ли!

— Да, чувам те — отговори Ашли. — Отговорът е „не“.

— Какво? — кресна Джан, не вярваше на ушите си. — Ти да не си се побъркала? Робин може би умира, ако вече не е мъртъв! Прати ми помощ!

— Ами да умира, мен какво ме интересува! — каза Ашли.

— Обичам те.

Тя се обърна. Киш стоеше на вратата и я гледаше. Лицето му беше лишено от изражение.

— Затова го направих. Заради тебе.

— Ти си направил това на Робин? — изумено каза тя. — Но защо?

— Нали току що ти казах — монотонно промърмори Киш. — Защото те обичам. Не беше честно този да се явява отнякъде си и да те отнема от мен.

Стори й се, че стаята се завъртя около нея. Невъзможно беше Киш да се опита да убие някого. Не беше способен на това… но се беше случило.

— Киш, но ти никога не си ме имал. И Робин не ме е отнемал от тебе… О, какъв смисъл има да дрънкаме! Виж какво, трябва да ми помогнеш да го занесем до медицинска машина. По-бързо!

Той сведе глава.

— Няма.

— Киш, прави каквото ти казвам!

Но той просто си стоеше и мълчеше. Канеше се да му викне с цялата си сила, но изневиделица Майлоу нахълта в стаята. Схвана случилото се за секунда и цъкна съжалително — раната на Робин изглеждаше твърде зле.

— Лоша работа. И тъй като не си го направила ти, трябва да приема, че е бил онзи.

Той посочи с пръст Киш, който още упорито гледаше в пода. Джан кимна.

— Но как е могъл? — попита Майлоу, докато бавно вървеше към Киш. — Смятах, че мъжете от Минерва не са способни на физическо насилие.

— Обикновено не са. Но има изключения…

Тя се запъна насред изречението. Бързината на този Майлоу не можеше да се сравнява със способностите на оригинала, но все пак можеше да се стрелне неуловимо за окото. Скочи на гърба на Киш, преди мъжът от Минерва да усети какво става. Момчешките крака здраво се увиха около кръста му. Малките ръце хванаха за ушите все още наведената глава на Киш. Мъжът стреснато се опита да направи нещо, но в този миг Майлоу свирепо завъртя главата му. Чу се раздиращо нервите пращене, а Киш вече падаше напред, главата му беше извита толкова, че сякаш с изненада гледаше Майлоу, яхнал го отзад. Майлоу отскочи, щом тялото рухна на пода.

— Едно изключение по-малко — доволно каза Майлоу и побърза да се върне при Джан и Робин. — Ашли, прати ми паяци, по-бързичко!

— Не!

Майлоу примига от изненада и неволно погледна тавана.

— Отказваш?

— И още как!

— Аз пък си мислех, че харесваш момчето.

— Харесвах го. Той си беше готин.

— Тогава защо не ни помогнеш да го занесем в медицинска машина?

— Защото не искам тази да го има — свадливо отвърна Ашли.

Майлоу погледна Джан и поглади темето си с длан.

— Исусе! — промърмори той, после се обърна към Джан. — Помогни ми да го вдигнем, сами ще го занесем до лазарета.

Джан протегна ръце да го послуша, но Ашли тихо каза:

— Не.

От коридора се чу тракане на метал, три паяка се промъкнаха един след друг в стаята и преградиха пътя. Майлоу се обади гневно:

— По дяволите, Ашли, той ми е нужен! Без него не мога да програмирам наново онази негова машина. Ще бъде безполезна!

— Чудесно! — каза Ашли. — Машината не ти трябва. Имаш мен.

— Исусе! — пак промърмори той. Сведе поглед към Джан и почти беззвучно каза: — Кучката ревнува от всичко — от него, от тебе, от машината даже, проклета да е!

— Чухте! — каза Ашли. — Не ревнувам!

Робин изохка.

— Благодаря ти, Майко Богиньо, още е жив! — викна Джан и веднага се отпусна на колене до него. Робин отвори очи, но погледът му беше мътен, зениците се бяха смалили. — Робин, чуваш ли ме?

Майлоу коленичи от другата страна и започна да го пошляпва по бузите.

— Ей, Робин, аз съм, Майлоу! Говори ми! Трябва да ми отговориш на много важни въпроси.

Джан го сграбчи за китката и я бутна настрана.

— Не смей да го докосваш, маниак такъв! — изсъска тя. Вдигна глава и гръмко каза: — Ашли, настоявам да ни позволиш да го отнесем в лазарета.

— Значи е жив, а?

— Да… да.

— Може и да оживее.

— Да, може да оживее даже без помощта на медицинска машина — отчаяно каза Джан. — И няма значение дали ще ни позволиш да го сложим в някоя от тях, нали?

— Ако ще живее, няма да е тук — каза Ашли и подът потрепери.

— Спираме — отбеляза Майлоу.

— Ще го оставя долу на земята — каза Ашли.

Паяците се раздвижиха, преди тя да довърши изречението. Неумолимо избутаха Джан и Майлоу от пътя си и се скупчиха около Робин. Когато го вдигнаха, Джан бързо реши какво трябва да направи. Всъщност нямаше избор, знаеше това.

— Щом го сваляш на земята, ще трябва да направиш същото и с мен! — каза на Ашли.

— Я, каква добра идея! — оживено каза Ашли. — Ще се радвам да изпълня молбата ти…

Дук дьо Люсан тревожно се вглеждаше в сивото небе пред себе си. Окаяно време с ниско натежали облаци и неспирен ситен дъждец. Очакваше всеки миг да види как от облаците изведнъж се появява флотилията на Небесния Ангел, за да се увери, че е обречен. На подиума до трона му в пункта за управление стояха двама от облечените в черно воини на Ел Рашад, остриетата на извитите им саби почиваха върху сгъвките на левите ръце. Други двама стърчаха до главния техник. Щом зърнеха другата флотилия, воините трябваше да се погрижат дукът и неговите хора да изпълнят заповедта на Ел Рашад за таран на Небесния Ангел. Те самите бяха готови да умрат, според думите на Ел Рашад, „за славата на Аллах“. Дукът се бе опитал за последен път да смекчи душата му, като се позова на своите религиозни закони. Обясни, че те изрично му забраняват да се лишава сам от живот по какъвто и да е начин, но на свой ред Ел Рашад го успокои, че и без това религията му, противоречаща на правата вяра, няма никаква сила и затова спокойно може да пренебрегне правилата й. Пък и щом е „неверник“, все едно е обречен на адски мъки.

Но това въобще не успокои дука.

Чувстваше се съвсем сам. Липсваше му неговият съветник барон Шпанг. На барона би могла да му хрумне някоя идея как да се измъкнат от този капан. Самият дук не виждаше никаква възможност.

Сведе поглед към земята. Летяха ниско, на не повече от хиляда и петстотин стъпки, затова различаваше останките от разрушени сгради сред отвратително избуялата пустош. Било е селище може би, или дори някогашен град, в който е кипял живот преди Генетичните войни. А после е кипяла смъртта…

Дукът потръпна и затърси из душата си някакво подобие на оптимизъм. Когато най-сетне го откри, заприлича му на скопено животно, но поне му донесе мисълта, че при такава лоша видимост биха могли никога да не срещнат флотилията на Небесния Ангел. Веднага се почувства мъничко по-добре.

Джан се отказа да моли Ашли за промяна на решението й. Единствената отстъпка, която бе изтръгнала, беше раницата с два спални чувала, оскъдни запаси от храна, две манерки вода и малко лекарства и превръзки. Сега тя и Робин се намираха върху платформа в един от товарните хангари и очакваха да бъдат спуснати на земята. Майлоу стоеше встрани и гледаше.