— Тя май наистина ще го направи, малката — каза той с искрена тъга. — Съжалявам, че всичко трябваше да свърши така. С тебе преживяхме заедно интересни неща.

— Да, би могло и така да се каже — сухо се съгласи Джан. — Това дава ли ми право да те помоля за нещо?

Той веднага се стегна.

— За какво? Точно в момента май думите ми нямат никаква тежест тук.

Тя посочи оръжието на колана му.

— Дай ми това. Знаеш, че и час няма да оцелеем долу в пустошта, ако нямаме оръжие.

Той помисли малко и кимна.

— Нищо против нямам. А ти какво ще кажеш, Ашли?

— Прави каквото искаш! — отвърна натежалият от скука глас на Ашли.

Майлоу подаде оръжието на един от паяците и му заповяда да го остави на Джан, когато платформата докосне земята.

— Започвам спускането — обяви Ашли и платформата се разклати.

Паякът с оръжието бързешком се качи, а Джан стисна здраво парапета и се наведе да прикрепя с другата си ръка безсилно проснатото тяло на Робин. Той все така беше на границата на безсъзнанието, нищо не казваше.

Платформата мина под външния корпус и попадна в наситения с влага вятър. Двамата с Робин бързо подгизнаха под дъжда.

Небесният Ангел висеше на височина само осемстотин стъпки и скоро платформата подскочи от допира със земята. Робин изохка. Паякът й протегна оръжието и каза грубо с гласа на Ашли:

— Махайте се.

— Трябва да ми помогнеш, за да го пренеса — каза му Джан.

Заедно преместиха Робин и го сложиха върху пружиниращата повърхност на гъбичките. Паякът бързо изтича обратно към платформата.

— Ашли… — обади се Джан.

— Сега пък какво искаш?

— Това — каза Джан и натисна спусъка.

Паякът рухна със скърцане и пукот сред облак от синкави искри. Платформата рязко потегли нагоре. Джан знаеше колко глупав и безполезен беше нейният жест, освен това изчерпваше остатъците от енергия в оръжието, но все пак беше доволна, че го направи.

Проследи с поглед изчезналата в огромното тяло на Небесния Ангел платформа. Чувстваше се толкова малка и нищожна като в онзи далечен ден, когато сгушена в полата на майка си видя за първи път „Господаря Панглот“ над Минерва. Другите кораби от флотилията, спрели заедно с Небесния Ангел, висяха пръснати из небето, очертанията на някои от тях се губеха в облаците.

Тя въздъхна и огледа най-близката околност. Навсякъде само пустош. Налудничавите израстъци на гъбичките стърчаха около и по останките на дървета и ниски постройки. Явно някога местността е била населена… преди Генетичните войни. На около половин миля се забелязваше голяма постройка, която поне в сравнение с всичко наоколо изглеждаше слабо засегната от разрухата. Може да е била някаква военна база или даже крепост. Засега Джан не виждаше по-добра възможност да намерят подслон. Коленичи до Робин.

— Робин, чуваш ли ме? Аз съм, Джан.

Клепачите му трепнаха, но погледът си остана празен. Тя извади медицинските си запаси от раницата, сложи на раната му тампон, напоен с противобактериални и противогъбични вещества и го закрепи с превръзка. Този опит да му помогне беше едва ли не символичен, но все пак по-добър от нищо. Когато подреждаше раницата, успя да мерне с крайчеца на окото нещо движещо се. Обърна се и видя нишковидните хифи на подвижна гъбичка да се промъкват по земята към Робин. Тя скочи, първо стреля по гърчещия се килим от хифи, после по основното тяло на мицела. Бялата кръгла маса, напомняща обърната чиния от желе, почерня под лъча. Джан трескаво се заоглежда. Отдавна беше отвикнала да се оправя в заетите от пустош земи. Държеше се лекомислено. Пак се отпусна на колене до Робин и каза:

— Робин, мили, ще трябва да ходиш, не мога да те нося!

Тя го накара да седне, после да се изправи на крака. Той залитна, но Джан успя да го удържи. Той простена няколко пъти, но не се разбираше дали се опитва да заговори или само показваше, че го боли.

— Хайде… сега ще тръгнем… ето така…

Отначало беше трудно, но постепенно тя го принуди да се тътри като кукла. Без нейната помощ би се свлякъл на земята.

Джан мъкнеше Робин към внушителната сграда и обмисляше факта, че оцеляването му не изглеждаше вероятно без необходимото лечение. Ясно беше, че черепът му е счупен и сигурно вътрешният кръвоизлив не спираше. Налягането върху мозъка му щеше да става все по-силно, рано или късно трябваше да се окаже смъртоносно. Но какво можеше да направи тя? Нищо, освен да намери малко по-сигурно убежище за него и да го настани колкото може по-удобно. После… ще чака неизбежния край. Едва се въздържа да не прокълне Майката Богиня. Пак трябваше да загуби любим…

Вампир-дебелак се появи иззад гъсто струпани дървета и се затъркаля към нея и Робин, привлечен от топлината на телата им. Млечнобялата безформена торба не беше по-голяма от три стъпки — твърде малка, за да ги погълне, но ужилванията от животното парализираха. Джан стреля по него. Раздуващите мембраните му газове се възпламениха в огнено кълбо, ужасна воня се разнесе наоколо. Джан разтревожено погледна индикатора за оставащия в оръжието заряд. Скоро щеше да стане безполезно.

… А когато Робин умре, какво? За Джан имаше само една възможност — поне да опита да се измъкне от пустошта с надеждата да се натъкне на селище. Без оръжие шансовете да успее ставаха доста смътни, но беше длъжна да опита. Усмихна се криво. Какво беше казал Майлоу за програмираното от природата „пристрастие към оптимизъм“ у хората, независимо колко безнадеждно е положението им? Тя самата беше живо доказателство за правотата му.

С искрено съжаление Майлоу гледаше прогонването на Джан от Небесния Ангел. После тръгна към залата за управление, като по пътя се опитваше да разбере чувствата си към Джан. Имаше нужда тя да е до него, не само защото искаше да поднови сексуалната им връзка, щом тялото му достигне зрелостта си. Тя беше и нещо сигурно и познато от предишния му живот. Използваше я за опора сред бъркотията и съмненията си от момента, в който се събуди в това детско тяло. Понякога му се струваше, че ако не напрегне волята си, няма да остане едно цяло, личността му щеше да се накъса на парчета, разпръскващи се в нищото.

И само тялото си можеше да вини за това. Не само остатъците от спомените на Саймън го мъчеха от време на време. Тялото не му подхождаше. Детската хормонална система изкривяваше мислите на възрастното съзнание, наложено насила на незрелия мозък. И това се проявяваше по какви ли не начини. Дори и в този миг Майлоу се съпротивляваше на съблазнителното желание да разпери ръце и да затича по коридора, бръмчейки с уста…

Какво ще остане от истинското му „аз“, докато стигне зрялото състояние на тялото си? Каква част от Майлоу Хейз ще заличат природните сили, неистово бушуващи в това малко тяло? Ще успее ли да се запази, за да дочака хармонията между ум и организъм?…

— Исусе Христе! — възкликна той. Беше му хрумнала още една причина защо съжалява за раздялата с Джан — липсваше му неговата майка. Майлоу влезе в залата за управление и Карл веднага се обади:

— Майлоу, засичам с радарите пет въздушни кораба, които се движат към нас от югозапад.

Майлоу неволно огледа небето, но естествено още нямаше нищо за гледане.

— Флотилията… онази флотилия от юг, за която говореше Робин. След колко време ще бъдат тук?

— Летят съвсем бавно — каза му Карл, — само с тридесет и пет мили в час. Ако останем на място, изчисленията показват, че ще се срещнем в 10 часа и 50 минути…

Майлоу с раздразнение чу намесата на Ашли:

— Дай да се размърдаме и да им видим сметката!

— Ашли, според мен ще бъде по-добре — сдържано каза Майлоу, — ако ги оставим те да дойдат при нас. Нямат радари и затова ние само ще си чакаме в облаците, а като наближат, ще им поднесем страхотна изненада. Май така е по-забавно, нали?

— Ами да, сигурно! — недоволно потвърди Ашли.

„И двамата се превръщаме в хлапета“, горчиво си каза Майлоу. Само че тя се разпадаше по-бързо от него. С копнеж се сети за машината на Робин, която без полза стърчеше над външния корпус. След битката трябваше да опита дали Ашли би му позволила да влезе в машината и да си поиграе със системата за управление. Но не му се вярваше да позволи…