Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Огромното туловище, пламнало от носа до кърмата, загиваше секция след секция, а дукът осъзнаваше, че вижда смъртта на всичко скъпо за него. В това страховито бедствие губеше всичко — богатствата си, семейството си, поданиците си, целия си свят. И цялата вина за това носеха онзи прокълнат Ел Рашад… и младия изменник Робин.

Сега, препъвайки се в съпротивляващата се маса на гъбичките към единствения подслон в околността, дукът си обеща, че ако срещне някой от двамата, отмъщението му ще бъде ужасно.

Глава двадесета

Джан отчаяно се претърколи по пътеката, опитваше в движение да измъкне оръжието от колана си. Подскачащото нагоре-надолу кълбо беше вече съвсем близо до нея. Пак стреля с лазера. Джан усети миризмата на изгорен прах във въздуха. И този път едва не я улучи. Нямаше време да види дали не е засегнат Робин. Насочи оръжието си с надеждата, че зарядът му не е напълно изразходван.

— Предупреждение! Предупреждение! Вероятно е тази система да функционира неправилно… Моля ви, напуснете района…

Лъчът от оръжието на Джан се заби в кълбото. Сензорите се пръснаха наоколо, а роботът се завъртя лудо на пет-шест стъпки от нея. Джан отново натисна спусъка, но лъч не се появи. Зарядът свърши.

— Внимание! — каза кълбото много силно. — Повредени са основни системи!

Миг след това то се стовари тежко върху пътеката, като издълба в повърхността й дупка, дълбока десетина сантиметра. Заломоти нещо неразбрано и каза с много по-приятен глас:

— Тази система за сигурност е предоставена безплатно от компанията „Кока-Кола“. Но компанията няма да поеме отговорност по никакви юридически искове, произтичащи от действия на системата в изпълнение на програмираните в нея задължения. Благодаря ви и помнете — с „Кока-Кола“ животът е по-добър!

Кълбото млъкна окончателно.

Джан предпазливо седна. Кълбото не направи нищо. Тя се обърна и бързо огледа Робин. Изглежда не беше ранен, гледаше все така мътно. Тя стана бавно с поглед, прикован в кълбото, готова да отскочи, щом то помръдне. Като последна проверка отиде да вземе арбалета. Кълбото подмина и това с безразличие. Сега можеше да бъде сигурна, че го е повредила.

— Изведнъж се оказа, че тук май не е много сигурно място — заговори на Робин, докато зареждаше арбалета. — Може и други от тези смахнати роботи да се навъртат наоколо. Като че най-безопасно е да върна арбалета в магазина, но той сега ни е единственото оръжие. Ти какво ще кажеш?

Робин, разбира се, не й отговори. Тя въздъхна, чувстваше се твърде самотна. Сложи стрела в арбалета, спусна предпазителя и пъхна оръжието с приклада надолу в раницата си.

— Хайде — каза тя и го дръпна да стане, — мисля си, че най-добре е да се върнем обратно нагоре и да си устроим бивака близо до входа. Току виж наложило се бързичко да бягаме оттук.

Джан нервно въртеше глава, искаше навреме да забележи кълбата-убийци, ако се появят. Поведе Робин нагоре по пътеката. Но роботи не се виждаха, най-неприятният момент беше когато минаха покрай магазина за дрехи и петте голи манекена пак поканиха Джан да влезе. Случката отново я разстрои необяснимо.

Поуспокои се малко, когато стигнаха до входа, но на спокойствието й му бе съдено скоро да си отиде. Двамата мъже, изскочили от тъмната вътрешност на един магазин, успяха да я сварят напълно неподготвена за нападението. И двамата носеха пушки. Единият заби приклада в стомаха на Джан. Тя рухна, бореше се за глътка въздух, само можа да гледа как другият стовари приклада върху главата на Робин. „Майко Богиньо, сега вече го убиха!“ Тя падна на колене и длани, напразно се опитваше да си поеме дъх. Чу Робин да се стоварва до нея и усети, че измъкват арбалета от раницата й. Обувка се пъхна под ребрата й и я обърна по гръб. Лежеше със свити към корема крака. Някой сякаш беше сложил отгоре й огромен камък. Още не можеше да диша, всичко плуваше пред погледа й. Смътна фигура застана над нея. Мъжът беше облечен в дрехи от черна кожа, върху тях беше наметнал черна пелерина. Той сведе поглед към нея и се усмихна, после се обърна към Робин. Изражението му се промени. Отначало сякаш не вярваше на очите си, гневът разкриви лицето му и той измъкна от колана си изцапана с кръв кама със сребърна дръжка…

Дори и със сгърчено в усилия да диша лице, момичето изглеждаше красиво в очите на дук дьо Люсан. Насочи вниманието си към нейния спътник, в момента един от воините го обръщаше на гръб. Дукът подскочи от изумление. Превръзката не му попречи веднага да познае кой е мъжът с момичето. Дукът сграбчи дръжката на камата.

— Значи след всички изпитания, които щедро стовари на главата ми, Бог накрая предаде в ръцете ми един от причинителите на моите нещастия! — Той ритна Робин по крака. Младежът се размърда, но не отвори очи. Изпод превръзката на главата му течеше кръв. — Събуди се, проклетнико! — извика дукът. — Събуди се, за да ти прережа гърлото!

— Не! — момичето задавено проговори на Американо. — Оставете го… ранен е… ще умре…

— Това е съвсем сигурно, мила! — отговори й дукът на нейния език. — Защото аз ще го убия.

— Не… не го докосвайте!

Момичето пропълзя до Робин и го закри с тялото си. Хубаво тяло, отбеляза мислено дукът, загледан във вдигналата се над бедрата туника. За миг съблазънта потисна гнева му.

— Дръпни се — каза й той. — Имам много сметки да уреждам с твоя… приятел.

Младежът като че избра точно този момент, за да простене, отвори очи.

— Жаден съм… много съм жаден…

Момичето внезапно се отдръпна.

— Робин! Пак говориш! О, Майко Богиньо, благодаря ти!

Дукът се наведе, хвана момичето за рамото и я бутна по-далече от Робин. Усмихна му се свирепо.

— Здравей отново, Робин. Помниш ли ме?

Робин се смръщи, пипна кървящото под превръзката място на главата си.

— Главата… страшно ме боли…

— Не се учудвам — каза дукът и размаха камата пред лицето му. Момичето пак се опита да се намеси, но я задържа един от хората на дука. — Та те попитах, Робин, помниш ли ме?

— Да… Вие сте дукът. Дук дьо Люсан. — Той пак направи гримаса и се огледа. — Какво ми се е случило? Къде сме? — Очите му се спряха на Джан, неподвижна в хватката на воина. — А вие коя сте? Като че ли ви познавам, но… Господи, колко съм жаден…

— Робин, не ме ли помниш? — измъчено викна момичето.

Той не отговори, само пипна главата си и изохка.

— Имаш ли вода? — попита дукът. Тя кимна. — Тогава дай му да пие. Не искам да умре от жажда, преди аз да съм го убил.

Махна на воина да я пусне и недоверчиво я гледаше как измъква манерка от раницата, която свали от гърба си. Тя коленичи до Робин и поднесе манерката към устата му, а дукът каза:

— Има и една подробност… ти коя си?

Момичето го стрелна с очи.

— Името ми е… Мелиса.

— Мелиса значи? — повтори дукът.

Беше усетил кратката пауза. Огледа тялото й по-внимателно.

— И как се оказа тук, Мелиса? А повече ме интересува той как дойде долу? Когато го видях за последен път, той кацаше с дяволската си летяща машина върху Небесния Ангел. Та какво се случи? Да не би Небесната Жена да се е отказала от услугите му? И какво стана с неговата машина? Наблизо ли е?

Момичето дръпна манерката от устата на Робин въпреки явното му желание да пие още и погледна дука.

— Още си е върху Небесния Ангел. А Небесната Жена вече я няма. Уби я един паяк… същият робот, който за малко да убие и Робин. Сега Небесният Ангел с всичките му роботи и останалите от флотилията са във властта на един компютър. Този компютър е полудял… страшно зъл е.

Дукът замислено поглади брадичката си, чудеше се кое в приказките й е истина. Наистина, според слуховете за предишните деяния на Небесната Жена, днешното изтребление не би й подхождало.

— А вие двамата как се озовахте тук? — попита той.

— Компютърът ни изгони и ни свали на земята. Малко по-нататък. Дойдохме пеша. Изглеждаше единственото подходящо място.

43
{"b":"283183","o":1}