Това поне беше вярно. Той и хората му по инстинкт се насочиха към това внушително укрепление. Хрумна му, че и други оцелели би трябвало да си помислят същото. И не само хора от неговия кораб, а и от другите, включително и на Ел Рашад. Обърна се към един от тримата войници:

— Излез навън и наблюдавай, но се скрий добре. Страхувам се, че и други могат да дойдат насам.

Мъжът се поклони и се отдалечи тичешком. Дукът пак се обърна към момичето, което стана и се изправи срещу него. Очите им бяха наравно.

— Значи този зъл компютър, който е убил Небесната Жена и почти е довършил Робин, все пак е решил да ви свали на земята? Странно милосърдие у машина, заради която хиляди умряха днес.

— Компютърът прави каквото му скимне. Нали ви казах, полудял е.

— Така ли? А какво беше твоето положение в Небесния Ангел?

— Моето ли? — момичето се запъна. — Бях… ами, бях личната слугиня на Небесната Жена. Още откакто в Минерва решиха, че съм достатъчно голяма, за да работя.

— Ти от Минерва ли си?

— Да. И се гордея с това.

Дукът пак сведе поглед към Робин. Младежът очевидно беше зле, изглеждаше объркан и уплашен.

Въобще не напомняше онова бодро, самоуверено петле, което изпъчено влезе в „Господаря Мордред“. Да убие тази човешка развалина не би било много забавно. Реши да го остави засега, може би ще се опомни малко, за да му отмъсти по-сладко. Попита момичето:

— Как се казваше онази твоя Небесна Жена, дето вече е мъртва?

— Джан Дорвин — бързо изговори тя и примига като от болка.

Младежът леко изпъшка и разсея вниманието на дука. Мръщеше се, сигурно се опитваше да си спомни нещо.

— Робин, ти какво помниш за Джан Дорвин?

— Нищо… не помня. Много ме боли главата. — Сега гласът му беше по-силен. Явно водата го облекчи.

— Мен помниш. Помниш, че си бил в „Господаря Мордред“. Помниш и Андреа…

— Да… Андреа. Тя къде е?

На дука не му се искаше да мисли за това.

— Помниш, че отлетя с твоята машина до Небесния Ангел. Трябва да си се срещал с онази Небесна Жена, с Джан Дорвин. Предложил си й услугите си, както на мен преди това.

— Спомням си Андреа… „Господаря Мордред“… Вашия син… дуела… нищо друго…

— Добре, Робин, за мен ще бъде истинско удоволствие да освежа спомените ти… когато живнеш малко.

Чуха се стъпки. Дукът погледна през рамо. Главният техник, излязъл да проучи околността по свое желание, сега слизаше по пътеката.

— Сир, като премислих всичко, не вярвам това да е било крепост.

— Не е — твърдо го увери момичето. — Било е нещо като грамаден пазар. Има с хиляди най-различни магазини тук.

— Сигурна ли си? — разочаровано промърмори дукът.

— Бях долу. Сигурна съм.

— Няма ли оръжия?

Тя посочи арбалета, който беше в ръцете на един от воините.

— Такива има купища. И нищо друго. Но не съм ходила навсякъде. Само слязох по-надолу от вас. А нагоре не съм се качвала.

— Предполагам, няма и храна?

— В някои магазини видях консерви, но не ми се мисли какво има в тях след толкова години.

Дукът кимна умислено.

— Странно, това място никога не е било ограбвано. Как мислиш, дали защото са знаели за някакви зарази тук?

— И аз си помислих това. Може и така да е било. Онази дупка в покрива май е пробита от ракета. А съм чувала, че по време на Генетичните войни са изстрелвали ракети само пълни с вируси.

— Да — съгласи се той. — Но може би мястото вече е станало безопасно.

— Открих и друга причина, поради която никой не е ровил тук — каза му момичето. — Когато взех арбалета, една машина за охрана се включи. Почти успя да ме докопа. Мисля, че я унищожих, но е възможно да има още някоя като нея. Затова се върнахме нагоре.

Пак се чуха стъпки — някой идваше тичешком. Мъжът, когото дукът беше изпратил навън, се втурна през широкия тунел на входа.

— Какво има? — подвикна му дукът.

— Сир, цяла група идва насам. Сега излизат от пустошта. Ще бъдат тук след десетина минути. Преброих двайсет души. Може да има и други. Видях, че носят оръжия. Пушки… саби… брадви.

— А те видяха ли те?

— Бих се заклел, че не, сир!

— Да се надяваме. Изненадата е единственото преимущество, с което разполагаме. — Той се огледа и каза на тримата си войници: — Скрийте се добре, но си изберете позиции, от които можете да стреляте удобно. — Наведе се, взе арбалета на момичето, провери дали е зареден и попита: — Имаш ли още стрели?

Тя кимна и посочи раницата си. Дукът я отвори, взе стрели, колкото можа да хване с ръка и ги пъхна под колана си. Обърна се към главния техник и двамата му подчинени, които нямаха оръжие:

— Заведете Робин и момичето там — той махна към потъналата в мрак вътрешност на най-близкия магазин. — Скрийте се добре и да не съм чул от вас нито звук!

Те се подчиниха, а дукът припряно изтича нагоре по пътеката и се скри зад изящно украсена колона. Отново провери арбалета и зачака, притиснал гръб в колоната. Не смяташе, че имат шанс да надделеят в схватката. Три пушки и арбалет срещу двайсетина въоръжени мъже. Дали са от хората на Ел Рашад? Кой знае? Може би и самият Ел Рашад е с тях. Дукът изгаряше от желание да забие стрела в главата на този нагъл глупак. Но днес Бог вече предаде в ръцете му единия враг. Да хване и двамата би означавало да иска твърде много от Бог. Чу стъпките, отекващи по тунела на входа. Напрегна се, пръстът му докосна спусъка на арбалета, чакаше промяната в звука, която щеше да покаже, че противниците излизат от тунела. Чакай. Още не… чакай… сега.

Той се извъртя иззад колоната. Падна на коляно и опря приклада в рамото си.

— Огън! — кресна на войниците.

Едва не натисна спусъка, но навреме разпозна няколко лица в стреснатата от вика група.

— Не… не стреляйте! — отчаяно извика той.

Не прозвучаха изстрели. И неговите хора явно бяха познали идващите. Дукът се изправи и бавно тръгна към двамата начело на групата, която още се точеше през тунела.

— Приветствам ви, любими деца мои — каза дукът с напрегнат глас.

Принц Дарси и принцеса Андреа, чиито лица и дрехи бяха зацапани от мръсотията на пустошта, го гледаха невярващо. Един едър войник зад тях промърмори:

— Света Дево… ама това е дукът!

— Татко… — започна Дарси и се запъна. Андреа му отправи яростния поглед на единственото си око.

Дукът вдигна ръка.

— Не, не. Спрете тези викове на радост и въодушевление. Не е нужно да ми казвате колко сте щастливи да ме видите жив и невредим — моето сърце вече ми подсказа това.

Дарси преглътна и каза:

— Разбира се, аз… ние… много сме доволни да те видим жив, татко… но как успя да се спасиш? Бяхме сигурни, че си загинал с „Господаря Мордред“.

— За малко. Но успяхме да се справим с онези проклетници на Ел Рашад и накрая отворихме с взрив авариен люк в пункта за управление. А вие как оцеляхте! И тези с вас?

— Взехме военен планер. Излетяхме още при първите попадения на лазери в „Господаря Мордред“ — каза му Дарси.

Дукът огледа скупчените зад неговия син и дъщеря хора. Всички бяха мъже и като че ли само войници.

— Аха, а моята скъпа съпруга… тя придружи ли ви?

— Майка ни отказа да напусне кораба — студено го осведоми Андреа. — Каза, че предпочита да умре в „Господаря Мордред“, отколкото да преживее унижението от превръщането си в земен червей.

— О, колко жалко! — каза дукът. Пое си дълбоко дъх. — Но животът продължава, дори и в тези потискащи обстоятелства. — Той погледна Дарси. — Щом сте имали планер, но се оказахте тук, предполагам, че са ви свалили със стрелба — или Небесният Ангел, или някой друг кораб от флотилията на онази прокълната Небесна Жена?

— Улучиха ни един път с лазер — каза Дарси. — Кабината се запали. Нагълтахме се с дим, но успяхме да угасим пожара. Имахме намерение да се измъкнем от тази погълната от пустош земя и почти успяхме. Флотилията на Небесната Жена се насочи на юг и затова ние поехме на север и… налетяхме право на армията на Ел Рашад. — Той завъртя глава.