Но владетелите на другите Небесни Господари настояваха, че това е истина. Как онази жена е направила невъзможното, те не знаеха, но имаха множество свидетелства на очевидци как лазерите на новия Небесен Господар били използвани не само срещу планери с хора, но и направо срещу друг Небесен Господар.

Изпаднал в шок, дукът бе попитал какво, по дяволите, биха могли да направят срещу такава заплаха. Положението изглеждаше съвсем безнадеждно. Рано или късно онази жена наистина ще наложи властта си на целия свят.

Другите владетели се съгласиха, че положението е крайно опасно и точно затова тримата от Централна и Южна Америка бяха решили да напуснат континента, вместо да чакат схватката с новия Небесен Господар. Засега тя като че искала да затвърди почти пълната си победа в северния континент, но те не се съмнявали, че все някога тя ще продължи на юг към техните територии. Затова прекосили Атлантика и сключили съюз с Ел Рашад, с надеждата да намерят отговор срещу заплахата сред Небесните Господари на Стария свят…

Но дукът никак не бе склонен да повярва на тази част от разказа. Трите Небесни Господари просто са избягали от континента си и беше сигурен, че не са имали никакво намерение да търсят „отговори“. Може би са искали да откраднат подвластни територии от северноафриканските и европейските Небесни Господари. Но за тяхно нещастие първият, с когото се сблъскали, бил „Мечът на исляма“. Несъмнено са предприели обща атака с планери и на много скъпа цена са открили, че Ел Рашад и неговите воини-фанатици ги превъзхождат като сила. След неизбежното голямо кръвопролитие сключили несигурно примирие и владетелите от Централна Америка са обяснили причината за своето нахлуване. А Ел Рашад им предложил една възможност да се справят с Небесната Жена…

На това дукът повярва. Ел Рашад бе казал, че притежава цяла колекция исторически записи още отпреди времето на Генетичните войни и в някои от тях се споменавало за огромна научноизследователска станция в крайбрежните води на Антарктика. Учените от кораба на Ел Рашад смятали, че ако станцията още съществува, в нея биха намерили истинско изобилие на знания от Старата Наука. Плановете на Ел Рашад бяха да открият станцията и да се споразумеят с морските хора да направят за тях оръжие за борба с Небесната жена или пък защита срещу нейните лазери.

А за навлизането си в неговата територия казаха, че се нуждаят от неговото, на дука, съдействие. Запасите им от храна наближавали опасния минимум, а Ел Рашад знаел, че подвластните на дука територии все още са сравнително плодородни въпреки натиска на пустошта около тях. В отплата за разрешението му да се снабдят с храна те биха му позволили да се присъедини към тяхната експедиция на юг.

Дук дьо Люсан бе изслушал последното предложение все по-объркан. Най-напред, неговите и без това неспокойни земни поданици едва ли биха се зарадвали на допълнителния данък. А идеята да тръгне с експедицията на Небесните Господари към Антарктика въобще не го привличаше. Звучеше му като нещо тъпо и опасно. Не вярваше и на обясненията им защо канят „Господаря Мордред“ да се присъедини. Знаеше, че биха могли просто да му отнемат териториите. Тогава защо бяха пощадили „Господаря Мордред“ и каква бе истинската причина за желанието им той да участва в търсенето на станцията? Каквито и да бяха отговорите, все едно — означаваха лоши предзнаменования и за него, и за хората му. Но знаеше, че не е в положение, позволяващо му да се противопостави на волята им. Ако не се съгласи доброволно с исканията им, бяха достатъчно силни да завладеят „Господаря Мордред“. Затова бе насилил лицето си с усмивка и бе казал: „Скъпи братя владетели, вие ми оказвате голяма чест. Изпълнен съм с радост от възможността да се присъединя към вашия съюз и съм сигурен, че общото ни начинание ще бъде успешно“. И в същото време тайно и отчаяно се чудеше как би могъл да им подложи крак. Преди да е станало твърде късно.

Това би трябвало да е страховита гледка — пет Небесни Господари и нейният Небесен Ангел „Алза от Минерва“ се виждаха едновременно в небето. Но през последните четири години тя бе претръпнала към страховитите гледки. Обаче мъжът пред нея явно все още бе смазан от присъствието на толкова много Небесни Господари. Все поглеждаше нервно към тях, както и към стълбовете дим, издигащи се в равнината. И макар да му беше казано, че тя — Джан Дорвин, управлява цялата тази флотилия, това не го спря съвсем неприкрито да проявява презрението си към нея. Явно дори идеята да се съобразява с някаква жена му изглеждаше абсолютно унизителна и докато поддържаше маската си на намусена вежливост, от време на време демонстративно втренчваше погледа си към нейните гърди в предизвикателна проява на сексуална агресия.

„Типичен дребен и кух патриархален тиран, каза си Джан, като мнозина други. Но какво ли ми пука?“. Тя въздъхна и му каза:

— Разбираш ли какво ти говоря? Сега сте свободни. Твоят народ е свободен. Твоят град е свободен. — Тя махна към жалките скупчени сгради в подножието на хълма. — Вече не е нужно да плащаш данък на който и да е Небесен Господар.

— Но ти пак искаш да отделяме храна за тебе, нали? — попита той.

— Да. Вече се опитах да ти обясня. Макар че със старите порядки е свършено, на небесните хора ще им е нужна подкрепа от вас, земните жители. Но аз се надявам да ги подкрепите доброволно.

Той изпръхтя снизходително и изтри мазната си длан в козината на куртката си.

— А ако не ви подкрепим доброволно, Небесна Господарке, сигурно ще видим още една демонстрация като онази там, а? — той посочи димящата равнина.

— Не го направихме, за да ви показваме моята… нашата сила — ядосано каза тя. — Беше само за да унищожим пустошта. Очистихме територия от над десет хиляди акра около вашия град. Там можете да възстановите нивите си. Ще ви дадем нови семена. Създадени са с генно инженерство в моя Небесен Ангел и са устойчиви срещу всички видове гъбички. С усърдие и непрестанна работа ще успеете да задържите пустошта настрани от новите си посеви.

— Благодарни сме — неискрено каза вождът. — Но все пак ми се струва, че почти нищо не се е променило. Ние земните жители или земните червеи, както вие небесните хора ни наричате, пак ще работим за Небесен Господар… нищо, че този път е жена.

Ръката й неволно стисна дръжката на кинжала. Мъжът също сграбчи дръжката на своята грубо изработена сабя. Но това движение сякаш вдъхна живот на стоящия до нея робот, който приличаше на паяк.

Той се надигна и протегна един от режещите си инструменти към вожда. Мъжът го изгледа уплашено и дръпна ръката си по-далече от сабята. Изви очи към Джан.

— Искаш да ме убиеш!

„Нещата доста биха се опростили, ако направя това“, със съжаление помисли тя. Разправиите с глупаци като този я уморяваха. Колко бе наивна някога да очаква как благодарните земни жители ще й пеят хвалебствия, още щом чуят, че са свободни от игото на своите Небесни Господари. Вместо това срещаше само подозрения и невероятна тъпота. Би било много по-лесно да им наложи волята си със сила, но така би съсипала изцяло нравствената основа на всичко, което се опитваше да направи. А съблазънта нарастваше с всяко разочарование, поднасяно от тези глупаци и тя вече се чудеше още колко ще може да й се противи. „Ще се събудя някоя сутрин и ще открия, че съм се превърнала в тиран. Но, разбира се, ще бъда милостива“, каза си цинично.

— Не, няма да те убия — уморено каза на вожда. „Засега“, добави безмълвно. — Върни се при своите хора и им предай моите, хм, предложения. След шест месеца един от моите кораби ще се върне да провери как се справяте. А сега върви си.

Мъжът с облекчение се забърза надолу по склона. Джан въздъхна и вдигна очи към небето. Моите кораби, повтори си с горчива усмивка. Вярно, флотилията би впечатлила всеки. Пред нея на около четири мили беше „Господарят Монкалм“, а по-нататък на юг — „Господарят Матаморос“. Зад него, увиснали над хълмовете на север, бяха останалите три Небесни Господари — „Ароматният бриз“, „Господарят Възмездие“ и „Господарят Нимрод“. А точно над нея се виждаше нейният Небесен Ангел, „Алза от Минерва“, сянката му покриваше изцяло хълма и околностите. Небесният Ангел беше девствено бял, но съгласно традицията петте Небесни Господари имаха по обърнатите към земята части на корпусите зловещи огромни очи, бивни и озъбени челюсти, те трябваше да вдъхват страх на земните жители. Да, откриващата се пред нея картина наистина беше страховита, но всеки от тези въздушни кораби беше населен с множество хора и повечето бяха враждебно настроени и към Джан, и към нейните цели.