— Не бих ви съветвал да правите това, сир. При нашето положение би било неразумно.

— Зная — въздъхна дукът. — Проклятие… Направете каквото трябва, за да се подготвим. Разбира се, ти ще ме придружиш.

— Да, сир.

Дукът разсеяно погледна през прозореца.

— Проклятие! — промърмори пак.

Час и четвърт по-късно дук дьо Люсан с мъка се придвижваше по заградената с парапет пътека върху външния корпус на „Господаря Мордред“. Следван от барон Шпанг и двама от най-доверените си рицари, той вървеше към голям планер, припряно подготвян от техниците за изстрелване с парен катапулт. Бръснещият по огромното извито туловище на корпуса вятър беше и твърде силен, и много студен и на дука му се налагаше непрекъснато да се вкопчва в парапета, за да се задържи на крака. Макар че бе увил дебел шал около лицето си, той усещаше как студът се впива в бузите и овлажнява очите му. Стигна до планера и с облекчение бързо се покатери в кабината. Пилотът вече седеше пред стряскащо простите уреди за управление. Мъжът се обърна и склони глава пред дука.

— Сир, всичко е готово.

Докато се настаняваше на седалката и затягаше предпазния колан, дукът каза:

— Какви са условията за полет днес?

— Не най-добрите, сир — отговори пилотът. — Но няма причини за безпокойство.

— Не зная защо, но това не ми звучи утешително — промърмори дукът на барон Шпанг, който зае креслото до него.

Дукът мразеше летенето, въпреки че бе прекарал целия си живот във въздуха. Но той не мислеше за живота в „Господаря Мордред“ като „полет“; също като поданиците си, той смяташе гигантския въздушен кораб за нещо абсолютно устойчиво.

Един от слугите затвори вратичката, пилотът попита дали всички са затегнали коланите, после даде сигнал на дежурния техник да включи катапулта.

— Излитаме! — обяви той.

Дукът затвори очи. Усети се притиснат към облегалката, когато планерът беше запратен напред. Как мразеше този момент!

— Сир, във въздуха сме — прошепна баронът в ухото му.

Дукът погледна и видя бързо пропадащия надолу корпус на „Господаря Мордред“. Стомахът му подскочи, леко му прилоша. Пилотът наклони планера за завой, бореше се да набере необходимата височина, преди да започне дългото спускане към далечния „Меч на исляма“. Дукът пак затвори очи и се опита да си внуши, че е някъде на друго място.

Допреди девет седмици животът бе спокоен и без излишни усложнения. Е, поне сравнително. Вярно, пустошта правеше плашещи пробиви навътре в териториите, които му плащаха данък, а в поведението на земните обитатели се забелязваше все по-ясно груба дързост. А най-лошото бе, че движител номер шест най-накрая се повреди непоправимо. Техниците заявиха, че нищо не може да се направи — не смееха вече да измъкват части от все още работещите движители. А сега вече нищо не можеха да направят. И скапаният номер шест остави „Господаря Мордред“ само с четири едва-едва поддържани движители. Възможностите му да маневрира станаха твърде ограничени и можеше да достигне максимална скорост не повече от тридесет мили в час.

И затова, когато четирите неканени Небесни Господари нахлуха в небето над подвластните му територии преди седем седмици, „Господарят Мордред“ едва ли можеше да направи нещо, за да им убегне. Дукът бе очаквал неговият кораб да бъде нападнат от рояци воини с планери. Отдавна със страх мислеше, че Небесните Господари ще започнат да воюват помежду си както някога, преди много, много години. Пустошта все по-напористо изяждаше земи от подвластните им територии, а самите Небесни Господари изпадаха с всяка година във все по-бедствено техническо състояние, затова имаше основания да се предвижда, че ще започнат да грабят един от друг намаляващите технически запаси, останали от времето, когато Старата Наука е властвала в света. И самият той би се поблазнил да направи същото, ако положението на „Господаря Мордред“ не беше толкова лошо и сега във всеки въздушен дуел би се оказал по-слабият от противниците. Но с изненада видя, че един от нашествениците даде общоприетия сигнал за мирни намерения. И вместо ята налитащи планери, един-единствен се насочи към „Господаря Мордред“.

Освен пилота си, летателният апарат пренесе само невъоръжен пратеник. Доведоха го при дука и той му съобщи, че владетелите на четирите Небесни Господари искат да говорят с него за много важен проблем. Три от тях прелетели Атлантическия океан от Южна Америка. Срещнали „Меча на исляма“ над земите, наричани някога Алжир и убедили неговия владетел да се присъедини към тях. След това продължили на север и така стигнали до срещата с „Господаря Мордред“. Биха искали да помолят и него — дук дьо Люсан, да се присъедини към техния съюз, за да помогне в борбата с ужасната заплаха, идваща от северния континент на Америките. Когато дукът попита какво точно представлява тази заплаха, пратеникът не бе склонен да навлиза в подробности, само каза, че владетелите на другите Небесни Господари ще му обяснят всичко.

Неохотно и изпълнен с подозрения дукът се подложи на неизбежния полет с планер до „Господаря Монтесума“, където трябваше да стане срещата на владетелите. Там видя за първи път Ел Рашад от „Меча на исляма“, принц Каракас от „Господаря Монтесума“, господаря Масатан от „Господаря Масатан“ и господаря Торес от „Господаря Ометепек“. Никой от тях не му хареса, но най-много го тревожеше Ел Рашад. Мюсюлманинът показваше откровено, че не изпитва нищо освен презрение към един християнски Небесен Господар и само сериозната заплаха, пред която всички наравно бяха изправени, го е накарала дори да обмисли съюза с дука.

Тогава дук дьо Люсан научи какво всъщност ги заплашва, но отначало му беше трудно да повярва, подозираше останалите четирима владетели в някакъв коварен замисъл. Изглежда нов Небесен Господар се появил в небето над Северна Америка само преди две-три години, но те му били достатъчни, за да победи и завладее почти всички други Небесни Господари на континента. Според слуховете новият Небесен Господар бил под властта на една жена от Минерва и тя възнамерявала да наложи господството си над целия свят, като премахне владичеството на другите Небесни Господари.

Дукът бе попитал недоверчиво как е възможно нов Небесен Господар да се появи сякаш от нищото, да не би с магия? Отговорът го стресна, звучеше достатъчно правдоподобно. Поради причини, свързани с някаква забравена част от Старата Наука, някога Небесните Господари били създавани в орбита около Земята, това поне помнеше от уроците по история, чути през юношеството си. Според получените от Небесните Господари сведения, онази жена успяла някак да изпрати радиосигнал до орбиталния завод, където още се съхранявал единственият неизползван Небесен Господар. Заводът автоматично изпратил Небесния Господар, който слязъл към Земята, управляван от компютри. Тогава жената се качила в абсолютно новия Небесен Господар, пълен с изправни уреди от Старата Наука, и започнала своите нашествия.

Все още скептично настроен, дукът бе попитал как са узнали всичко това. Според отговора воини от два завладени Небесни Господари предпочели да скочат с парашути на земята, отколкото да живеят под властта на тази тайнствена жена. Тръгнали на юг и поне три отделни групи били прибрани от „Господаря Ометепек“, чиято подвластна територия обхващала северната част от някогашната Централна Америка. Историите, разказани от трите групи, съвпадали и господарят Торес приел, че са истина. Било очевидно, че той ще е следващият нападнат от новия Небесен Господар и решил да тръгне на юг, навлязъл първо в територията на „Господаря Монтесума“, после и на „Господаря Масатан“.

Дук дьо Люсан тогава изрази недоумението си, че тримата не са потърсили помощта на други Небесни Господари от Южна Америка, за да се насочат после на север и да победят онази жена и флотилията й просто с численото си превъзходство. Отговорът го смрази. Тя можела да управлява лазерната защитна система на своя Небесен Господар. „Но това е невъзможно!“, бе извикал той. Никой не можеше да се намеси в работата на лазерите. Те се задействаха само срещу неживи предмети, заплашващи сигурността на някой Небесен Господар, като ракети, снаряди или дори куршуми. Ако жената можеше да насочва лазерите на своя кораб накъдето си иска, последствията бяха… просто немислими!