Джан тичаше към асансьора, още преди Карл да свърши.

— Саймън… — задъха се тя.

Добра се до лазарета за броени минути. Когато влезе, едва си поемаше дъх, видя Киш да стои до медицинската машина на Саймън. После откри, че машината е отворена и Саймън лежи непокрит на масата за манипулации.

— Майко Богиньо! — изкрещя тя и се втурна към машината.

Киш й препречи пътя и я хвана здраво за раменете.

— Не е умрял, госпожо. Спи.

— Спи? — невярващо повтори Джан.

Погледна през рамото му към Саймън. Да, можеше да види как се надига и пада от дишането гръдният му кош. Киш я пусна и тя отиде при масата. Докосна бузата на Саймън. Отново беше топла. Нормална. Тогава видя, че изглеждаше по-едър… и по-възрастен, отколкото преди да го сложат в машината.

— Машината ме предупреди преди малко — обясни Киш. — Саймън излязъл от комата, а температурата и пулсът му били отново нормални.

Тя погали Саймън по главата.

— Саймън, чуваш ли ме? Аз съм, майка ти. Събуди се… моля те.

Момчето се размърда. Простена и отвори очи. Погледна нагоре към нея, намръщи се, но тя веднага разбра, че я разпозна.

— Ъъъх… Джан. Какво се случи?

Толкова й олекна, че изглежда оздравял, та не й направи впечатление странната употреба на малкото й име.

— Беше болен, мили, но сега всичко е наред.

Молеше се безгласно той да не си спомня какво се е случило със Сирай.

— Болен ли?

Той се опита да седне. Тя му помогна. Той огледа тялото си, ръцете си, после обиколи с поглед лазарета. Накрая отново погледна към нея. Сега в очите му се четеше потрес и объркване.

— О, Господи… какво е станало?

— Всичко е наред, миличък. — успокояваше го тя. — Имаше ужасна случка и ти беше ранен, но сега си здрав.

Той неочаквано я сграбчи за китката. Хватката му беше толкова силна, че дишането й спря от болка.

— Джан, искам да зная какво се е случило! — настоя той с висок напрегнат глас. — И искам да се срещна с Майлоу!…

— Майлоу? — безизразно повтори Джан.

Никога не беше говорила на Саймън за неговия мъртъв баща. Паниката замъждука някъде дълбоко в съзнанието й.

— Да, Майлоу. Той е виновен за цялата бъркотия. Не трябваше да стане така… я ме погледни, някакво си дете. Къде е той?

Джан се обърна към Киш, надяваше се на някакво обяснение, но той можа само безпомощно да свие рамене. Пак се взря в Саймън. Паниката й растеше с всяка изминала секунда. Очевидно го бе обхванало особен вид бълнуване. Медицинската машина е сбъркала. Излиза, че не се е възстановил напълно. Но откъде може да е научил за Майлоу?

— Саймън, кой ти е говорил за Майлоу? Сирай ли?

Сега пък той явно не я разбра, но след малко лицето му се проясни и той каза:

— Не знаеш, така ли? Майлоу нищо не ти е обяснил…

— Какво да ми е обяснил, Саймън? Не знам за какво говориш и най-добре млъкни!… Започваш да ме плашиш.

Той пусна ръката й и се усмихна. Тази усмивка я уплаши още повече. Ужасно позната беше. Но това не беше усмивката на Саймън. Той каза:

— Доведи ми Майлоу, Джан, където и да е сега. Той може да обясни. Всичко това е негова вина. И искам да му видя лицето, когато ме зърне. Не се е срещал досега с някоя от „присадките“ си. Онези другите са горе в космоса.

— Майлоу е мъртъв, Саймън — с треперещ глас каза Джан. — А ти никога не си го познавал!

Очите на Саймън се разшириха от изумление.

— Мъртъв? Но това е невъзможно. Майлоу беше практически неунищожим.

— Уби го една машина-човек. Кибероид. Стъпка го до смърт. — Тя вече трудно дишаше от ужас. — Но как си научил за Майлоу, Саймън? Моля те, кажи ми!

Той я огледа и с груба прямота й каза:

— Зная, защото аз съм Майлоу… в определен смисъл.

— Не… не… — възпротиви се тя. Най-гадният й кошмар… оживяваше сега пред очите й. — Не е вярно! Не може да бъде!

— Страхувам се, че е вярно, Джан. Аз съм нещо като клонинг. На Майлоу. Вероятно съм отмъкнал нещичко и от твоята ДНК, но в най-важното съм Майлоу. По-точно, ще стана, когато процесът завърши.

— Не вярвам!

— Искаш доказателства ли? — Той се намръщи. — Спомените ми още са мъгляви… последния път, в който си спомням да сме били двамата заедно, е след срещата ни с Хорадо. Очевидно си забременяла от Майлоу два-три дни след това. Има забавяне от около четиридесет и осем часа, преди нещата да бъдат отпечатани в паметта на… е, наречи го ембриона… но си те спомням и отпреди това. В много случки. Спомняш ли си как ти и аз — Майлоу, се срещнахме за първи път? Когато Бени те доведе долу в кочината на робите и те даде на Буцата? Не помниш ли как се грижих за тебе, когато Хазини едва не те сряза на две?…

Джан се олюля. Посегна да хване ръба на масата, но нейните ръце като че преминаха през плота, сякаш тя беше призрак. Падането продължи. После — нищо.

Тя беше мъртва. Дишаше и усещаше своето тяло, но нямаше чувства. Всичките й чувства бяха замръзнали. Отвори очи. Виждаше тавана на лазарета. Усети, че лежи на маса за процедури. Нямаше дрехи. Докато мислеше за това, някой я покри с болничен чаршаф. Грижливи ръце я подкрепиха да седне. Беше Киш. И Шан стоеше наблизо. Лицата и на двамата бяха угрижени. Тя си спомни. Усещаше сянката на предишната болка, но болката не беше истинска. Чувствата й бяха като отделени със стена от нея. Заключени в друга стая, откъдето не можеха да я наранят. Каквото и да й беше инжектирала медицинската машина, то действаше силно. Можеше студено да огледа случилото се преди припадъка. Саймън, който изведнъж твърди, че е клонинг на Майлоу… Раната от това оставаше някъде в другата стая, но не където беше тя…

— Колко време мина? — попита тя Киш.

— Почти час — каза й Киш. — Като припаднахте, сложихме ви в медицинска машина. Тя била наситила сливиците и останалата част от вашата лимбична система с особени постсинаптични инхибитори. Действието им изключвало мозъчната кора от лимбичната система, за да ви предпази от тежкия шок, който преживяхте. Но това състояние било преходно, скоро ще заспите дълбоко.

Джан кимна.

— Къде е той? Искам да го видя.

— Госпожо, това май няма да е разумно — каза Киш.

— Искам да го видя — твърдо повтори тя.

Киш погледна Шан, който излезе от лазарета. Докато чакаха, Джан облече една болнична роба.

Киш каза:

— Лошо стана с онзи Небесен Господар, дето го преследвахме.

— Така ли? — безучастно попита тя.

— Изпратиха планери срещу нас. Ашли ги свали.

— Предполагам, че е нямало какво друго да направи.

— Но това не е всичко. Небесният Господар пак не даде сигнал, че се предава и Ашли стреля с лазер направо по корпуса. Трябва да е улучила газова секция, пълна с водород… пък може и целият кораб да е бил пълен с водород, като гледах колко бързо изгоря.

Значи се започваше. Първата проява на открито неподчинение от Ашли. Колко странно беше, че новината не събуди никакво чувство на страх у нея. „Май е много добре да ти изолират лимбичната система от мозъчната кора, горчиво си каза тя. Отдавна трябваше да го направя.“

— Има ли оцелели?

— Малко са. Прибра ги един от другите кораби. Цялата флотилия търси и досега, но едва ли ще намерят още някой.

В този момент Шан се върна със Саймън. В онази отделена, заключена стая чувствата на Джан започнаха да горят, но вратата беше здрава, тя можеше да го гледа с безразличие. Наистина бе пораснал, докато е лежал в машината. Сега, когато го виждаше облечен, можеше да определи колко по-голям е станал. Дрехите вече му бяха малки и изглеждаше по-скоро на шест години, а не на четири. Забеляза и че той вече не се движи като Саймън. Походката, стойката, положението на главата — всичко беше друго. И напомняше за Майлоу.

— Искам си сина! — спокойно каза тя. — Искам да се върне Саймън!

В очите му се мярна уплаха.

— Невъзможно е! Няма го.

— И къде е?

— Ами ако говорим в метафизичен смисъл, нямам представа. Но зная твърдо, че тук, във физическия свят, той не съществува вече. Докато в моя мозък, който е бил негов, е протичало синаптичното преструктуриране, Саймън е бил… изтрит, нещо такова. Някои от неговите спомени и чувства, още като че ли плуват през мен, но с времето ще избледнеят.