— Заповядайте, молим ви! — настоятелно отекна хорът на другите четири жени.

Джан най-после се справи с гласа си.

— Кои… кои сте вие?

Жените пренебрегнаха въпроса й.

— Преди истински жив човек да облече тези чудесни модели, вие не можете да си създадете представа за цялата им красота. Бактериите се влияят от промените в температурата на вашето тяло и резултатите са наистина зашеметяващи…

Джан откри нещо странно… не, нещо съвсем необичайно в жените. Нито една нямаше пъп. „Но те не са живи“, каза си тя. Бяха роботи. Роботи, които твърде много приличаха на хора. И все още работеха, след толкова години. Нейното присъствие ги накара да се включат. Вероятно някаква слънчева батерия на покрива още ги зареждаше с енергия. Но това означаваше, че и други части на този огромен магазин биха могли да се размърдат…

— … биотъканта се приспособява и към температурата на външната среда, непрекъснато прави фини промени, за да се чувствате добре винаги…

Джан пристъпи към първата жена и видя, че „плътта“ е нашарена с петна от похабяване. Взря се в хубавите очи на робота и каза:

— Виждаш ли ме?

— … тъканта има нужда само от минимални грижи — просто веднъж седмично я потапяте в дестилирана вода…

Никаква реакция. Джан реши, че има работа с твърде примитивна програма. Тя предпазливо протегна ръка и мушна с пръст ръката на робота близо до рамото. Почти не усети съпротива, пръстът лесно потъна с мляскащ звук в гъвкавото покритие. Джан с погнуса дръпна ръката си. В ръката на робота се виждаше дупка с неравни очертания.

— … И разбира се, тъканта няма да се зацапа. Тя почиства неорганичните вещества, а органичните поглъща.

Джан вече разбираше, че роботът говори за някакъв древен вид дрехи, които отдавна бяха изгнили. Роботите бяха манекени. Ходещи говорещи манекени. Незнайно защо тази мисъл й причини неизразима тъга, прииска й се веднага да се махне. Тя се обърна и изтича навън. Чу манекенът зад нея да казва:

— Много съжаляваме, че не можете да останете още малко. Моля ви, заповядайте пак винаги, когато имате време. Ще бъдем на ваше разположение.

Джан изправи Робин и с притеснение забеляза, че се е напикал, докато тя е стояла в магазина. Изведнъж й хрумна, че той всъщност се е превърнал в дете. Ударът по главата за миг беше направил безпомощно пеленаче от умния и силен младеж. Помисли си колко крехки са хората. Не знаеше дали умът на Робин е погубен завинаги или може отново да стане нормален. Може би щеше да узнае, ако имаше възможност да го лекува, а надеждата за това не й оставаше.

Продължиха надолу, но сега Джан напрегнато оглеждаше всяко магазинче, което подминаваха, за да не би още някой автомат да се включи от присъствието им. Един-два пъти чуха записи на гласове, подканящи ги да влязат и пообиколят щандовете, но нищо не се раздвижи. Обаче се натъкнаха на труповете на още двама мародери, те принудиха Джан отново да се замисли какво все пак е ставало тук преди много години.

Малко след това Джан мярна нещо познато в поредния магазин. Спря Робин и се вгледа по-внимателно. Арбалети. Рафт над рафт, пълни с арбалети. Бяха с много по-съвършена конструкция от използваните в Минерва, но пак си оставаха арбалети. Остави Робин, влезе и взе един от арбалетите. Изглеждаше напълно запазен и като че ли с него можеше да се стреля. Стана й любопитно за какво ли са служили тези примитивни оръжия на хората, разполагали със Старата Наука, с нейните лазери и мощни картечници. Продължи нататък в магазина. Другите стоки в него бяха множество най-различни въдици и дълги пластмасови прътове с метални накрайници, които я объркаха още повече.

Намери купчина стрели, пръснати сред парчетата от стъклена витрина, сложи няколко в раницата си, затъкна две под колана и се върна пред магазина, където с мъка зареди механизма за стрелба. Движеше се малко стегнато, но поне наглед беше в пълна изправност.

— Я да видим дали ще ни послужи за нещо — каза тя на Робин.

Доволна беше, че пак има арбалет. Значи когато зарядът в оръжието на Небесния Ангел свърши, няма да останат съвсем беззащитни. Тя нагласи стрелата, прицели се високо над парапета на обиколната пътека, опряла здраво приклада в рамото си и натисна спусъка. Арбалетът окуражително я тласна назад, стрелата литна нагоре. Тя се обърна и се усмихна на Робин.

— Работи!

Той седеше и празно се взираше в нищото.

— Внимание! Ей, ти! Стой където си!

Гласът беше мъжки. Гръмък, суров глас, звучеше някъде от по-ниската част на пътеката. Тя се обърна. Очукано метално кълбо, широко към две стъпки, бързо се носеше към тях. Цепеше въздуха на три-четири стъпки над пътеката, полюляваше се нагоре-надолу. Джан забеляза проблясващите по повърхността му сензори и прикрепеният отстрани лазер.

— Остави откраднатата стока на пода и вдигни ръце! Ако се подчиниш на заповедите, няма да ти се случи нищо лошо. Но ако се опиташ да избягаш, ще бъдеш лишена от възможността да се движиш.

Машината вече беше само на четиридесет стъпки. Джан схвана, че трябва да е автомат за охрана, който все още е в състояние да се задейства, подобно на манекените. Тя припряно приклекна да остави арбалета, както й беше заповядано. В същия миг кълбото стреля със своя лазер. Лъчът прониза въздуха на педя от главата й. Внезапно й стана ясно какво се е случило с онези отдавна мъртви мародери.

Дук дьо Люсан изпсува — раненият му крак се подгъна и го запрати в хлъзгавата воняща купчина гъбични израстъци.

— Добре ли сте, сир? — попита главният техник, докато се опитваше да го измъкне.

— Случвало се е да бъда и по-добре, Ламон — каза той. — Според тебе още колко трябва да вървим до онова нещо?

— Не повече от половин миля — отговори главният техник.

И двамата говореха за властващата над околността огромна постройка, която поне на пръв поглед можеше да им послужи като укритие. Откакто стъпиха на земята, опитваха да се доберат до нея, но бяха навлезли в нещо като малка гора, където изродените растения на пустошта, много от тях увити около дънерите на мъртви дървета, се намираха в отвратително изобилие.

В групата имаше само още петима мъже. Двама от тях бяха техници, другите — военни. Дукът беше сигурен, че много хора от „Господаря Мордред“ са оцелели, но досега не бяха срещнали нито един. Знаеше и че много повече са се простили с живота си след гибелта на Небесния Господар. Несъмнено всички селяни трябва да са измрели — на тях, разбира се, не се полагаше привилегията да притежават парашути. Но също би трябвало да са мъртви и мнозина измежду благородниците и свободните граждани. И сред двете класи отдавна се бе наложила модата да презират парашутите като символ на морална слабост, затова и доста от тях бяха прекроени в дрехи. Дук дьо Люсан не страдаше от тези предразсъдъци и беше заповядал да поставят за него парашути в различни части на „Господаря Мордред“. Имаше един и под трона му в пункта за управление.

Но и хората със здрави парашути не биха могли толкова лесно да се измъкнат от горящия, бързо падащ Небесен Господар. За свой късмет дукът беше по това време в пункта за управление, който им откри бърз път към спасението, щом взривиха древните заряди на аварийните люкове. Но самият скок беше ужасно преживяване. За малко дукът изпита облекчение от разтворилия се над главата му купол (колко доволен беше в онзи момент, че караше хората си редовно да проверяват неговите парашути), но веднага последва дълго спускане в непоносим страх — наоколо се сипеха пламтящи парчетии. Не можеше и да се надява, че парашутът му няма да се запали. Видя други, застигнати от тази злощастна участ, да падат покрай него с горящите безполезни куполи над себе си… чу и предсмъртните им писъци.

Накрая дойде и приземяването в гнусната пустош, и мигновено пронизалата го болка в дясното коляно, когато кракът му поддаде при удара в земята. Скочилият веднага след него главен техник остана близо до дука, двамата заедно гледаха бавната агония на „Господаря Мордред“, който се разпадаше върху земната повърхност.