Майлоу не изглеждаше убеден.
— И ти случайно си преминал дванадесетседмичната граница? Но как биха могли тези суперпрограми да допуснат подобна глупава грешка? Не, в това има нещо нередно.
Робин сви рамене.
— Аз наистина мога само да повторя каквото са ми казвали. И не мога да се сетя за друга причина да съществувам.
Майлоу замислено поглади с длан нищожния остатък от коса по главата си, усмихна се на Робин и каза:
— Е добре, каквато и да е истината, ние и двамата имаме основателни причини да се радваме, че ти съществуваш. — Обърна се към Джан. — Нали си съгласна с това?
Погледът му предизвика у Джан усещането, че току що е глътнала нещо голямо и лигаво.
— Той иска да се срещне с тебе.
— С мен? Но защо? — възкликна дукът, правеше се, че не разбира нищо. — Нима не го известихте за значителната промяна в положението ми?
— Да, съобщихме му — намусено каза синът му, — но той отказва да преговаря с майка ми. Защото била жена. Религията му не позволявала това.
— Ами ти? Поне според слуховете би трябвало да си мъж.
Принцът се наежи, но запази самообладание.
— Не иска и мен да признае като истински владетел на „Господаря Мордред“. Нарече ме „момченце“ и ми се подигра… че съм сакат.
— И значи пак аз да си рискувам главата, да водя преговори с Ел Рашад заради тебе и майка ти? Откъде накъде? — Дукът скръсти ръце и удобно се облегна на стола.
Принцът се прокашля и с нежелание отговори:
— Той постави условие — за да не нападне „Господаря Мордред“, ти пак да се възкачиш на трона!
Дукът отметна глава назад в буен пристъп на смях. После каза:
— Нищо чудно тогава, че си дошъл да си приказваме. Майка ти сигурно плюе отрова. Много добре, приемам капитулацията ви. По-късно ще реша какво наказание да наложа на тебе, майка ти и вашите привърженици. — Той стана. — А междувременно ще отлетя до „Меча на исляма“ и ще направя каквото мога, за да спася всички ни.
Съвсем бавно, сякаш усилието изстискваше всяка капчица от волята му (така си и беше), принцът склони глава пред дука и тихо каза:
— Както кажеш, татко.
Но час по-късно, седнал със скръстени крака пред Ел Рашад, дукът вече не тържествуваше. Повече от ясно беше, че причината мюсюлманинът да възстанови „властта“ му няма нищо общо със симпатия към него.
— Ти си жалък! Един жалък глупак! — уведоми го Ел Рашад. — Отказа да се вслушаш в съветите ми и затова загуби всичко. Казах ти, че онази земна твар трябва да дойде в ръцете ми. Моите инквизитори щяха да изтръгнат всичките му тайни, но не, ти реши да използваш своите методи на подмазване. И тръгна сам да се биеш с Небесния Ангел, и…
— Не напуснах нарочно вашата флотилия — прекъсна го дукът. — Заради бурята стана… тя ни разпръсна…
— Млъкни! — заповяда Ел Рашад. — Зная добре какво се случи. А сега трябва да науча, че човекът от земята е обединил силите си с Небесния Ангел, което прави задачата ни двойно по-трудна. И всичко това заради тебе!
— Той ме предаде!… Можех ли да предвидя това? — отчаяно каза дукът. — Изглеждаше толкова… ами, той и дъщеря ми бяха… и аз бях сигурен… — той затихна под безмилостния поглед на Ел Рашад.
— Ти ще се опиташ да поправиш грешките си — каза му Ел Рашад.
— С радост! Но как? Вземи всичко, което искаш от моите богатства, но…
— Ще поправиш грешките, като пръв нападнеш флотилията на Небесния Ангел. Ще пожертваш себе си и своя кораб, блъскайки се в Небесния Ангел. Това ще ни позволи да започнем масирана атака с планери срещу другите й кораби.
— Самоубийствена атака ли?… — безпомощно попита дукът. — А ако… ъъъ, откажа да направя това?
— Ще те отведат оттук и ще те предадат в ръцете на моите инквизитори. Само един час под техните грижи, после ще ти дадат кама. Уверявам те, след този час ще бъдеш повече от доволен сам да си прережеш гърлото с нея.
Дукът кимна и каза:
— Ясно.
Страстно желаеше жена му и синът му да са тук вместо него.
Джан гледаше спящия Робин и се чудеше как той можа спокойно да заспи в това положение. Тя постоянно му напомняше, че даде ли на Майлоу, каквото иска от него, животът му ще загуби всякаква стойност, но след като се любиха, той отново й каза да не се тревожи и бързо потъна в дълбок сън. А тя лежеше, измъчвана от остро безпокойство и сънят й се струваше нещо непостижимо. Робин не беше глупак, значи би трябвало да знае нещо неизвестно за нея, но тя се дразнеше до полуда, защото не искаше да й каже…
Робин се държеше все така свободно по време на закуската, поднесена от необичайно киселия Киш. Когато Киш излезе, той с жест подкани Джан да отидат в банята. Щом влязоха, Робин прошепна:
— Време е да направим своя ход.
„Майко Богиньо, благодаря ти!“, безмълвно си каза тя. Надяваше се само той да не се заблуждава, че е измислил изход. Тя и сега не виждаше как биха могли да се измъкнат.
— Продължавай — подкани го тя, — кажи ми какво ще правим,
— На този етаж, недалеч оттук има открита наблюдателна площадка. Сещаш ли се за коя говоря?
Тя кимна. Оттам бе изхвърлила черепа на Майлоу през онази отдавнашна нощ, когато още имаше своя син.
— Отивай там сега — прошепна той, — но се дръж небрежно, все едно се мотаеш и излизаш да огледаш какво става долу или просто да подишаш свеж въздух. Ще дойда при тебе там след десет минути.
— А после какво? — попита тя, измъчвана от разочарование. — Скачаме? Само не ми казвай, че тайно си ушил два парашута.
Той й се усмихна нежно.
— Измислих нещо по-добро. Играчката… моята летяща машина ще ни посрещне там.
За миг надеждата се събуди, но пак я напусна.
— Но тя не може! Паяците още не са презаредили енергийния елемент.
Беше попитала Карл преди закуска докъде са стигнали с работата. Паяците още не бяха прокарали кабела до машината.
— Няма значение. Има предостатъчно енергия. Ще стигне и за полет до Шангри Ла и обратно. Излъгах Майлоу, че машината не работи, като пропуснах най-важното действие за включването й. А сега тръгвай…
— Чакай малко! — спря го тя. — След това какво ще правим? Искам да кажа, ако успеем да се доберем до твоята машина.
— Мисли по-жизнерадостно. Ще успеем! — каза й той. — После ще се гмурнем надолу и ще поразходим един лазерен лъч по залата за управление и онзи скапан главен компютър. И сбогом, Ашли.
— Ами останалите Ашли? На другите кораби?
Той сви рамене.
— Ако се наложи, ще им приложим същото лечение.
Той я прегърна и я целуна силно, но съвсем за малко.
— Не разбирам — каза Джан, докато той лекичко я побутваше към вратата. — Как ще успееш да повикаш машината, за да прелети до нашата площадка?
— Отговорът на въпроса, мила — тайнствено каза той, — е в твоите ръце. Хайде, върви! Скоро всичко ще узнаеш…
Минаха повече от десет минути. Беше сигурна в това. Неспокойно се питаше къде ли може да се бави той. Пак огледа цялата площадка, страхуваше се да не види всеки момент робот-паяк вместо Робин…
Пое си дълбоко дъх и си заповяда да стои на едно място. Надяваше се, че той знае какво прави, а от нея се очакваше да се радва на гледката. Отново разсеяно се загледа надолу и видя красноречивите бели и жълти петна, които показваха, че корабът лети над завладени от пустош земи. Тя въздъхна — припомни си величавите планове как да освободи света от пустошта… ама че е глупачка! Никога не би успяла.
Какво искаше да каже Робин, чудеше се тя, как така отговорът е в нейните ръце? Погледна дланите си. Повече от сигурно беше, че не открива в тях никакви отговори. Е, след малко ще разбере…
Когато прецени, че е чакала повече от половин час, тя пак въздъхна и се върна вътре, вече се страхуваше да не се е случило нещо непоносимо ужасно. На път към жилището си срещна Киш, подпрян на стената в един коридор, с унило наведена глава. Когато тя приближи, той вдигна глава и се взря в нея с твърде странно изражение. Тя недоумяваше какво му се е случило. Да не е болен? Майлоу ли му е направил нещо? Ужасът я просмукваше цялата.
