Генинженерката поработи цели две денонощия върху зародиша, после творението й беше сложено в изкуствена утроба, ускоряваща неимоверно съзряването му. След десет дни звярът се „роди“. Тежеше почти сто и петдесет килограма. Когато Хътсън-младши отиде да види създанието в клетката му, остана доволен. Даже в този незрял вид звярът впечатляваше. А когато достигнеше проектираното си тегло от четири тона, щеше да бъде невероятен! Докато гледаше как той напада, смазва и изяжда малко козле, Хътсън младши реши, че генинженерката заслужава премия.

Воините, от които сега се състоеше малката мърлява армия на Ел Рашад, не се чувстваха щастливи хора. Повечето още не можеха да се оправят след шока от гибелта на „Меча на исляма“. Бяха загубили това, което смятаха за свой дом. Имаше и нещо по-лошо — мнозина от тях бяха загубили жените, децата и роднините си. Всички бяха загубили приятели. А сега трябваше да се борят с потиснатите си души, за да си пробиват път през долината на пустошта, защото техният вожд искаше да си отмъсти на неверниците. И през денонощието, откакто напуснаха разрушения „Меч на исляма“, броят им намаля още. Разкъсаната колона няколко пъти бе нападната от същества, живеещи в пустошта. Няколко мъже бяха нападнати от самата пустош. Душаха ги гърчещи се пипала, които падаха върху тях отгоре, жилеха ги до смърт израстъци на гъбичките, лесно проникващи през дрехите им, или страховитите „камшични дървета“ ги нанизваха на тръните си, защото никой не можеше да ги различи в безкрайните им разновидности.

Вървящият в края на колоната Хазрат Ас-Авхан беше вторият от воините на Ел Рашад, който срещна най-ужасния звяр. А първата среща се падна на Масал Гашия. Той беше вече мъртъв, когато Авхан чу звуците зад гърба си. Той спря и се взря напрегнато в гъсто преплетените гъбички и гниещи дървета.

— Масал?… — предпазливо подвикна той.

Чуваше само звуците. Нещо много тежко вървеше към него през пустошта. Твърде тежко, за да се окаже, че е Масал. Той погледна през рамо към колоната, но пустошта сякаш беше погълнала вървящите пред него. Той се втурна да бяга.

— Ей! — крещеше. — Помощ! Спрете! Нещо ме преследва!

Чу се рязък пукот от прекършването на мъртво дърво. Хазрат погледна назад и запищя…

Гонеше го ръка. Просто ръка. И нищо друго. Ръка без тяло, но това тяло трябва да е било гигантско. Ръката беше висока над десет стъпки и поне петнадесет широка. Плътта й сивееше, набраздена от дълбоки гънки, а големите колкото поднос нокти бяха черни.

Хазрат изкрещя, опита се да бяга още по-бързо. Ръката се нахвърли върху него, сви се в юмрук и смазаният в огромните пръсти Хазрат успя да усети пращенето на ребрата си, преди кръвта му да бъде изсмукана.

Писъците му бяха накарали неколцина мъже от колоната да се върнат. Задъхани от ужас, те не можеха да повярват на очите си. Двама се завъртяха и избягаха с викове в пустошта, мислеха си, че ръката трябва да е въплъщение на някой кошмарен зъл дух.

Но другите решиха да се бият и въпреки стъписването насочиха пушките си към ръката и стреляха. Куршумите улучиха целта, само за да допълнят колекцията от други куршуми, остриета на стрели, върхове на копия, спрени от подобната на броня кожа.

Ръката се надигна на пръстите си, изоставяйки жалките останки на Хазрат, и се втурна напред като грамаден паяк. Още един воин на Ел Рашад падна смазан под тежестта й. Останалите видяха, че куршумите са безполезни, обърнаха се и побягнаха към колоната. Ръката уби още двама, а другите остави да избягат. Вече нямаше нужда да бърза. Върна се при тялото на Хазрат и пак го сграбчи. В гънките на огромната длан се появиха множество усти и започнаха жадно да поглъщат плътта и кръвта на Хазрат. Когато останаха само костите, ръката се премести при следващия убит воин. Наистина нямаше защо да бърза. Имаше толкова храна.

Джан се събуди и с изненада установи, че Робин още е жив. Започваше утрото на третия ден, откакто едноокото момиче го скопи. За свой късмет той изпадна в безсъзнание, преди да свърши тази касапница и оттогава се мяташе между полуунеса и забравата. На втория ден го обхвана треска и Ламон я предупреди, че може да умре до настъпването на нощта.

Ламон беше мъжът, когото наричаха също „главен техник“, но той тъжно й каза:

— Това сега няма смисъл — вече не мога да бъда главен техник на нищо. Затова наричай ме само Ламон.

Беше проявил съчувствие, макар и грубовато, след отвратителната случка — първо дезинфекцира раната на Робин, после й помогна и с превръзката. След това заедно с нея пренесе Робин на набързо направена носилка до най-долния етаж, както заповяда дукът. Джан се измъкна от своя спален чувал, протегна се и излезе пред магазина. Запаленият предната вечер малък огън беше угаснал. Трябваше да намери още материал за горене, но след като донесе вода на Робин. Тръгна към централния фонтан, където имаше устройство за събиране на вода — големи фунии от парашутна коприна, разпънати върху дървени рамки, за улавяне на дъждовната вода, която често падаше през дупката в покрива.

Вече се виждаха други запалени огньове из подобното на пещера пространство. Населението на огромния древен пазар бързо растеше. Групички оцелели хора идваха непрекъснато през последните два дена. Когато се оказваше, че не са от „Господаря Мордред“, а от някой друг свален Небесен Господар, войните на дука им отнемаха оръжията и ги пращаха на най-долния етаж. Застаналите на обиколната пътека стражи не им позволяваха да се качват нагоре.

Джан спря и изхълца. Между две големи купчини парчетии лежеше голото тяло на жена. Някой беше забил парче дърво в половите й органи. Джан се насили да отиде до тялото. Облекчено си пое дъх. Видя, че „трупът“ е на един от манекените, които беше срещнала първия ден. Главата му беше смазана от удар и вместо мозък се виждаха разноцветни проводници. Погледна парчето дърво, недоумяваше защо някой е решил да направи такова нещо. Озърна се нервно и продължи към фонтана.

До фонтана две жени пълнеха с вода пластмасови кутии. Гледаха с подозрение идващата Джан. Имаха широки лица и очи като цепки, напомняха й за японците от „Ароматния бриз“, но очевидно тези двете не бяха японки. Усмихна им се, но в отговор те само я изгледаха неприязнено и бързешком се отдалечиха, щом напълниха кутиите.

Когато напълни своите две манерки, тя бавно се запъти обратно към магазина, опитваше се да не мисли за бъдещето. И образите от миналото не й носеха утешение. Беше загубила почти всичко. И освен наистина значимите неща, липсваха й малките житейски радости. Например една баня. Майко Богиньо, как си мечтаеше да се изкъпе в баня! Кожата я сърбеше, а беше сигурна, че и миризмата й никак не е приятна. Робин направо вонеше. Тя погледна надолу към омърляната си туника. Нямаше вода да я изпере. А ако се появят още бегълци и дъждът спре, няма да стига дори водата за пиене.

Имаше някой в магазина. Мъж. Отблизо различи Ламон и се отпусна облекчено.

— Добро утро, Мелиса — поздрави я той и кимна към Робин. — Виждам, че не съм познал. Още стиска зъби.

— Да, душата му наистина е между зъбите — каза Джан. — И треската му отива на зле.

Тя коленичи до него и повдигна главата му. Робин изохка, клепачите му трепнаха, но не отвори очи. Тя допря манерката до устните му, с радост видя, че гълта водата, без да се дави.

— Страхувам се, че… раната му… се е възпалила въпреки моите нескопосани усилия — каза Ламон. — Днес сменяла ли си превръзката?

— Още не — отговори Джан. Опитваше се да отложи това до последния възможен момент. — И вече нямам с какво да го превържа. — Тя стана и изтупа прахта от туниката си. — Май ще е по-добре за него, ако умре, а? — Погледна Ламон в очите.

Той кимна.

— Може би за всички ни е по-добре да сме мъртви. Не вярвам още дълго да оцелеем в тази долина.

— А дукът има ли някакви определени планове?

— Ха! — възкликна Ламон. — През целия си живот дукът не е имал определен план в главата си. Доколкото знам, той просто възнамерява да си седи тук и да чака.