— Ти си убиец! Искаш да убиеш всички ни! Не можем да живеем долу! Ще умрем!

— Не винете мен, госпожо. Идеята не е моя — отвърна той! — Аз също завися от капризите на компютърните програми. И можете да се смятате за късметлии, защото първоначалният план беше да ви свалят в онази долина на пустошта. Под нас земята е чиста, а на няколко дни път пеш оттук има селища. Организирайте се и ги завладейте. За Бога, предостатъчно сте…

Но вътре в себе си беше убеден, че хората от различните Небесни Господари вместо да се обединят, за да оцелеят, скоро ще се вкопчат един в друг. Такава беше човешката същност.

Платформата се напълни. Един паяк дръпна вратата на мястото й и натежалата платформа се заспуска под корпуса. Майлоу знаеше, че същото става в другите товарни хангари на „Ароматния бриз“, както и в хангарите на другите Небесни Господари. С изключение на „Господаря Монкалм“. Случката го разтревожи сериозно. Програмата на Ашли, управляваща „Господаря Монкалм“, не се съгласи с намерението на Ашли номер едно да изхвърли всички хора от въздушните кораби. Ашли от „Монкалм“ искаше да запази населението на своя кораб и то точно поради причината, която Майлоу беше споменал на Първата Ашли — за нея те бяха източник на забавление. Двете Ашли дълго си крещяха по радиото в разгорещения си спор и Майлоу се уплаши, че би могъл да прерасне и във въздушна битка между Небесния Ангел и „Господаря Монкалм“, а това сигурно би довело до гибелта и на двата кораба. Но някак си убеди Ашли номер едно да се успокои и кризата премина. За съжаление — на косъм.

Лош признак. Твърде лош признак. Показваше продължаващото разпадане на всички програми Ашли. Последна от тях беше копирана онази в „Господаря Монкалм“. С какво настървение би я изтрил от биочиповете, но не виждаше как би могъл да направи това. И какво предстоеше да се случи? Дали няколкото Ашли ще се разпаднат като личности до пълна смърт? Той се надяваше да стане така. Тогава би могъл да общува направо с Карл. Но съществуваше опасността преди всички Ашли да се превърнат в безобидни електронни и химически схеми, да направят нещо фатално в лудостта на агонията си и да го завлекат след себе си в нищото…

Тези потискащи размишления внезапно прекъснаха, Майлоу забеляза познато лице в мрачната тълпа. Придружен от двата паяка, той отиде по-близо до хората. Спря на безопасно разстояние и подвикна:

— Здрасти, Бени! Помниш ли ме?

Мъжът учудено вдигна поглед, когато чу името си. Намръщи се срещу Майлоу.

— Ти познаваш ли ме? — попита той.

— О да, Бени, твърде добре те познавам. Някога работихме заедно. По-точно, аз си вършех работата, а ти ме надзираваше. Мен и другите роби. Стъклоходците. В „Господаря Панглот“. Между другото, как е някогашният гилдмайстор Баниън?

— Умря преди година — отговори Бени, очите му се присвиха. — Май не му понесе промяната и диетата. Но ти откъде си го познавал?

— Нали ти казах, откъдето познавам и тебе. Бях стъклоходец.

— Аз пък не те помня. И тогава ще да си бил доста малък за стъклоходец.

Майлоу се ухили и каза:

— Бени, това съм аз, Майлоу.

— Майлоу ли? Ти изобщо не си Майлоу, ами си някакъв сбър… е, хлапе де! Чух, че Майлоу го убили долу, на земята.

— Вярно, убиха го, но аз пак съм си Майлоу, поне донякъде. Аз съм негов… клонинг, това е доста близо до истината. Знаеш какво е клонинг, нали?

Очевидно Бени знаеше, защото започна да се паникьосва.

— Бени, даже и на тази възраст би трябвало да забелязваш приликата. — Той докосна своята почти оплешивяла глава. — А, виждам, започна да ти просветва пред очите. Чудничко си прекарвахме, нали, Бени? Помниш ли как преряза осигурителното въже на Джан?

Бени отстъпи крачка назад и преглътна конвулсивно.

— Исусе, този наистина е Майлоу!

— Не се страхувай, нищо лошо няма да ти сторя. Пък и ако не беше ти, никога нямаше да срещна Джан. Помниш ли деня, когато я доведе в кочината на робите и я даде на онзи нещастник Буцата?

— Ъхъ… Винаги ще го помня. Онази кучка ни докара всички беди. Още щом стъпи на борда… оттогава всичко се промени и тръгна на зле. Като си помисля само, че на косъм й се размина да я убия… да бях успял, всичко щеше да си бъде както преди.

— Но моля те, Бени, все пак говориш за моята майка — каза му Майлоу с усмивка.

— Майка ти ли?

— Майка ми. Да, Джан послужи за нещо като катализатор, но подозирам, че „Господарят Панглот“ и без това щеше да стигне до същия печален край. Гниенето беше започнало, преди Джан да се появи…

Подът се разтърси — вече празната товарна платформа се беше върнала на мястото си. Паяците започнаха да побутват наредените хора към отварящата се врата. Майлоу пак се усмихна на Бени.

— Е, трябва да тръгваш вече. Пожелавам ти късмет на земята.

Бени го изгледа и се затътри с останалите от колоната. Майлоу остана на мястото си, оглеждаше преминаващите край него хора. След минута каза:

— Ето една перспективна кандидатка.

— Коя точно? — обади се Ашли от паяка до него.

Майлоу посочи.

— Онази с дългата черна коса.

— Ха! Ами че тя е кльощава.

— Значи ще я охраним. Мога ли да я взема или не?

— Вземи я, какво пък!…

Паякът изтича напред, хвана здраво момичето за ръката и я издърпа от колоната. С изписан на лицето ужас момичето изпищя и изтърва вързопчето си. Зад нея двама души — жена и мъж, се опитаха да я последват, но другите паяци ги спряха.

— Ей! Къде я водиш? — кресна мъжът. — Пусни я!

Паякът вече беше довел момичето при Майлоу. Той я огледа набързо. Хубава кожа, дълги крака, но и съвсем малки гърди. Е, не можеше да очаква всички прелести събрани на едно място. Да, беше твърде слаба, но такова беше състоянието на повечето хора в корабите. От много отдавна храната им се отпускаше на оскъдни порции.

— Как се казваш! — попита я Майлоу.

Тя го гледаше уплашено. Изглеждаше на около шестнадесет години. Каза с треперещ глас:

— Тайра.

— Онези твоите родители ли са?

Тя погледна през рамо двойката, която упорито се опитваше да премине преградата от роботи, и кимна. Майлоу отиде при тях.

— Днес ви е щастлив ден — каза им той. — Реших да спася вашата дъщеря.

Те го гледаха неразбиращо.

— За какво говорите? — проплака жената. — Моля ви, пуснете я!

— Не чухте ли какво казах току що? Реших да я спася. Ще остане с мен горе. Не мислите ли, че това е за предпочитане пред доста съмнителната й съдба с вас на земята?

Двамата се спогледаха тревожно, мъжът каза:

— Тя ще дойде с нас. Ще приеме каквато съдба я очаква на земята, като нас. Заедно с нас!

Майлоу поклати глава.

— Не обсъждам въпроса с вас, само ви уведомявам. Тя остава с мен. Хайде, вземете си сбогом и се качвайте на платформата.

— Не! — извика жената и тръгна да заобикаля застаналия пред нея паяк. Той я бутна назад. — Защо? Защо ни я вземате?

— Мислех си, че това е от ясно по-ясно — каза Майлоу и се озъби хищно.

Те стреснато го загледаха.

— Но… но ти си само едно момче — каза жената.

— Да, засега, но аз доста бързо се развивам — увери я Майлоу и се разсмя. — А сега простете се с Тайра и тръгвайте.

Те пак се опитаха да минат през паяците, които този път ги сграбчиха и ги повлякоха. Мъжът и жената крещяха името на Тайра. Тайра също започна да крещи. Майлоу се върна при нея.

— Успокой се, Тайра — усмихнат каза Майлоу. — Всичко ще бъде наред. Когато ме опознаеш по-добре, ще признаеш, че съм много приятен човек. — Той заговори на Ашли. — Заведи я в хеликоптера. Връщам се в Небесния Ангел. Колкото по-рано се заема с превъзпитанието й, толкова по-добре.

Звярът беше започнал съществуването си като мъжки зародиш на африкански слон. Зародишът беше само на няколко часа, когато генинженер се зае с него и започна да променя неговата ДНК. Жената-генинженер работеше в съответствие със строго определените изисквания на своя работодател — милиардера Оливър Хътсън-младши. Хътсън с наслаждение пълнеше имението си с ужасни и твърде опасни създания, за да гъделичка нервите си и да забавлява приятелите си, когато се присъединяваха към него в ловните му експедиции. Беше решил, че точно това творение ще осъществи най-дивашката му идея до този момент… и най-опасната.