— Откъде да знам! Ще питам Карл… Казва, че над държавата Теуантепек. Преди разделянето била част от Мексико, ако те интересува.

— О, много любопитно! — каза той, докато оглеждаше наоколо.

Другите кораби от флотилията следваха в колона Небесния Ангел, но сред тях не беше „Господарят Монкалм“. Управляващата го Ашли беше решила да тръгне сама нанякъде, заедно с хората на борда му.

Люкът на машината беше полуотворен. Напътстван от Карл робот беше успял да се справи с механизма за заключване, но не постигна успех в разгадаването на самата машина. Поне така казваше. Майлоу подозираше, че Ашли е забранила на Карл дори да опита.

Майлоу се промъкна в кабината и се настани в удобното кресло. Гледаше мечтателно тъмния пулт и слепите екрани. Усещаше огромната, скрита в машината мощ, която спеше, а нямаше сили да събуди. Въздъхна и прокара пръсти по редицата бутони на пулта…

— Губиш си времето — каза Ашли през надничащия в люка паяк.

Майлоу се опита да не й обръща внимание. Седя вътре, играейки си с пулта повече от петнадесет минути, надяваше се все някак да улучи правилното съчетание, което ще съживи машината. Но нищо не се случи.

— Махни се оттам — накрая каза на паяка. — Излизам.

Със съжаление последва паяка през двойния люк. Трябваше да измисли нещо, за да подчини тази машина. Но първо се налагаше да надхитри Ашли…

Приличаше на мъртвец.

Задъхана от тичането, Джан се отпусна на колене до него и опипа с пръсти гърлото му. Все още имаше пулс, оставаше мъждукаща надежда.

— Горкичкият ми — каза му на пресекулки. — Току-виж сме се измъкнали от тази каша.

Свали пръстена от ръката си и го сложи на средния пръст на лявата му ръка. Бързо се помоли на Майката Богиня и натисна камъка. Не го пускаше. Това трябваше да е решението. Пръстенът можеше да работи, само ако е на тялото на Робин. Може би го разпознаваше дори по генетичния код. Когато Джан беше опитала да го включи на своята ръка, той я беше „огледал“ и щом бе установил, че не е Робин, е отказал. Поне Джан се надяваше да е било така…

Проверяваше въжетата, закрепващи машината към външния корпус, когато усети вибрациите. Да, въжето в ръцете му трепереше. От машината! Нещо ставаше в нея! Сигурно случайно е направил правилната комбинация на пулта, най-после! Хвърли се обратно към люка. Да! Виждаше през люковете грейналите на пулта светлинки. Но щом се опита да се пъхне вътре, паякът го сграбчи отзад за ризата.

— Не влизай там! — изкрещя Ашли. — Никъде няма да ходиш!

Обърна се светкавично, ризата му се разпра, и ритна диво. Паякът тежеше доста, но силата на удара го подметна във въздуха и го отхвърли от Майлоу.

— Тъпа смахната кучка! Ще ти пръсна гадния компютър на парченца! — изрева Майлоу.

Преди да падне паякът, той вече се беше извъртял към люка…

Точно навреме, за да види как се затваря.

— Не! — викна Майлоу.

Бръмченето на машината стана по-басово. Задържащите я въжета започнаха да се късат с гръмък пукот.

— Не! — пак извика той.

Въже изплющя на сантиметри от него, машината се издигна над корпуса. Майлоу направи няколко крачки заднешком. Машината все по-бързо набираше височина. Той вдигна глава.

— Върни се… — слабо извика Майлоу.

Машината вече беше на около двеста стъпки над корпуса и внезапно се стрелна напред с огромна скорост. След трийсетина секунди изчезна от погледа му.

Майлоу стоеше вторачен в точката сред небето, където машината сякаш потъна в нищото. Твърде ясно усещаше присъствието на неподвижния паяк до себе си. Почти можеше да чуе непроизнесените от Ашли думи: „Ще съ-жа-ля-ваш…“

— Колко трогателно… последно сбогом.

Джан погледна назад. Принцесата бе разрошена и останала без дъх от непривичното напрежение да тича. Подпря се на една колона, за да не падне. Отново държеше камата в ръка. Запъхтеният Ламон се появи зад нея.

С несигурни крачки принцесата влезе в магазина. Надигна камата напред. Джан пусна ръката на Робин и се изправи с лице към нея. Дали достатъчно дълго беше натискала камъка? А може би летящата машина се намираше твърде далече, за да приеме сигнала от пръстена. И може би все пак тя се утешаваше с измислици, и пръстенът си беше обикновено украшение.

— Принцесо… недейте! — извика влезлият след нея Ламон.

Тя обърна поглед към него.

— Моят баща я осъди на смърт и аз ще се погрижа присъдата да бъде изпълнена, и то веднага. А ти ще ми помогнеш, или ще направя така, че да споделиш съдбата й.

— Да ви помогна?…

— За да я надвием. Твърде силна е за мен. Хвани я и дръж здраво, за да пратя душата й в ада.

Ламон безпомощно погледна Джан.

— Направи каквото ти казах, Ламон! Това е заповед на принцеса! — кресна Андреа.

Джан невъзмутимо каза:

— Ламон, вече не си длъжен да се подчиняваш нито на нея, нито на нейния баща. Те вече не са владетели, те са просто жалки бегълци като всички нас. Техният свят изчезна. Даже и мини-кралството, което се опитваха да създадат на земята, умря, преди да се роди. Погледни…

Джан махна с ръка към витрината на магазина. Мъже бягаха лудешки надолу по пътеката. Повечето бяха облечени в черните униформи на Ел Рашад, но сред тях бяха и неколцина от войниците на дука. И всички бяха попаднали в ноктите на подлудяващата паника.

Накрая Джан видя и причината за тази паника. Отначало й се стори, че вижда гигантски паяк…

— Света Марийо, Божия майко! — изпелтечи принцесата.

— Но това е човешка ръка — стъписан каза Ламон. — Но това не може да го бъде! Невъзможно е!

Ръката настигна двама мъже и ги смаза под туловището си. А Джан си спомни разказите на Майлоу с какво са се занимавали богаташите, владеещи Генетичните корпорации, в частните си имения, чудовищата, проектирани по тяхна поръчка, за да ги забавляват. Сред всичко друго създали и гигантските влечуги. Беше виждала множество ужасии в пустошта, създадени от хората, но тази беше най-чудовищната…

Рин бавно изплуваше от мрака към света на усещанията, обратно към болката и слабостта от треската. Мъчеше го невероятна жажда. Отвори очи и се опита да говори. Нищо не излезе от устата му. Опита пак.

— Джан…

С облекчение я видя до себе си, приведена ниско над лицето му. Учуди се — и Андреа беше тук. И някакъв мъж. Двамата се прикриваха зад тезгях. Изглеждаха вцепенени от страх. Имаше нещо, свързано с Андреа, което не биваше да си припомня… но то въпреки всичко се появи в паметта му. Какво му направи тя? Рин изръмжа.

— Тихо! — предупреди го Джан, сложила хладната си длан върху пламтящото му чело. — Моля те, не говори.

— Вода… искам да пия… — изграчи той.

— Съжалявам, мили. Нямаме нито капка.

Нима тя не разбираше? Той трябваше да пие вода. Умираше от жажда. Умираше. Да, умираше. Не му се живееше след това, което Андреа направи с него. По дяволите, всичко стана толкова лошо, но защо? Тъкмо се готвеше да избяга заедно с Джан, в Играчката и после… после какво? И как щеше да повика Играчката? Отговорът се въртеше мъчително близо. Нещо да направи с един пръстен. Опита да се съсредоточи, но напразно…

Осъзна, че чува писъци. Някой пищеше недалеч оттук. Като че ли беше мъж. Зачуди се какво ли е това място? Хрумна му, че може би е умрял и се намира в ада. Но не, не можеше да е в ада, щом Джан е до него. В ада няма утешение.

— Джан… — промълви той и пак потъна в забравата.

Дукът надничаше нервно над ниската стена. Чудовището душеше из въздуха, но с… показалеца си. Явно търсеше пропусната досега плячка. Отведнъж тръгна напред и изчезна в един склад на около петдесетина метра по-нататък. Отвътре веднага се понесоха писъци. Дукът извърна поглед към Ел Рашад, приклекнал до него зад стената. Ел Рашад беше затворил очи и непрекъснато мънкаше една и съща молитва. Често споменаваше Аллах. И дукът прочиташе по някоя молитва на ум. Не виждаше изход от това положение. Бяха в капан, рано или късно това чудовище щеше да ги открие, да ги убие и после на воля да поглъща телата им.