Тя изглеждаше доволна.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна?

— Може би да, но преди това трябва да си избистря идеите и да събера малко информация.

— Добре, върни се, когато приключиш. И не се притеснявай да останеш там, колкото време ти е нужно.

Поколебах се за миг.

— Трябва ли ми пропуск?

— Аз съм твой ментор и ти давам разрешение. Какво повече може да ти е нужно?

— Благодаря — казах и се изнизах от стаята.

Чувствах се доста глупаво. Искаше ми се да съм учила тук по-дълго, за да съм наясно с дребните вътрешни правила.

Библиотеката се намираше в централното крило и беше много симпатична зала на няколко нива, направена така, че да пасва на старинния дизайн на цялата обстановка. Може би точно този стил беше привлякъл вниманието на вампирите към тази сграда преди пет години. Тогава е била колеж за богаташчета, а първоначално е построена от Вярващите като манастир на свети Августин. Спомням си, че когато попитах Неферет как са успели да убедят собствениците да продадат училището на вампири, тя ми каза, че са им отправили предложение, на което нямало как да откажат. От спомена за тона, с който го каза, още ме побиват тръпки.

— Ми-и-я-у!

Направо подскочих от страх.

— Нала! Изкара ми акъла!

Тя скочи в ръцете ми и сега се налагаше да държа учебник, чанта и малка (но топчеста) рижа котка. През цялото време тя не спря да ми се оплаква с типичния си, леко дрезгав, котешки глас. Нала ме обожаваше и определено ме беше избрала за свой стопанин, но това не значи, че понякога не е досадна. Преместих я на рамо и натиснах дръжката на вратата.

Това, което Неферет каза на загубеняка Джон, беше самата истина. Котките можеха да се разхождат където си поискат. Много от тях следваха стопаните си дори по време на часовете. Нала например обича да идва при мен поне няколко пъти на ден. Гушва се в мен, иска да я галя по главата, за да ми помърка, след което побягва отново, накъдето там ходят котките през свободното си време. (И навярно замислят как да превземат света?)

— Имаш ли нужда от помощ с котката? — попита ме любезно библиотекарката.

Бях я виждала през първата си седмица тук и си спомням, че се казваше Сафо. (Разбира се, това не беше истинската Сафо — древната вампирска поетеса е починала преди векове. Точно за нея учим сега по литература.)

— Благодаря, но ще се оправя. Всъщност Нала не понася никого, освен мен.

Сафо беше слаба тъмнокоса жена с интересна татуировка, изобразяваща символи, които (Деймиън ми каза) са от гръцката азбука. Тя се усмихна сърдечно.

— Котките са удивителни същества, нали?

Преместих Нала на другото си рамо и тя започна да мърка в ухото ми.

— Въобще не са като кучетата — казах аз.

— И слава богу!

— Нали няма проблем да използвам компютрите?

Библиотеката беше изпълнена с безброй редици от книги, но също така беше и в крак с времето и разполагаше с компютърна зала.

— Разбира се. Чувствай се у дома си и не се притеснявай да ме извикаш, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря.

Избрах си компютър и веднага влязох в интернет. Тук нещата бяха малко по-различни, отколкото в предишното ми училище. Компютрите нямаха пароли, нито безкраен низ от програми, които забраняват или филтрират съдържанието на страниците. Тук се очакваше, че самите ученици ще са достатъчно разумни да се държат както трябва, а дори и да не успяваха, не е като да можеш да излъжеш вампир. Само като си помисля да излъжа Неферет за нещо и стомахът ме свива.

Концентрирай се и престани да се занимаваш с глупости. Това е важно.

Добре. Идеята се въртеше в главата ми. Беше време да видя дали ще излезе нещо от нея. Отворих «Гугъл» и написах «Частни подготвителни училища» Излязоха ми милиони резултати. Аз обаче търсех нещо старо, което е издържало проверката на времето.

Много бързо попаднах на «Чатън Хол» — училището, което родителите на Афродита бяха нарочили за нея. Това беше специално подготвително училище с ограничен прием, супернадута работа. Минах нататък. Всичко, което смахнатите родители на Афродита биха одобрили, не бе подходящ пример за мен.

Продължих да търся. «Андоувър» «Тафт» «Училището на мис Портър» (хи-хи, точно така се казваше)… «Кент»

— «Кент», това съм го чувала.

Кликнах на него. Оказа се в щата Кънектикът. Ето защо ми е познато. Това е училището, от което е дошла Шоуни. Разгледах галерията набързо, за да видя къде тя е прекарала досегашните си ученически години. Беше хубаво училище, не можеше да му се отрече. Имаше нещо в него, което ми изглеждаше по-приятно от останалите училища. Може би защото познавах Шоуни. Продължих да разглеждам сайта и изведнъж попаднах на нещо.

— Ето, това е! — измърморих на себе си. — Точно това ми трябва.

Ако Нала не беше изсъскала предупредително, сигурно щях да подскоча до тавана, когато чух плътния мъжки глас зад гърба си.

— Изглеждате напълно погълната от това. — Хвърлих поглед през рамо и замръзнах на място. О, майчице! — Извинявай, не исках да те прекъсвам. Просто ми се стори много необичайно за ученик да пише на ръка, вместо да щрака по клавиатурата. Помислих си, че може би пишеш поезия. Аз например пиша само на ръка, компютърът е толкова безличен.

Спри да се държиш като пълен идиот! Кажи му нещо!

— Аз… ъъъ, аз не пиша поезия. — Чудесно, това беше направо брилянтно.

— О, ами добре. Не пречеше да проверя. Радвам се, че си поговорихме.

Той се усмихна и понечи да се обърне. Най-сетне успях да продумам:

— М-м-м, аз също мисля, че компютрите са безлични. Никога не съм писала поезия, но когато пиша нещо, което е наистина важно за мен, предпочитам да е на ръка. — Като последния загубеняк му показах писалката си.

— В такъв случай може би трябва да пробваш да пишеш поезия. Струва ми се, че имаш талант за това. — Той протегна ръка. — Обикновено по това време идвам да сменя Сафо за малко. Не съм преподавател на пълен работен ден, защото съм тук само за тази година и преподавам само на два класа. Така че имам доста свободно време. Казвам се Лорън Блейк и съм поет.

Хванах ръката му в типичния вампирски поздрав, като се опитвах да не мисля колко е топла и силна и колко сами бяхме в празната библиотека.

— Знам — отговорих аз. А после ми се прииска да си прережа гърлото. Как можах да изтърся такава глупост! — Имах предвид, че знам кой сте. Вие сте първият мъж лауреат по поезия за последните двеста години. — Осъзнах, че все още стискам ръката му, и веднага я пуснах. — Аз съм Зоуи Редбърд.

Усмивката му накара сърцето ми да се разхлопа неудържимо.

— Аз също знам коя си ти. — Тъмните му очи проблеснаха дяволито. — Ти си първият новак, който има запълнен полумесец, както и единственият вампир с дарба за петте елемента. Радвам се най-сетне да те видя лично. Неферет толкова ми е разказвала за теб.

— Наистина ли? — гласът ми премина в идиотски фалцет.

— Разбира се, тя страшно много се гордее с теб. — Той посочи празния стол до мен. — Не искам да те прекъсвам, но имаш ли нещо против да седна до теб?

— Не, разбира се. И без това се нуждая от малко почивка, задникът ми изтръпна. — О, Боже, няма ли кой да ме убие?

Той се засмя:

— Добре тогава, може да стоиш права, докато аз седя.

— Ъ-ъ-ъ, не, само ще се поразместя. — И тогава мога спокойно да скоча от прозореца.

— Добре, ако не е много лично, мога ли да те попитам над какво работиш така съсредоточено?

Ще трябва да говоря и да мисля. Най-вече да се държа нормално. Да игнорирам факта, че той е най-дъхоспиращо красивият мъж, когото някога съм виждала. Той все пак е учител. Просто един от всички учители. Да, бе, да. Просто учител, който изглежда като олицетворение на Перфектния Мъж за всяка жена. И имам предвид точно Мъж. Ерик е много готин и красив. Но Лорън Блейк е съвсем друга вселена. Той е една напълно, безгранично, невъзможно, тотално секси вселена, в която не ми е позволено да пристъпвам. Едва ли гледа на мен като на нещо по-различно от хлапе. Аз съм на шестнайсет. Добре, почти седемнайсет, но все пак. А той е най-малко на двайсет и една. И просто се държи любезно. Най-вероятно иска да разгледа отблизо необичайния ми белег. Сигурно прави проучване за своята следваща поема…