Всички я зяпнахме.

— А? — погледна с недоумение Ерин.

— Я обясни — подкани я Шоуни.

— Ще се обадим, както правят онези откачалки, които казват, че има бомба.

— Това може да свърши работа — каза Деймиън. — Когато има бомбена заплаха в някоя сграда, винаги я евакуират. Което значи, че ако има бомбена заплаха за мост, той ще е затворен поне докато разберат има ли наистина бомба или не.

— Ако звънна от мобилния, дали ще прихванат кой се обажда? — попитах аз.

— О, моля те! — Деймиън поклати глава възмутено. — Естествено, че могат да проследят мобилен телефон. Не сме в миналия век.

— Тогава какво да правим?

— Пак ще използваш телефон, но такъв за еднократна употреба.

— Какво значи телефон за еднократна употреба?

— Ти откъде падаш? — възмути се Шоуни.

— Да, кой не е чувал за еднократни телефони! — добави Ерин.

— Е… аз не съм — призна си Стиви Рей.

— Именно — казаха Близначките в един глас.

— Ето. — Деймиън ми подаде една идиотски изглеждаща «Нокиа» — Използвай моя.

— Ти защо имаш еднократен телефон? — Разгледах го внимателно, изглеждаше съвсем като нормален.

— Взех си го, когато родителите ми разбраха, че съм гей. От тогава, до деня, когато бях белязан, непрекъснато ме тормозеха. Не че очаквах да ме затворят в някой гардероб или нещо подобно, но е хубаво човек да е подготвен. От тогава винаги си нося един с мен.

Никой от нас не знаеше какво да каже. Беше много гадно, че родителите на Деймиън са такива психопати.

— Благодаря ти, Деймиън.

— Няма за какво. След като се обадиш, го изключи и ми го върни, за да го унищожа.

— Добре.

— Кажи им, че бомбата е сложена под водата. Така ще им отнеме повече време да претърсят, защото трябва да пратят и водолази.

Кимнах.

— Това е добра идея. Ще им кажа, че бомбата ще избухне точно в три и петнайсет, това е часът, който Афродита видя на таблото в колата на баба.

— Не знам колко време отнемат тези неща, но според мен е добре да се обадиш около два и половина. Така ще имат време да затворят моста и в същото време няма да са успели да проверят, че заплахата е фалшива, за да пуснат отново колите — каза Стиви Рей.

— Хм, момичета? На кого точно мислите да се обадите? — попита Шоуни.

— Мамка му, нямам идея! — Усетих, че стресът ме обзема и скоро ще имам ужасно главоболие.

— Провери в «Гугъл» — предложи Ерин.

— Не! Не трябва да оставяме следи в компютъра каза Деймиън. Трябва да се обадите в местната служба на ФБР. Те знаят какво да правят, когато им звънят откачалки със заплахи.

— Като например да проследят обаждането и да ги вкарат в затвора за цяла вечност — изрекох мрачно.

— Не, няма да те хванат. Ти не оставяш никакви следи. Няма причина да мислят, че може да е някой от нас. Обади се в два и половина. Кажи им, че си поставила бомба под моста, защото… — Деймиън се поколеба.

— Заради замърсяването! — изчурулика Стиви Рей.

— Замърсяване? — Шоуни повдигна вежди.

— Не мисля, че трябва да е заради замърсяването. По-скоро трябва да е, защото ти е писнало от намесата на правителството в частния сектор — изтърси Ерин.

Примигнах объркано. Какво, по дяволите, каза?

— Браво, сестра ми! — поздрави я Шоуни.

Ерин се ухили:

— Ето че говоря като баща си. Той би се гордял. Не с това, че се каним да отправим бомбена заплаха, де.

— Разбрахме те, сестра ми.

— Аз все пак смятам, че трябва да е заради замърсяването. Замърсяването е реален проблем — заинати се Стиви Рей.

— Добре, какво ще кажете да бъде заради намесата на правителството и замърсяването в реките? — Те ме гледаха нерешително. Въздъхнах. — Остава заради замърсяването.

— Жалко… — казаха Близначките в един глас.

— От нас ще станат само терористи-загубеняци — изхили се Стиви Рей.

— Това всъщност не е лошо — каза Деймиън.

— Значи се разбрахме. Аз се обаждам на ФБР, а всички си мълчим за видението на Афродита.

Те кимнаха.

— Добре. Мисля, че ще намеря номера на ФБР в указателя и…

С периферното си зрение долових някакво движение. Обърнах се и видях Неферет да придружава до общежитието двама мъже в костюми. Всички внезапно млъкнахме и чух шепот «Те са хора» да се носи из помещението. Но нямах време нито да помисля, нито да се заслушвам, защото идваха директно към мен.

— Зоуи, ето къде си. — Неферет ми се усмихна с обичайната си топлота. — Тези двама джентълмени искат да говорят с теб. Мисля, че можем да отидем в библиотеката. Няма да отнеме много време.

Неферет ни подкани с жест да я последваме и от голямото общо помещение (където всички погледи бяха втренчени в нас) ние се преместихме в малка стаичка, която наричахме библиотеката на общежитието. Тя беше нещо като стая за учене, с няколко компютъра, удобни столове и лавици с книги по стените. Вътре имаше само две момичета, но Неферет ги отпрати с едно махване на ръката. Те побързаха да излязат и тя нетърпеливо заключи вратата след тях, след което се обърна към нас. Погледнах часовника на стената. Показваше 7:06 в събота сутрин. Какво ставаше?

— Зоуи, това са детектив Маркс тя посочи по-високия от двамата мъже — и детектив Мартин от отдел «Убийства» Искат да ти зададат няколко въпроса за убитото момче.

— Добре — отвърнах аз, като се чудех какви точно въпроси искат да ми зададат. По дяволите, аз нищо не знаех. Дори не го познавах кой знае колко добре.

— Госпожице Монтгомъри…

— Редбърд — елегантно го поправи Неферет.

— Моля?

— Тя промени името си на Редбърд, когато стана пълноправен ученик в нашето училище. Всички наши възпитаници имат това право.

Ченгето кимна сдържано. Не можех да определя дали е раздразнен или не.

— Госпожице Редбърд — продължи той. — Имаме информация, че сте познавали Крис Форд и Брад Хиджънс. Вярно ли е?

— Аха, искам да кажа да — бързо се поправих. Сега не беше моментът да отговарям като глупава тийнейджърка. — Познавам… т. е. познавах ги.

— Какво искате да кажете с «познавах»? — попита настоятелно детектив Мартин, по-ниският от двамата.

— Искам да кажа, че вече нямам контакти с човешки младежи, но и преди да бъда белязана, не се срещах с Брад и Крис особено често.

Първоначално се зачудих защо полицаят реагира толкова остро, но после се сетих, че понеже Крис беше мъртъв, а Брад — изчезнал, миналото време, което използвах, явно е прозвучало доста лошо.

— Кога за последен път видяхте двете момчета? — попита детектив Маркс.

Прехапах устни и се замислих.

— Преди няколко месеца, в началото на футболния сезон… после сме се засичали няколко пъти на партита.

— Значи не сте били с някое от момчетата?

— Не. Аз излизах с един от нападателите на «Счупена стрела» Това е причината да познавам тези момчета — усмихнах се в опит да разведря обстановката. — Хората смятат, че играчите от «Съюза» мразят тези от «Счупена стрела», но това не е вярно. Много от тях са израснали заедно и все още са приятели…

— Госпожице Редбърд, от колко време сте в «Дома на нощта»? — прекъсна ме ниският, все едно не се бях постарала да бъда учтива.

— Тя е с нас от почти месец — отговори Неферет.

— И през този месец случвало ли се е Брад или Крис да ви посетят тук?

— Не! — отвърнах аз с изненада.

— Твърдите ли, че никакви човешки младежи не са ви посещавали тук през последния месец? — Детектив Мартин изстреля въпроса си бързо.

Хваната натясно, аз зяпнах като идиот и сто процента съм изглеждала много виновна. За щастие Неферет ме спаси.

— Двама приятели на Зоуи я посетиха през първата й седмица тук, но не мисля, че бихте нарекли това официално посещение. — Тя им се усмихна сърдечно, сякаш им казваше: «Децата са си деца.» После кимна окуражително към мен. — Хайде, разкажи им за приятелите си, които решиха, че ще е много забавно да се изкатерят по стената на училището ни.

Зелените очи на Неферет срещнаха моите. Бях й разказала как Хийт и Кайла се покатериха на стената с безумната идея да ме спасяват. Най-вероятно е било идея на Хийт. Кайла, моята бивша най-добра приятелка, искаше просто да съм наясно, че има намерения към Хийт. Разказах на Неферет всичко това, а и останалото. Как почти случайно опитах от кръвта на Хийт, как Кайла ни хвана и тотално откачи. Взрях се в очите на Неферет, напълно сигурна, че тя очаква от мен да не споменавам за този инцидент, което напълно ме устройваше.