Тя извърна поглед към касетофона за момент, червеникавата ѝ коса се отметна и после отново замря върху шията и раменете. Сузана попи устни със салфетката си и впи очи в Карлайл. Той седеше срещу нея, облечен в синя работна риза и стар черен пуловер, с дървени стружки по джинсите, и я гледаше.

На средния пръст на дясната ѝ ръка имаше пръстен с опал. Друг пръстен, най-обикновена тънка златна халка, обгръщаше показалеца ѝ. На китката ѝ висеше сребърна гривна, а на шията – верижката със сребърния сокол, която Карлайл беше виждал и преди и бе запомнил. Вълнената ѝ рокля беше кремава на цвят, а през едното ѝ рамо с премерена небрежност бе преметнат жълтокафяв шал.

Тя се пресегна през масата и сложи ръката си върху неговата. Карлайл усети хладния допир на пръстена с опала.

– Мислех си за твоите затруднения покрай магистралата, Карлайл. Ще ми позволиш ли да предположа, че в своя гняв и мъка ти пропускаш нещо?

– Какво пропускам?

– Почитта, която отдаваш на Коуди Маркс, не се изразява в дърво и пирони, в прозорци и врати, в материалните обекти, които ни заобикалят. Истинската почит е в това, че си построил тази къща в негово име и така, както той би искал да бъде построена. В процеса на изграждане на тази къща ти изгради наново и себе си. Той веднага би разбрал това, но мисля, че ти някак си си го пропуснал. На базата на онова, което съм чувала за Коуди Маркс от теб, той би бил щастлив заради почитта, не заради монумента. Има разлика.

Карлайл се усмихна.

– Така е. Права си, Коуди няма нужда от монумент. Концентрирал се бях върху резултата, върху онова, което къщата изразява и което магистралата ще стори с нея. Коуди винаги се фокусираше върху пътуването, а не върху крайната точка на това пътуване, върху майсторството, а не толкова върху продуктите от това майсторство. Той знаеше, че добрият процес неизменно води до добри резултати, ако човек не бърза. Някога разбирах това, после отново си го спомних, когато започнах да издигам тази къща, след това отново го забравих. Веднъж и Гели Девъроу каза, че ако искам, мога да си стегна багажа и на сутринта вече да ме няма. Да построя друг монумент някъде другаде, ако трябва. Но аз нямам чувството, че се налага да го направя отново.  Тогава Сузана Бентийн му се усмихна.

– Харесва ми... На сутринта вече да те няма. Да нямаш много багаж, да си мобилен. Опитвам се никога да не събирам повече неща с непреходна стойност, отколкото мога да взема със себе си във влак или автобус. Един куфар и една чанта през рамо. Спомням си бушмените в Калахари. Те можеха да го правят: да си издигнат лагер и за по-малко от час да го свият и да потеглят с всичките си принадлежности.

– С баща си ли си била в Калахари? – По лицето на Карлайл бе изписано недоверие. Далечни места.

– Места, за които само беше чувал.

– Да. – Тя избухна в смях. – Много им харесваше радиото му. В деня, в който си тръгвахме, той предложи да им го подари. Бушмените запристъпваха от крак на крак и накрая любезно отказаха. Беше твърде тежко, за да се пакетира, и не им бе необходимо, за да прекарат деня или нощта – времевата рамка, на която основаваха живота си. Вземаха само онова, което можеха да носят лесно. За нас радиото беше портативно, защото си имахме нашия лендроувър, но за бушмените не беше така.

Сузана отчупи малко парче от горещия хляб. Пиацола се прехвърли на "Танго Нуево" и песента се сля с писъка на януарския вятър, който безуспешно се опитваше да открие някоя цепнатина в монумента на Коуди.

– Какво ще кажеш да пийнем кафе край печката?– попита тя.

 – Аз ще го сваря, ако ти вдигнеш масата. Струва ми се честно.

– Дадено.

Карлайл нахвърли няколко възглавници на пода пред акумулиращата печка. Сузана разбърка някаква напитка от обикновено кафе, горчив шоколад, канела и няколко капки уиски. След кафето си сипаха още червено вино. Сузана мълчеше и гледаше замислено чашата си. На Карлайл му беше трудно да запази мълчание, сякаш думите му бяха нужни като защитна реакция срещу нейното присъствие. В душата му бушуваха някакви първични сили, смесица от светлина и тъмнина, и той усещаше движението им. Жена, присъствие, какво следва? Чудеше се дали понякога и жените изпитваха същото.

 – Сузана, знаеш ли нещо за Хълма на вълка? Носят се толкова легенди за това място. Откакто живея тук, доста често ми се е случвало да забелязвам нещо като огън, запален на върха, обикновено много късно вечер, непосредствено преди зазоряване.

Тя бавно вдигна очи към неговите, погледна го сериозно и прямо.

– Да, знам за легендите за Хълма на вълка. "Истории" е по-точната дума, струва ми се. "Легендите" носят в себе си елемент на отклоняване от истината, или пък са прекалено романтични. В случая с Хълма на вълка повечето от нещата, които си чул, са верни. Това е място, заредено с огромна енергия. Ранните жители са знаели това. Ако разпиташ за хората, намерили смъртта си там, ще разбереш, че са загинали, защото са се опитали да разрушат онова, за което Стража е вярвал, че не бива да бъде докосвано.

Тя пое дълбоко дъх, бръкна в чантата си и извади отвътре един извит тъмнозелен гребен. Задържа го между зъбите си, прибра косата си в кок на тила и я закрепи с гребена. Карлайл я гледаше, а тя му се усмихваше.

- Чувал ли си за професора, който загинал край Хълма на вълка, докато е подготвял археологически разкопки? – попита тя и се облегна на една възглавница.

– Да – кимна Карлайл.

– Това беше баща ми. – Произнесе го с равен тон.

– Господи! – промълви Карлайл.

– Ето какво ме доведе първоначално в Йеркс Каунти. Исках да направя свое собствено частно разследване на смъртта му. Всички обяснения ми се струваха твърде нагласени, твърде подредени, за да обяснят как един такъв бдителен човек като баща ми може да се разхожда там, където е бил много пъти преди, и да падне. Баща ми бе свикнал с грубите терени, знаеше как да се грижи за безопасността си и затова се разкъсвах от подозрения. Беше ми казал, че са заплашени доста репутации на хора от академичните среди, че разкопките в района на Саламандър може да оборят широко разпространени и приети хипотези за миграцията на ранните народи. Залогът е бил доста голям. След смъртта му разкопките бяха незабавно преустановени.

– И до какво доведе разследването ти? Откри ли нещо?

– Не, нищо. После срещнах човека, когото наричаш Флейтиста. Оттогава насам много пъти съм била на Хълма на вълка. Той познава всеки камък, тревичка и издатина по него. И той ме убеди, че баща ми е загинал, защото е искал да направи разкопките на погребалните могили. Каза ми, че в течение на годините много хора са намерили смъртта си на това място, че Стража си има свой начин да се грижи за поверените му неща. И знаеш ли кое е най-странното? Баща ми би разбрал този вид сила и би повярвал в съществуването ѝ. В тази светлина смъртта му придобива някакъв смисъл за мен, тъй като би имала смисъл и за него.

– Защо остана в Саламандър?

– Евтин живот, просторно и тихо място. Заселих се тук и съсредоточих вниманието си върху моя живот, вместо през цялото време да се притеснявам за смъртта на баща ми. Честно казано, нямах много пари. Понеже татко не спираше да пътува, не ми остави много. Онова, което наследих, похарчих покрай пътуванията си. Оправям се.

– Къде беше преди да дойдеш в Йеркс Каунти?

Сузана Бентийн го погледна с директния поглед, който, изглежда, беше нейна запазена марка.

– Пътувах. Прекарах повече от седем години по пътищата. Спирах за малко тук-там. Преди това живях три години на испанското крайбрежие с един мъж, Андрю Танър... В Сан Себастиян. Той беше нещатен журналист, военен кореспондент.

– Какъв живот само, Сузана! – Карлайл бавно поклащаше глава. За кратко изпита завист към мъжа на име Танър. – Мога ли да те попитам още нещо, ако не възразяваш? Предполагам, че е малко нахално от моя страна, така че не се чувствай длъжна да ми отговаряш.

Сузана Бентийн се усмихна.