Губернаторите на щастливите щати бяха направо на седмото небе, заявявайки щедро своята подкрепа на проекта за магистралата по страниците на вестниците, възхвалявайки невероятния тласък на икономическото развитие, който щеше да настъпи при осъществяването на този проект. Според тях туризмът щеше да процъфти, малките градове щяха да се съживят, а големите да се разраснат още повече, населението щеше да се увеличи и така нататък, и така нататък. Възторжените ревове се чуваха от всяка страница на вестника.

Карлайл прочете всичко от край до край, после пак и настроението му силно се понижи. Същата вечер Гели се обади от Спеърфиш.

- Карлайл, направо ми призлява от тези планове за новата магистрала. Цял ден се опитвам да не се разрева, като си помисля какво ще ти причини въпросният проект. Преди малко говорих с Телма и тя ми каза, че всички смятат, че това е спасението на Саламандър.

– Гели, неприятно ми е да ти го кажа, но Саламандър вече е мъртъв, въпреки че не го осъзнава. Някаква проклета ивица асфалт, минаваща на десет километра от него, няма да промени нищо за този град. Единствено ще направи по-лесно придвижването на местните жители до големите магазини във Фолс Сити. Телма и останалите може и да искат да вярват на всичките тези глупости, но те просто не са истина. Съжалявам, че се изразявам толкова буквално, но това е поредният ръждив пирон в ковчега на моите мечти. Повдига ми се от тези негодници и тяхното очевидно намерение да превърнат целия свят в пустиня от асфалт и джунджурии.

За момент Гели замълча, после заговори тихо, преминавайки в отбранително положение:

– Наистина е доста сложно, Карлайл. Ти можеш да вземеш инструментите си и просто да се преместиш там, където има работа за теб. Много от нас не могат да си го позволят, а ние също трябва да оцеляваме. Не мога да взема земята си и да я преместя, а съм на косъм от банкрута. Телма не може да вземе "Дани" и да го премести. Ти можеш да си построиш друга къща, нали така?

– Аз да, но ястребите на Тимерман – не.

– Но ако се стигне дотам да се преценява дали да се предпочете оцеляването на птиците или на хората...

Той я прекъсна:

– Отново ще кажа същото, Гели. Магистралата няма да помогне нито на "Дани", нито на Саламандър. Ако някой друг освен предприемачите, циментовата индустрия, ти и Аксел – ако намерението му е да продава, макар че той едва ли има друг избор – спечели от цялата тази работа, това ще са градовете, които и без това се справят добре, както и "Стъки", "Рамада" и "Тексако", и останалата част от тази петролна шайка, възнамеряваща да хомогенизира планетата.

– Това е единственият шанс за нашия град, Карлайл. На какво друго бихме могли да се надяваме?

– Ако бях експерт по тези въпроси, пред вратата ми щеше да има опашка, дълга чак до Йелоустоун. Знам само две неща със сигурност. Първо, магистралата по-скоро ще навреди, отколкото ще помогне на Саламандър. Второ, в този проект има нещо гнило. Зад всички фанфари дочувам лошо изпълнена музика. Чувствам го дълбоко в себе си и знам, че то със сигурност няма да доведе повече клиенти в "Дани".

От другата страна на шосето ястребите на Тимерман се връщаха у дома след дълъг изморителен ден. В мрака се носеше песента на щурчетата, въздухът беше хладен и Карлайл извърна взор на запад през перфектно обрамчения си прозорец към розовооранжевия залез.

– Гели, признавам, не съм предубеден към подобни неща, но в това, което се случва в момента, има нещо наистина много изкуствено – не само в тази глупост с магистралата, но и по отношение на целия район. Магистрали, набързо построени лоши конструкции, които минават за нови къщи, заведения за бързо хранене, предлагащи боклуци, огромни търговски центрове, пълни с джунджурии, от които никой няма нужда – всичко това. Капитализмът се е обърнал на джунджуризъм и ние съсипваме тази държава.

Сега Карлайл беше в стихията си, гневен, ядосан на Гели, на целия свят.

– Някой е успял да ни убеди, че повече значи по-хубаво, но никой не си задава въпроса повече от какво? Просто повече. Повече е по-добре, защото по-малко е по-лошо и спорът, изглежда, свършва тук. Мислим си, че знаем какво правим, но, изглежда, надценяваме способността си да разбираме какво всъщност правим и не си даваме сметка за последствията в дългосрочен план. Имаме нужда от Министерство на Вечността или нещо от този род, хора, които да се грижат за бъдещето. Не знам, не виждам никакъв смисъл в това, което се случва. Единственото, което знам, е, че тази държава е загубила способността си да се бунтува, да изразява гнева си. Аз обаче не съм. Ще се боря срещу тази магистрала както заради себе си, така и заради ястребите на Тимерман, но най-вече заради тях.

Гели отново замълча, по линията се разнесе шум. Въпреки това Карлайл чуваше дишането ѝ – тя очевидно мислеше, подбираше внимателно думите си.

– Не знам какво да ти кажа, Карлайл. Ужасно съжалявам, наистина, заради онова, което може да се случи с монумента на Коуди. Ти създаде рай за себе си и аз наистина плача, когато си представям как магистралата минава през него и го разрушава. Но за разлика от теб не тая в себе си гняв заради посоката, в която се движи светът. Не съм достатъчно силна, за да променя тези неща, дори и да исках. Ще ми се да бях там, за да мога да те прегърна, но утре имам изпит.

– Е, магистралата ще реши поне твоя проблем, Гели, ще можеш да продадеш земята си. Една добра последица от цялата тази лудост.

– Какво мислиш да правиш?

– Не знам. В Станфорд има един професор, който, изглежда, е истински боец, що се отнася до неща от този род. Миналото лято четох статия за него в университетското списание. Мисля да му се обадя.

– Трябва да вървя да уча за изпита. Можеш ли да дойдеш този уикенд?

– Не знам. И честно казано, едва ли съм приятна компания точно сега. Така че може би ще е най-добре да не идвам. Ще ти позвъня, ако променя намеренията си.

– Добре – рече тъжно тя. – Имам планове за събота вечер, но ще ги отменя, ако решиш да наминеш. Карлайл...

– Да – отвърна той рязко и нетърпеливо, сякаш имаше далеч по-важни неща за вършене от това да разговаря по телефона с Гели Девъроу.

– Много държа на теб.

Карлайл въздъхна, поотпусна се.

– Знам, Гели. И аз държа на теб. Желая ти успех на изпита.

В офиса си във Фолс Сити Рей Дарджън се обръщаше към група местни бизнесмени:

– Момчета, не ви ли казах, че това е чудесна възможност за истински бизнес? Посъветвах ви да се доверите на добрия си приятел Рей, нали така? Магистралата минава оттук, точно както ви казах, и...

– Рей – прекъсна го един от мъжете, – все още не е напълно сигурно, нали? Плановете, които видяхме, бяха планове на ПРЕДЛАГАНИЯ маршрут.

Рей Дарджън самоуверено се усмихна.

– Магистралата ще минава оттук, точно както е според плановете. Старият Джак Уиймс, моят приятел сенатор и отговорник по пътното строителство в столицата ни, ми го гарантира. – Дарджън се залюля на въртящото се кожено кресло. Ръцете му лежаха спокойно отпуснати върху закръгления му корем. Рей беше доволен от властта, с която разполагаше, а още по-доволен бе от онова, което предстоеше.

– Напълно сигурен ли си, че няма да си навредим със закупуването на всичката онази земя миналата година? – попита го друг, лекар от Фолс Сити.

Дарджън изсумтя и махна пренебрежително с ръка, сякаш да изтрие всичките им страхове.

– Какво лошо може да има в това, че някои от нас ще натрупат малко пари от един проект, който така или иначе щеше да се осъществи? Както се казва в Библията, напред към просперитета.

Дарджън замлъкна и се опита да си спомни дали въпросните думи наистина бяха цитат от Библията, но беше почти сигурен, че са оттам. Никой от присъстващите не го поправи, така че той продължи:

– Разбира се, по-добре е да се погрижим нашата далновидност да не се коментира по страниците на "Инкуайърър". Стига сме се притеснявали, ами да се занимаем отново с въпроса за това как да си поделим закупените земи така, че никой от нас да не привлече вниманието на обществеността с масата пари, които е дал за голям брой парцели.