Собственикът на компания за товарни автомобили седеше отляво на Джил Ремингтън и цяла вечер не откъсваше поглед от гърдите ѝ, докато разговаряше с нея. Очите му играеха нагоре-надолу от лицето ѝ към дълбокото ѝ деколте и обратно. Говореше монотонно, отегчаваше я. Но тя бе запечатала приятна полуусмивка върху лицето си и се преструваше на заинтересована. (Господи, нима тези мъже никога не говорят за друго освен за бизнес и политика?)

И въпреки това Джил Ремингтън беше доволна, че сенатор Джак Уиймс я бе поканил на тази интимна вечеря. Жена му и консерваторите, които представляваше, му пречеха да я води по ресторанти, но той обичаше да се перчи с нея, когато обстоятелствата го позволяваха. Тази вечер беше преценена като сравнително безопасна от съветниците на сенатора, които не харесваха Джил просто заради интереса на сенатора към нея и заради политическия риск, който тази връзка криеше.

Вдясно, седнал начело на масата, сенаторът се привеждаше към един пътностроителен инженер от Ню Орлиънс и му казваше:

– Не, не очакваме там да възникнат някакви проблеми. Онези нещастни копелета от високопланинските плата са толкова отчаяни, че биха сторили всичко, за да получат помощ.

 Вероятно природозащитниците от Луизиана ще ни създадат малко главоболия, както и онези на запад, когато минем през края на един национален парк, но с това можем да се справим. Все още очаквам гласовете на хората от Организацията по осъществяването на обществени проекти, както и на тези от Комитета по транспорта, но ще сме в състояние да оповестим окончателния маршрут по някое време догодина, а това, разбира се, ще е маршрутът, който вече сме определили.

– Чуйте ме, сенаторе, ако имате нужда от още пари за последния натиск, обадете ми се – предложи инженерът.

– Благодаря, може и да се наложи да се възползваме. Ще ви държа в течение. По един или друг начин ще се погрижим всичко да е наред. Кал Ейкърс от Камарата разчиства пътя пред мен, а Кал е от хората, които знаят как да сритат някой задник, когато е необходимо. Зад всичките му високопарни приказки за възраждане на района и така нататък се крие един истински гангстер.

Сенаторът загаси угарката от цигарата си в един пепелник, поклати глава и се засмя със смях, лишен от хумор.

– Исусе, когато онези провинциални бедняци видят какво ще стори Мексиканското търговско споразумение с техните мечти и надежди за развитие на индустрия, тухли ще серат. Мексиканците ще работят почти за без пари, а споразумението ще закопае онези дребни лайнари от запад още по-надълбоко, но те и без това са на отмиране, което е напълно отделен проблем.

Останалите около масата закимаха в знак на одобрение.

– Какво казва Кал Ейкърс? – Сенатор Уиймс замълча и вдигна поглед към тавана, където димът от пурата му се процеждаше между кристалните висулки на полилея. – Американски технологии, използване на мексиканска работна ръка за производството на продукти, които ще продаваме на японците и европейците. Нарича я Инициативата Рио Гранде. Добро наименование.

Джил Ремингтън, подобно на препускаща с главата напред газела, слушаше сенатора и кимаше усърдно, докато собственикът на фирма за товарни автомобили ѝ говореше, като разчиташе гърдите ѝ да придадат някакъв по-дълбок смисъл на добре отработените общи фрази, с които му отговаряше. Тази вечер Джил беше сексуален обект и го знаеше. Ролята не ѝ се нравеше, но пък бе доволна, че не живее някъде из високопланинските плата, област, която сенаторът наричаше "Западен Исус" или с други подбрани имена.

– Била ли си някога в Толедо, Джил? – Мъжът до нея я погледна похотливо и червеното флагче в главата ѝ, на което пишеше "Зададен е въпрос!", се развя и привлече вниманието ѝ. Джак Уиймс я гледаше.

– Не, никога. Хубаво ли е там? – Това, реши тя, ще е достатъчно, за да накара собственика на камиони да запълни следващите десетина минути с празни приказки. Погледна косо към сенатора, той дръпна от пурата си и ѝ намигна.

Собственикът на фирмата за камиони впи поглед в гърдите ѝ, презареди и продължи:

– Малка госпожице, просто ще трябва да те закараме дотам и да ти покажем...

Докато досадникът говореше, полет трийсет и два на Мексиканските авиолинии кацна на пистата на летище "Дълес" с Кал Ейкърс, изпълнителен директор на Търговската камара на САЩ, на борда.

В деня след вечерята, на която Джил Ремингтън бе образована по въпроса за удоволствията, предлагани от Толедо, Охайо, и след закуската, организирана от Асоциацията на християните бизнесмени, на която току-що бе присъствал и която бе изличила и последните следи от умората му от полета, Кал Ейкърс с бърза стъпка влезе в офиса си, разположен на Капитолия. Мексиканците бяха на път да подпишат търговското споразумение и той вече си представяше масата заводи, издигнати по границата. Нека надменните европейци и вечно препускащите дребни японци да се пръснат от яд заради тази перспектива.

– Добро утро, Джил.

- Добро утро, господин Ейкърс. Добре дошъл. Как беше пътуването?

– Супер, Джил. Просто супер. Какви съобщения има за мен?

В света на Кал Ейкърс всичко беше супер, с изключение на един провален брак, втори, вървящ в същата посока, и вероятността за фалит заради едни инвестиции, които бе направил във верига магазини за бижута. През последните шест години, през които работеше за Кал, Джил направо бе намразила думата "супер".

– Оставила съм ги на бюрото ви в реда, в който са получени, господин Ейкърс. Господин Фланиган от Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата се обади няколко пъти. Също така позвъни и сенатор Уиймс, който настоя незабавно да разговаря с вас.

– Прехвърли ми го в офиса. После ще се опитаме да се свържем с Фланиган.

Сенаторът бе във вихъра си. Всяка нощ, прекарана с Джил Ремингтън, оказваше подобно въздействие върху него.

– Кал – изгъргори той, – накарай приятелчето си Бил Фланиган от забутания Запад да говори с този Рей Дарджън, който и да е той, и да озапти кучия му син, преди да е съсипал целия проект. Харлан – знаеш го, сенатор Стърк, избран от онзи район – ми каза, че Дарджън събрал един куп хора и всички те започнали тайно да купуват земята около предложения маршрут, преди още миналата седмица да обявим нещата официално. От Харлан разбрах, че са започнали отпреди година, година и нещо. За бога, знаех, че е грешка Фланиган да му показва маршрута толкова рано, въпреки че Дарджън е главен комисионер.

Ейкърс се сви под шибащите думи на сенатора. Речникът на Уиймс му напомняше за времето отпреди той самият да престане да пуши и да се отдаде на Бога.

– Кой е Рей Дарджън? Никога не съм чувал да го споменават, с изключение на един-единствен път, когато Фланиган спомена името му в едно съобщение, оставено на телефонния ми секретар.

– Рей Дарджън е наистина лош човек, Кал – отвърна сенатор Уиймс. – Според Стърк, Дарджън се пързаля спокойно на собствената си нефтена пързалка; той е един от онези закостенели типове, които разсъждават по стария начин, без да осъзнават, че светът се променя. Хич не е чист, но е дяволски умен, освен това умее да кара хората да вършат онова, което той иска.

Никой не се осмелява да му противоречи, защото този негодник няма грам съвест и никакви скрупули, щом си науми да прави нещо – независимо колко гадно може да е то. Преди известно време например направо съсипа една жена от Фолс Сити, която бе опонентка на Харлан при местните избори. Разпространи анонимни листовки, в които се описваше как вземала дрога и се чукала с един китарист пуерториканец, като карала мъжа си да гледа.

Всичко, разбира се, беше лъжа, но никой не успя да проследи кой стои зад листовките. Дарджън също така вложи огромна сума пари в кампанията на Харлан, а знаеш, че Харлан ми е добър приятел. Освен това случайно научих, че Дарджън притежава голям парцел земя край едно място, наречено Хълма на вълка. Купил я е преди около петнайсет години, така каза Харлан. Било свързано с малкото количество злато, открито в един поток наблизо. Как всичко това се вписва в настоящия проблем, не съм сигурен.