Тя надраска няколко линии на една хартиена салфетка, в горния ляв ъгъл на която се четеше надписът "Купувайте американското", и му я подаде.

– Картата е безплатна. Няма да имате проблем да намерите мястото. По пътя към Хълма на вълка е, хълм, който се слави с репутацията на населен със зли духове и рекламира страшни неща, които уж се случват по тъмно. Тази легенда бе подхранена допълнително, когато преди няколко години от един от близките хълмове падна един професор и се уби. Но вие не ми приличате на човек, който особено се притеснява от подобни работи. – Тя се усмихна и продължи: – Къщата се намира на сто-сто и петдесет метра от шосето, а до нея растат двойка огромни красиви дървета. Мисля, че отстрани има малък навес или нещо от този род. Минавам точно оттам, когато идвам в града, но знаете как е – човек вижда нещо милион пъти и пак забравя как изглежда то.

Карлайл огледа картата.

– Благодаря. Това ми е някак познато. Мисля, че може да съм влязъл в града от тази страна.

Гели Девъроу гасеше светлините на кафенето, когато Карлайл излезе навън. Въздухът беше хапещо студен и той вдигна яката на якето си. Остана на място за миг. На Главната улица освен неговия пикап бяха паркирани още четири коли; всичките стояха в редица под синкавобялата светлина на уличната лампа пред кръчмата на Лерой, подобно на коне, заведени на водопой. Колебливият вятър довя клонче ароматен храст от запад и го затъркаля по тротоара. Карлайл го проследи с поглед, докато подминаваше магазина "Шърлийн", после го видя да спира пред месарницата "Орли", когато вятърът внезапно замря.

Един фалшиво бръмчащ додж, каран от мъж с каубойска шапка, бавно премина в посока, обратна на тази на клончето; фаровете му се отразяваха в празните витрини на магазините. С мрачно, скрито под шапката лице, мъжът погледна за миг към Карлайл, после се втренчи право напред, стиснал здраво волана с ръце. Между пръстите му димеше цигара. На прозореца зад него бе опряна пушка. Изглежда, персонализираните регистрационни номера бяха въпрос на навик в тази част на страната, на този тук пишеше "ДЯВЛДЖК".

Вятърът отново се появи и клончето се затъркаля на изток, подскачайки безшумно по прашните улици на това място, наречено Саламандър. Някъде от вътрешността на бара на Лерой тихо долетя смях. Карлайл чу смеха и се заслуша във вятъра и в скърцането на подметките на ботушите си, докато вървеше по песъчливия асфалт. Във въздуха се долавяше миризмата на приближаващата зима, а Карлайл беше все така далеч от нещото, което можеше да нарече свой дом.

Той запали двигателя и включи фаровете точно когато пред пикапа му мина фигура, облечена в дълго наметало. Жената се стресна от звука и светлината и за момент се втренчи в кабината, където седеше Карлайл. Изпод качулката ѝ се подаваха кичури червеникавокестенява коса, а лицето – или онова, което Карлайл успя да види от него – беше странно, отличаващо се с онази рядко срещана красота, която завладява очите на даден мъж, а после го удря ниско долу. Непознатата отново извърна глава и продължи по улицата, а наметалото ѝ се вееше плавно от вятъра и праха на късното лято, устремило се към ранната есен.

Карлайл направи обратен завой и подкара надолу по улицата. Жената стъпи на бордюра и го изчака да мине. Той отново я погледна. Мнозина поглеждаха повече от веднъж към Сузана Бентийн. Някои дори я наричаха вещица.

Кръчмата "Слипи Стегър", Ливърмор. Старецът хвана десния си крак с две ръце и го намести по-удобно под масата, ръмжейки както от направеното усилие, така и от явната болка, която изпитваше.

Лицето му се сгърчи за момент, преди да продължи оттам, откъдето беше спрял:

– Никога не е било така, поне не тук.

Той опря пръст на ръба на чашата си, наклони я и погледна към уискито, което бе нарекъл "кехлибарената истина", докато го поръчваше. Бавно поклати глава.

– За каквото и да се сети човек, все сме го имали: война, магии, индианци... така наречените вещици, за бога!

- Ще възразите ли, ако ви цитирам тук-там из местните вестници? – попитах го.

– Ако продължиш да ми купуваш от това тук, можеш да ме цитираш колкото си щеш. Говори и с Карлайл Макмилън, чуй го направо от човека, който премина през всичко това.

Старецът обичаше да приказва, така че включих диктофона си и го оставих да говори.

– Когато Карлайл Макмилън се появи за първи път в Саламандър през онази първа вечер, някак си разбрах, че нивото на вълнение в града ще се повиши. Някак си просто го разбрах. Ако човек е на шейсет и четири, както аз бях тогава, и живее в две стаи с баня над онова, което някога е било телевизионният сервиз на Лестър, няма кой знае какво да прави по цял ден. Особено пък ако не може да се придвижва добре, защото кракът му е бил премаза през седемдесет и пета в каменоломната на братята Гътридж, притиснат между ремаркето и едно огромно парче варовикова скала. Обикновено изкуцуквах до пощата, за да си взема всичките там рекламни брошури, и наблюдавах движението по Главната улица от прозореца на апартамента си. Това беше.

Тъй като там долу нищо не се случваше, мозъкът ми в известен смисъл плесенясваше от концентриране върху глупости, граничещи с празнота. Но на човек му се налагаше да избира между това или гледането на телевизия и улицата спечели с лекота. Както и да е, Карлайл влезе в кръчмата на Лерой и излезе от там двайсет минути по-късно. Остана известно време на тротоара, после взе едно яке от пикапа си. Тръгна надолу, като оглеждаше витрините, после прекоси от другата страна и се отправи към кафенето на "Дани". Когато мина откъм мен, го загубих от поглед, но "Дани" бе единственото отворено заведение, така че предположих, че трябва да е влязъл там.

Аз също се хранех в "Дани". Или поне понякога. Обикновено след сутрешните си посещения в пощата. Така се налагаше да изкачвам стълбите към апартамента ми само веднъж дневно, а и това бе прекалено много за този проклет крак. Гели Девъроу, която работеше в кафенето, беше наистина добра с мен и ми правеше тайно отстъпки от цената на обедните специалитети. Изпращаше ме вкъщи с останали от предния ден рола и с онези малки кутийки сладко, дето оставаха след закуската – всичко безплатно. Понякога ме подканяше да си взема допълнително пакетчета захар, сол или пипер.

Така че ако си хапнех порядъчно на обяд, вечерта можех спокойно да мина с овесена каша и рола със сирене или малко фъстъчено масло и сладко. Е, това и чашка от отлежалото уиски, което дъщеря ми винаги ми изпращаше за Коледа от Орландо. Разбира се, към края на март вече виждах сметката на подаръка ѝ и декември почваше да ми изглежда прекалено далеч.

Но веднъж надзиравах бензиностанцията, когато Мерт трябваше да закара жена си в клиниката в Ливърмор, и той ми взе една седемстотин и петдесет милилитровка евтино уиски от големия супермаркет в града. Така ми плати за това, че си седях на задника и само казвах на хората сами да си сипят проклетия бензин за пет цента повече на галон, отколкото го продаваше Харв. От данъчните настояваха да обявя уискито като бартерен доход, но аз ги пратих по дяволите. Ще ми се по някакъв начин да ми бяха направили финансова ревизия – само за да си поприказвам с някой поне малко интелигентен тип, пък бил той и счетоводител. Ако тези момчета не бяха толкова досадни, можеха и да са интересни.

И така, как разбрах, че Карлайл ще повиши нивото на вълнение в Саламандър ли? Не съм сигурен. Може да ми е било подсказано от жълтата кърпа, вързана на главата му, и подаващата се изпод нея кестенява коса, стигаща до раменете. Застанал в сумрака, облечен в кожено яке, стари ботуши и избелели джинси, той приличаше на някой от по-младите обитатели на резервата, който се опитва да забрави за разгрома на индианците при Ундид Ний, да избягва пиенето на бира на корем и да преоткрие духовното си наследство.