Произходът на Сузана Бентийн и начинът ѝ на изразяване ѝ създаваше особен ореол, който притесняваше някои, повечето. Тя излъчваше някаква невъзмутимост, някаква кротка самоувереност, която ѝ позволяваше да живее уравновесено и стабилно там, където си избереше. Богатият ѝ житейски опит, наситен с разнообразни преживявания и концентриран само в трийсет и няколкото ѝ години, я правеше да изглежда като човек, който знаеше всичко. Беше се научила да цени малките вселени – безграничната стойност на добре определените моменти, на малките задължения с безброй пътища за тяхното осъществяване и да ги цени повече от големите. Дори и само последните характеристики бяха достатъчни, за да я разграничат от хората, които с мъка си проправяха път през обикновения живот.

Така изглеждаха нещата отвън. Въпреки това, както веднъж ѝ беше казал Танър, "животът на някои хора, може би дори на повечето, е като грамофонна плоча. Никога не успяват, повтаряйки до втръсване първите ноти от някоя проста песничка. Ти, Сузана, си различна по начин, който не мога да обясня. Сякаш си пристигнала от някакъв друг свят, където си живяла дълго преди да се появиш тук и сега. Мисля, че доста ще се препъваш, но накрая ще се озовеш на специално място. Цената за това ще е самота, тъй като хората ще се страхуват не само от теб, но и от пътуването, което е необходимо, за да стане човек като теб"

И както бе предвидил Танър, тя наистина бе сама в това затънтено място, броеше дългите зимни вечери и копнееше за истински приятели, за ръцете на мъж, които да обгръщат тялото ѝ, да се плъзгат по гърдите и краката ѝ, за думи, прошепнати в ухото ѝ, за парадоксалното двусмислено чувство на отстъпчивост и властност, което определен тип мъже могат да събудят у една жена.

Индианецът беше отделен случай. Нито мъж, нито момче, а нещо съвсем различно. Птица може би, най-вероятно ястреб, една мрачна фигура, с която би могла да се успокои временно и без задръжки да упражнява мистичните си наклонности. Както и другите мъже, към които бе изпитвала някакви истински чувства, той носеше непостоянството в себе си и вечно гледаше към място, различно от това, на което в момента се намираше.

Една августовска нощ Сузана вървеше по Главната улица на Саламандър и си мислеше за джаз музиканта от Сиатъл. Понечи да прекоси шосето, за да поеме на юг към дома си, но се спря и изчака някакъв пикап с калифорнийски номер да отмине – същият пикап, който бе паркиран пред кръчмата на Лерой и който я бе стреснал, когато водачът му бе запалил двигателя. Прозорецът от страната на шофьора бе спуснат. Мъжът я погледна, докато минаваше на сантиметри от нея. Част от лицето му бе в сянка, но въпреки това тя успя да зърне дългата коса, жълтата кърпа, овързана около главата. Музиката от пуснатото радио бавно избледня, докато пикапът се спускаше надолу по улицата.

Карлайл Макмилън отвори замаяно очи около четири сутринта, стреснат от един камион, направил обратен завой на магистрала 91. Беше му студено и цялото тяло го сърбеше. С клатушкане се прехвърли от стола, на който беше заспал, на по-близкото от двете легла. Все още бе напълно облечен. Зави се с покривалото и отново заспа. Продължи да сънува един непознат, възседнал стар мотоциклет. В съня му жена със забодено жълто перо в косите протягаше ръце към мотоциклетиста през въздушната струя, оставяна при преминаването му.

Три часа по-късно вече беше изкъпан и пиеше кафе, сварено с малкото бързоварче, с което никога не се разделяше. Седна зад бюрото с обгорели от цигарени фасове ръбове и написа писмо до майка си в Мендосино.

Карлайл дръпна завесите, за да види какво е времето. Първоначално светлината беше колеблива, падаше на червени и сини потоци. Но когато напускаше мотела, слънцето най-после си беше пробило път и небето бе ясно и чисто. Стиснал чашата с кафе между коленете си, с опъната на съседната седалка карта, нарисувана върху салфетка, той зави на север, подмина запуснат павилион за танци, издигнат на брега на едно малко езеро навътре от шосето, зави на запад и потегли по щатски път 42. Десет минути по-късно спря пред пощата на Саламандър.

Купи марки, пусна писмото до майка си и посегна да отвори вратата. Лицето, изпречило се пред погледа му, беше същото, което бе видял предната вечер на светлината на фаровете си. Червеникавокестенявата коса, сплетена в дълга лъскава плитка, се спускаше през рамото и почиваше върху дясната гръд. Зелени очи, вперени в него, прям и спокоен поглед.

– Извинете – каза тя, усмихна се любезно и го подмина.

Карлайл седна в пикапа и зачака жената да излезе. Искаше да я види отново, да я огледа така, както някои се връщаха да погледнат за стотен път картина на Матис или пък пак превъртаха Бранденбургската симфония, въпреки че я бяха слушали хиляди пъти.

Седеше там, подобно на камък. Прекалено явно и все пак – не достатъчно дръзко. "Представи ѝ се, кажи ѝ, че е най-невероятната жена, която някога си виждал, попитай я коя е и къде отива. За бога, кажи ѝ, че я искаш още сега, тук, в пикапа, в пощата, на тротоара, по средата на улицата. Трудно беше, подобен директен подход не водеше до нищо добро. Чувстваше се непохватен и недорасъл, сблъсквайки се с подобна красота, под която, изглежда, тлееше добре контролирана жар. Той запали двигателя и пое по Главната улица, впил поглед в огледалото за обратно виждане. Тя излезе от пощата и за момент очите ѝ се спряха върху пикапа. От подрусването на кабината и отражението на слънцето в огледалото фигурата на непознатата сякаш затанцува сред прериен пожар. После жената изчезна, зави покрай пощата. Обеща си, че следващия път, когато я види, ще се представи по-добре. Знаеше, че няма да стане.

 Карлайл прекоси Саламандър, пътува десет километра на запад, после зави на север по едно второкласно шосе, а оттам се озова върху прашен коларски път с червеникавия цвят на железен окис. Същият път, по който беше минал предишния ден. На четири километра от мястото, на което се намираше, имаше разклон. Той отново погледна картата: "завой надясно след около четири километра; горичка вляво; стара барака, разположена на петнайсетина метра вдясно". Откри я.

Личеше, че земята бе изоставена. Навсякъде се виждаха избуяли плевели, примесени със слънчогледи, папурите се люлееха в канавките – дълги, жълти и кафяви. В тревата се гонеха славеи, а един червенокрил кос, кацнал на телената ограда, го гледаше любопитно. Някаква катерица подскокна да се скрие в мига, в който Карлайл излезе от пикапа си. Той внимателно притвори вратата.

Една изровена пътека водеше към къщата, но той предпочете да паркира пред нея и да я извърви пеша.

Чувстваше се като натрапник. Харесваше мекотата на пръстта под краката си, топлината на августовското слънце върху лицето си, аромата на дивата природа, галещ ноздрите му – плътен мирис на роса, слънце, зеленина и лек бриз, идващ откъм планините на запад. От време на време облаците хвърляха сянка върху земята, докато бързаха пред слънцето.

Както му беше казала жената от кафенето на Дани, къщата беше в окаяно състояние. Но Карлайл притежаваше таланта да вижда онова, което би могло да бъде. Забиваш достатъчно гвоздеи, нарязваш нужното количество дъски, обмисляш възможностите и се оказваш в позиция, от която вече можеш да виждаш. Обиколи постройката, надзърна през изпочупените стъкла на прозорците, почука с юмрук по рамките, после отстъпи на метър-два назад и направи втора обиколка. За разлика от триетажните фермерски къщи, подслоняващи големи семейства, тази тук беше съвсем мъничка. Първият и единствен етаж бе около трийсетина квадрата, покривът наклонен на четирийсет и пет градуса.