"В традиционен план Петата поправка на Конституцията, касаеща частната собственост, винаги е била пределно ясна в подобни случаи. Но скорошните претенции на местните индианци, както и на други племена из цял свят, като австралийските аборигени например, накараха съдилищата да се спрат, преди да разрешат разрушаването на културното наследство на тези хора, въпреки че останките от това културно наследство могат да се намират в земя, която е частна собственост. Следователно целта на тази заповед е да се даде време за съдебно оспорване, засягащо ограниченията на конституционните права относно диспозицията на такива артефакти."

 Рей Дарджън крещеше в инсталирания в колата си телефон и думите му кънтяха като картечни откоси чак във Вашингтон. Линкълнът беше извън употреба, докато бъде изчистена засъхналата пилешка кръв по него, но той все още можеше да ползва кадилака, когато представляваше "РЕЙДАР Корпорейшън". По принцип кадилакът бе на жена му и никога не бе използван за бизнес.

От другата страна на линията беше сенатор Харлан Стърк.

– Рей, млъкни и ме чуй – тихо му каза сенаторът. – ФБР и щатското бюро за криминални разследвания се занимават с извършения срещу теб вандалски акт. Ще се погрижим за това. Но ще ти кажа нещо: на сенатор Уиймс вече му е писнало. Прекали, приятелю. И преди си го правил и ти се е разминавало. Този път обаче няма да имаш такъв късмет. Знам, че си един от най-ревностните ми поддържници, но и моите пълномощия си имат граници, пък и честно казано аз самият съм ти доста напушен заради земите покрай бъдещата магистрала, които си купил. Или иначе казано, ще ти цитирам Джак Уиймс и ще се присъединя към думите му: "Не давам и пукната пара за това какво мисли някакъв клоун на име Рей Дарджън. Тази магистрала е по-голяма както от него, така и от Йеркс Каунти." Уиймс го каза точно преди два часа.– Стърк продължи: – Случилото се там е новина номер едно по националната телевизия. Каналите не спират да въртят кадрите с оня Макмилън и приятелчетата му, застанали срещу булдозера. Освен това, незнайно как, онзи луд Джордж Ридик и неговата индианска кохорта са успели да спечелят симпатиите на хората от цялата страна – последно опълчване срещу глупостта на белите и все неща от този род. За бога, от целия свят ни се обаждат хора в защита на онези птици. Комитетът по транспорта се изказва негативно за този проект и ако не внимаваме, накрая ще се озовем с една ивица бетон, свършваща в някоя пшенична нива край Фолс Сити.

Рей Дарджън започна да вие, но сенатор Стърк го прекъсна:

– Рей, казах ти да мълчиш и да слушаш. Изглежда, че индианците могат да забавят проекта най-малко с шест месеца с помощта на заповедта, която са издействали. Ти си собственик на земята и независимо дали е морално, или не, според адвоката, с който се консултирах, законът е пределно ясен по този въпрос. Земята е твоя, следователно артефактите в погребалните могили също са твои и може би ще си остане така и за в бъдеще. Но не в това е проблемът. Проблемът е в следното: Комитетът по транспорта се е повлиял от негативните настроения, създадени в щата, и може да се разпореди магистралата да свършва до Уичита, особено пък като се има предвид, че Флорида непрекъснато се оплаква от прогресивно нарастващото си население и необходимостта от допълнителни средства за поддръжка на пътищата. Дори и това да не се случи, Уиймс казва, че не може да приеме едно отлагане на нещата за шест месеца, понеже това ще ни накара да бездействаме и през зимата, което от своя страна означава, че периодът на забавяне ще се удължи с цяла година. В момента инженерите му работят в предвидения срок и не спират да търсят начини да променят маршрута като едновременно с това запазят отсечката, включваща Фолс Сити и Ливърмор. Магистралата ще изглежда доста странно с това отклонение, но мисля, че той е навит да придвижи нещата. 

Ако бях на твое място, щях да престана да се притеснявам за магистралата и да започна да се тревожа за собствения си задник. Джордж Ридик или който и да е продължава да се скита там някъде, а старото ти приятелче Карлайл Макмилън разговаря с главния съдия на щата за онези поземлени придобивки покрай маршрута на магистралата – твоите и на приятелите ти. Ако трябва да съм напълно честен с теб, Рей, мисля, че си загазил, вероятно – много и аз не мога да ти помогна. Нещо повече, дори не мога да си давам вид, че имам нещо общо с пакостите ти. Предупредихме те. И без това отидох прекалено далеч, като помолих Уиймс да промени маршрута и да включи в него Фолс Сити и Ливърмор, като имах предвид сделките, които ти се опитваше да доведеш докрай. Сега чуй какво ще ти кажа и ме слушай внимателно: оценявам предишната ти подкрепа, но е време да се разделим. Не ми се обаждай повече, Рей, не искам да те чувам. Съветът ми е да си наемеш първокласен адвокат с богат опит в криминалните дела и да се надяваш на най-доброто. И между другото, ако случайно срещнеш Аксел Лукър, кажи и на него да престане да ми се обажда. Не е наша работа да му помогнем да се пенсионира някъде във Флорида или Аризона, или където и да е другаде. Дочуване.

Последните три изречения, публикувани в "Инкуайърър" една седмица по-късно, гласяха следното: "Решението на бизнесмена и предприемача Рей Дарджън да дари Хълма на вълка и земите около него на индианците лакота от племето на сиуксите е достойно за похвала; но какво точно означава това за планирания маршрут на Пътя на високопланинските плата, още не е ясно. Всъщност в момента съдбата на целия път е несигурна, което е едно много жалко развитие на нещата за онези от нас, които са загрижени за икономическото развитие на нашия щат. Жалко е, че неколцина радикали с неуместната си загриженост за околната среда могат да спънат прогреса, така необходим за общото ни добруване.

В седмиците преди датата, определена за изнасянето му от къщата, Карлайл бе наел един адвокат от Фолс Сити, съветник, който беше водил всички поземлени войни, избухвали някога във високопланинските плата. Той беше стар, изкусен и нахъсан, не харесваше онези, които прегазваха закона и логиката в щата, както и всички, които се осмеляваха да изразят каквото и да било мнение. В крайна сметка ги накара да платят на Карлайл сто и осемдесет хиляди долара за мястото на Уилистън.

Протестите им се издигаха чак до Бога, но адвокатът им отвърна с цитат от Платон: "На всекиго според заслугите!" – после без проблем премина към библейските метафори, позова се на съня на Яков, след което натърти, че Карлайл е използвал за основа камъните на бараката на Уилистън, за да създаде свой собствен рай. Размаха демонстративно броя на "Обзървър", в който клиентът му бе наречен "един от най-великите майстори във високопланинските плата", подчерта, че на официалното откриване на къщата бяха отишли двеста петдесет и седем души, и като цяло накара опонентите си да се почувстват така, сякаш са разрушили базиликата "Свети Петър".

Щатът отговори, че ще изплати тази сума, ако Карлайл се съгласи да им позволи да превърнат мястото в туристически информационен център, тъй като щяло да прави страхотно впечатление на посетителите. Тогава Карлайл си представи "Рик и Тами", гравирано в дъските, които беше шкуркал и изглаждал, хората, хвърлящи камъни по малките рибки в езерцето. Адвокатът се погрижи и за това, призовавайки към "пълно пречистване на този монумент, създаден от човека в чест на учителя му", под което всъщност разбираше абсолютно и пълно унищожаване.

Булдозерите вече работеха в Луизиана и Арканзас и графикът им беше пълен. В края на краищата, и Ню Орлиънс, и Йеркс Каунти имаха нужда да спестяват от разходите си. Парите бяха изплатени на Карлайл, без къщата му да бъде превърната в туристически информационен център, след което адвокатът събра документите си, стисна ръката на Карлайл и каза: