– Трябва да се опиташ да запазиш позата на благородно пренебрежение към шанса, подобно на стоиците. Опитай си да възприемеш шосето чисто и просто като лош късмет.  Той знаеше, че трябва да стане криптозоик: "крипто" – от "тайна" или "скрит", "зоик" – от начина, по който живееха определени видове животни като ракуните, койотите и елените. Тези животни се бяха научили да съществуват успоредно с цивилизацията и едновременно с това – да стоят настрана от нея.

Карлайл се чудеше дали и за него беше възможно да живее успоредно и в същото време – встрани от цивилизацията. Да намери някое тихо кътче сред слоевете шум, от време на време да пробива с глава шума, когато му се налага да излезе, за да свърши някоя работа, да вземе златото и да хукне като гонен от дяволи обратно към своето тихо убежище. Индианците имаха специално название за това; наричаха го "промяна на формата". Веднъж, след като вече се беше заселил във високопланинските плата, Карлайл го бе опитал и му се беше сторило, че действа. Щеше да направи още един пробег в крипто- реалността. Щеше да стои в тунелите на своя отделен свят възможно най-дълго, да наблюдава бухалите, когато се озове на открито, и да се надява на по-добър късмет следващия път. От битките нямаше полза. Не можеше да избягаш от него, каквото и да беше това "то". Спомни си думите на антрополога Лорън Айсли: "В дните на мраз търси дори и най-малката слънчева светлина."

Карлайл го беше направил веднъж, бе открил своето собствено мъничко слънце; можеше да го на прави пак. Стратегията не беше перфектна, но бе възможно най-простата и най-добрата и изключваше самосъжалението.

Сърната стигна до края на алеята и прекоси шосето, отдалечавайки се към малката горичка. Изгрев, дим от комина, носен хоризонтално от вятъра към лежащия на дванайсет километра по-надолу Саламандър.

Все така облегнат на стената на малката си работилница, Карлайл погледна към дланите си. Със своите морални достойнства те въртяха един от най-добрите чукове в света. Мъжът, използващ инструменти. Посегна към кръста си, за да докосне стария кожен колан, подарен му от Коуди, превърнал се в един вид талисман за него. Сети се, че не си го беше сложил.

Хитрите бизнесмени си мислеха, че веднъж и завинаги са го неутрализирали, брояха сполучливите си ходове, докато препускаха през документацията си като малка кавалерия в бизнес костюми, въоръжени с измамни представи за изграждането на един Нов Йерусалим там някъде, в прериите. Сузана го беше убедила, че има още какво да се направи. Не бе приключил с тях. Не хранеше големи надежди, че нещо може да спаси къщата му или пък птиците, но каквото и да му костваше, щеше да продължи. Подготвяше се да се изправи отново, да промени течението си като река.

Беше се наложило малко да порови, но благодарение на факта, че Сузана бе свързала името "AuRA" със златото, по-нататъшните разследвания на Карлайл доведоха до нещо интересно: молбата на Уилистън отпреди десетилетия за разработване на мини около Хълма на вълка и прилежащите към него земи. Господин Рей Дарджън бе откупил правото за разработване на парцела, а две години по-късно земята отново бе сменила собственика си – от държавна този път беше станала собственост на "АуРА Корпорейшън". Сузана реши загадката окончателно, като свърза последните две букви от името на корпорацията с първите две букви от малкото име на Дарджън.

Карлайл беше разкрил част от тази информация и преди това, но се бе затруднил да я подреди. "АуРА" беше ключът. Когато имаше име, бе лесно да се навържат нещата. Корпорация "Три Бютс" владееше "АуРА Корпорейшън", а "Три Бютс" от своя страна беше подразделение на "РЕЙДАР Корпорейшън", холдинговата компания на Дарджън, която служеше за прикритие на нечистите му сделки. Тръгвайки оттам, Карлайл откри нещо, което бе подозирал и преди: някои от местните жители и техните приятелчета не само бяха участвали в машинациите около включването на Ливърмор и Фолс Сити в маршрута на магистралата, но също така бяха отишли още по-напред и бяха закупили големи площи земя, разположени на ключови места покрай бъдещата магистрала. Цената на парцелите, за които бяха платили по сто долара на акър, щеше да скочи повече от двайсетократно, когато магистралата бъдеше построена. Корпорация "Три Бютс" се бе облагодетелствала значително при тези покупки.

Карлайл реши, че днес ще отиде да потърси индианеца и да види какво ще му каже той и дали сиуксът можеше да бъде подтикнат да направи нещо. Вдигна поглед към небето и се усмихна, спомняйки си андроида продуцент от своите сънища: щеше да го остави с един финален енигматичен образ, който може би щеше да накара създанието да се спре и замисли, докато хиляда години по-късно разглеждаше и сортираше снимки. Беше спокоен. Сърцето на Карлайл Макмилън отново биеше нормално. Той с тананикане се отправи към къщата, наблюдавайки издигащите се към изгрева ястреби на Тимерман. Усещаше далечни сигнали от място, много по-дълбоко от собствената му същност. Погледна към Хълма на вълка и забеляза бледото подобие на огън на върха.

Сузана продължаваше да спи. Той се съблече и се плъзна под завивките до нея. Тя се обърна и зарови лице във врата му, плъзна длан по гърба му.

– Студен си – прошепна му в полусън и се отърка в него. Той бавно прокара пръсти по краката, гърдите, косата ѝ.

Сутрешният чай край акумулиращата печка. Зелените очи на Сузана, впити в Карлайл.

– Мисля, че си права – каза Карлайл. – да намерим индианеца и да говорим с него. Знаеш ли къде може да е?

Енергичността му се беше върнала и Сузана усщаше тази негова вътрешна сила.

Но има неща, които една жена би споделила с любовника си, и други, които би премълчала. Някои неща принадлежаха единствено на нея, не и на него. Сузана знаеше къде точно можеше да бъде открит Флейтиста, но нямаше желание да казва каквото и да било. Индианецът се беше отнасял към нея по специален начин, оставил я бе да види и почувства неща, които едва ли споделяше с останалите.

Накрая тя отвърна:

– Карлайл, това, което ще чуеш, може би ще ти прозвучи като реплика от лош уестърн, но хайде да излезем навън и да запалим огън. Ако индианецът ни види, където и да се намира в този момент, мисля, че ще дойде.

Тя беше сигурна, че индианецът ще съзре огъня. От върха на Хълма на вълка човек можеше да види всичко, което поиска.

Двайсет минути по-късно Карлайл с усмивка натрупа клони и остатъци от дървен материал край езерото.

– Ще трябва ли да танцуваме около него, или просто ще го оставим да си гори?

– Понякога, Карлайл, звучиш точно като местните жители. – Сузана поклати бавно глава, но по устните ѝ пробяга усмивка. – Просто ще го оставим да си гори.

Два часа по-късно по вратата се разнесе почукване.

– Хей, Строителю.

– Хей, Флейтисте.

Карлайл разпита индианеца за погребалните могили, а също и за законите, които биха могли да ги защитят. Индианецът не знаеше нищо за законите и му го каза.

– Не живея в резервата и в известен смисъл съм отделно от племето ми. Но ще попитам, макар че хората ни са обезкуражени – не вярват, че вече могат да направят каквото и да било по какъвто и да било въпрос.

Индианецът остана на верандата и няколко минути разговаря със Сузана, после си тръгна.

Три дни по-рано по алеята, водеща към къщата на Карлайл, бе свърнала служебна кола. Обикновено важните от законова гледна точка известия се изпращаха препоръчано, но в този случай известието, че собствеността ще му бъде отнета поради строителството на магистралата, му бе лично поднесено от областния адвокат, придружен от двама полицаи. Изпадналите в състояние на икономическа нирвана не оставяха нищо на случайността, помисли си с усмивка Карлайл.

Приклекналият на перваза Боклукчийски камион веднага забеляза натрапниците и изсъска, когато те излязоха от колата. Но Карлайл нямаше нищо против тези момчета. Те просто изпълняваха едно неприятно задължение, влизаха в ролята на опашката на кучето. Изглеждаха малко изненадани, когато ги посрещна любезно и им предложи кафе.