– Асфалтът на щатски път 41 под гумите на пикапа му. Той опъна карта пред себе си, облегна се на волана и се замисли за възможностите. След около час щеше да се стъмни напълно. На десет километъра източно се намираше малко градче. В противоположната посока следващото място с размер, достоен за отбелязване на карта, беше Каспър, Уайоминг, на петстотин километра от мястото, където се намираше Карлайл. Нищо от тук до там. Завой на изток.

Петнайсет минути по-късно Карлайл напрегна взор през чистачките на пикапа и забеляза четирите цилиндрични кули на силоза в далечината. Табела в началото на града: "Добре дошли в Саламандър, нас. 942 души, надм. вис. 6911 м."

Табелата беше очукана, нуждаеше се от пребоядисване. В буквата "о" на "Добре" имаше три дупки от куршуми. Толкова по въпроса за гостоприемството на местните жители.

Още съобщения: дневното разписание на църквата, "Лайънс Клъб" събира членовете си всеки вторник на обяд. Карлайл бавно пое по шосето, представено лицемерно като Главна улица. Градът се състоеше от по две пресечки от двете страни на търговската част и пет пресечки зад него. Покрай "Царството на пикапа и поправка на косачки, елате при Дуейн", покрай автокино "Блу Скуеър" (ЗАТВОРЕНО ПРЕЗ ПОЧИВНИТЕ ДНИ) и "Джакребит Лейнс" (ЗАТВОРЕНО, прозорците заковани с шперплат). Превключи на втора и двигателят леко изръмжа. Чистачките заскърцаха по стъклото, тъй като дъждът бе намалял. Късна слънчева светлина прониза облаците далеч на запад.

Търговците по Главната улица затваряха вратите на магазините си в края на работния ден. Сградите бяха предимно дървени, боядисани в бяло – личеше, че някои от тях бяха стабилно построени, но отчаяно се нуждаеха от изцикляне и пребоядисване, а част от покрива на онова, което навремето бе хотелът на Саламандър, беше пропаднала. Сред дървените постройки се мяркаха няколко чудесни тухлени къщи във викториански стил, като бившата аптека "Мелик" например. Измежду някои от сградите можеха да се видят къщите от страничните улички, а зад тях – безкрайната шир. Нямаше много дървета, а онези, които се мяркаха тук-там, бяха малки поради недостига на вода и плитката на повечето места почва. По-високите бяха отсечени още преди години, за да бъдат използвани в строителството и за огрев.

Карлайл Макмилън спря до очукания бордюр пред една кръчма с табела "Лерой". Излезе от колата, разкърши ръце и колене. Дълъг ден, жаден ден, шестстотин трийсет и пет километра от зори до здрач. Влезе в "Лерой" и точно когато слънцето се скри, се плъзна върху първата табуретка, изпречила се насреща му. Отчаяно се нуждаеше от горещ душ. Лерой беше от другата страна на дървения бар, унесен в разговор с висок мъж с каубойска шапка на главата. Каубоят, който навремето може и да е бил изтънчен, но сега със сигурност беше злъчен и избухлив, пушеше тънка пура и имаше вид на човек, изпълнен с гневно безразличие към живота. Двама мъже с бейзболни шапки, на които бе избродирано логото на фирма за производство на изкуствени торове, се привеждаха над най-мизерното подобие на маса, което Карлайл някога бе виждал. То се клатушкаше и кривеше, а подложките за сервиране бяха дълбоко прогорени от цигари.

Но това не беше най-зле изглеждащият предмет в кръчмата. Първенството се водеше от една стара отрепка, седяща на две табуретки от Карлайл и свила лявата си ръка върху барплота. На ръката бе отпуснато лице, покрито с посивяла брада, небръсната от седмица. Главата, или онова, което минаваше за такава, се надигна. Отрепката се втренчи в Карлайл с набраздени от червени жилки очи:

– Кой си ти, уа?

Когато Карлайл го игнорира, любопитството на пияния нарасна и той извика въпроса си отново, а усилието за малко да го накара да падне от табуретката.

Лерой се придвижи зад бара. Измежду устните му висеше цигара. Избърса ръце в мръсната бяла престилка, препасана около кръста му и дълга до под коленете, с разпран подгъв от едната страна, виснал още по-надолу. Като подмина стареца, Лерой удари с ръка по бара и рече:

– Млъквай, Франк.

– Да те тако'ам, Лиеуой. – Франк запрати ругатнята в отдалечаващия се гръб на Лерой, преди главата му отново да се удари в бара и устатата му да замлъкне.

Лерой кимна. Нито приятелски, нито враждебно, нито нещо по средата, нито стигайки до крайности. Равно и безстрастно, сякаш не му пукаше за нищо и никого.

– Една "Милър" – каза Карлайл.

Лерой отвори металния хладилник зад бара, разгледа съдържанието му и извърна глава назад:

– Ня'аме "Милър". И'аме "Будвайзер" и "Грейн Белт".

– "Будвайзер" тогава. Кръчмата на Лерой смърдеше като всички други кръчми, в които Карлайл беше влизал, само че по-лошо. Кисел, остър мирис. Типично място, където хората идваха, за да умрат, гробище за всички стари, зашеметени слонове от Саламандър.

Лерой отвори бутилката и я сложи на бара заедно с една малка бирена чаша, тясна в основата и разширяваща се подобно на ваза към отвора.

– Седемдесет и пет цента.

Карлайл извади долар. Лерой отвори касата, плъзна монета от двайсет и пет цента към клиента и се върна към разговора си с каубоя.

– Да си виждал вещицата наскоро? – попита той.

– Я я таковай тая!

Лерой се засмя.

– А, доста от нас с удоволствие биха се пробвали.

– Да бе, ще ти се – отвърна каубоят, вперил поглед в разреденото си с вода уиски. Разбърка питието си с показалеца на дясната си ръка, опрял небрежно обутия си в каубойски ботуш крак върху релсата в основата на барплота.

– Някога обръщал ли си внимание на оня инди, с който се влачи?

– Не... Какъв инди? – Без да помръдва глава, каубоят вдигна поглед и се втренчи в Лерой.

– Стар. Живее някъде из хълмовете.

Каубоят шумно се изкашля и бутна чашата си към Лерой.

– Да ги таковам и старите индита. И като говорим за остаряване и таковане, я вземи да ми сипеш още малко отлежало "Джим Бийм" ей тука.

Лерой отново се засмя и посегна към бутилката с уиски.

– Джак, дори да ти сипя двестаградусов алкохол, ти пак ще си мислиш, че съм го разредил с вода.

Каубоят кимна по посока на Карлайл и измърмори нещо неразбрано за "коса, по-дълга от тази на жена", без да го е грижа дали Карлайл го чува, или не. Лерой погледна по посока на непознатия, седящ на бара, докато каубоят поклащаше глава и разбъркваше питието си. Карлайл отпи от бирата си, чудейки се на какво откачено място се бе приземил. Тишина и вятър, вещици и стари индианци.  Бирата беше студена и приятна на вкус, въпреки унилата атмосфера и въпреки че будвайзерът се нареждаше някъде на около шейсет и четвърто място в списъка с любимите му марки бира, а "Грейн Белт" стоеше по-долу и от нея. На два метра от него Франк хъркаше или се давеше; Карлайл не беше сигурен кое точно, затова реши, че е и двете. Един от играчите край билярдната маса извика: "Ах, късметлийско копеле!", а другият злорадо рече: "Подреди топките, Арло." Отвън някой форсира двигател, неравномерното бумтене от една дупка в ауспуха рикошира в сградите по Главната улица.

– Как е Гели, Джак? – попита Лерой. – Не съм я виждал от известно време, освен когато минава през града със стария си форд.

– Добре е. Знаеш какви са жените – вечно се оплакват от едно или друго, никога не са доволни от живота. Мисли, че трябва да продадем ранчото и да опитаме нещо друго. Господи, та нали докато изплатим първата и втората ипотека, няма да ни е останало нищо.

Лерой беше чувал тези приказки и преди. Той започна да нарежда празни чаши върху хавлиена кърпа зад бара. Щеше му се болката в кръста му да престане. Беше си сипал чаша уиски, за да облекчи положението, и алкохолът бе подействал за кратко, сякаш само за да засили болката впоследствие.

Карлайл се замисли дали да не си поръча втора бира, но компанията не му я гарантираше, а и не му се искаше да притеснява отново Лерой. Кръчмарят стоеше стъпил с единия си крак върху бидонче с бира и се смееше заедно с каубоя. Не си направи труда дори да се обърне, когато Карлайл изпразни чашата си и тръгна към изхода. Докато затваряше вратата зад гърба си, чу как топките за билярд се удариха една в друга, а старият Франк хъркаше и се давеше, потънал в забвение.