Сузана седеше на една възглавница, все така загърната в спалния чувал, отпиваше от чая си и гледаше към Карлайл, който, облегнат на лакът, пиеше кафе.

– За какво мислиш, Карлайл?

Той мислеше за огън, биене на барабан от опъната ярешка кожа и танцуваща жена. В една снежна февруарска сутрин Карлайл Макмилън мечтаеше за сладък дъжд.

Не отвърна на въпроса ѝ. 

– Карлайл, искаш ли да се любим? – Каза го просто и без заобикалки. Говореше тихо и се усмихваше.

Той отвърна на усмивката ѝ.

– Да. Искам да се любя с теб от мига, в който те видях да минаваш пред фаровете на пикапа ми през първата ми вечер в Саламандър.

– Усещах го. Изпитвам същото към теб. Но първо трябва да се изкъпя. После ще използвам остатъците от виното, за да приготвя нещо приятно за пиене.

Карлайл се опита да прикрие лекото треперене на ръцете си, когато ѝ подаваше хавлиите, докато тя изваждаше внимателно и прецизно най-различни неща от чантата си. Вещицата на Саламандър, със зелени очи и древни дарби. Усмихвайки му се, тя се отправи към банята, после спря, взе ръката му в своята и за кратко задържа погледа си върху неговия.

Водата от душа зашуртя и Карлайл се облегна на стената в кухнята, заслушан в звука, представяйки си мокрото ѝ тяло. Десет минути по-късно Сузана излезе, облечена в пелерината си вместо в халат. Качулката беше пусната, косата ѝ се разстилаше свободно по гърба ѝ, стигайки чак до кръста, сребърните халки подрънкваха на ушите ѝ.

– Сега е мой ред.

Беше оставила малък калъп сапун с аромат на сандалово дърво в банята. Четката ѝ за коса и зеленият гребен лежаха на плота до мивката. До гребена се виждаше малко шишенце парфюм без етикет. Четка за зъби и кутийка със сода. Женски принадлежности, наситен аромат на жена, долитащ от много, много далечни времена. Той махна капачката на парфюма и доближи шишенцето до ноздрите си: мирис на цветя, пясък и вятър край бреговете на Тигър.

 Остави водата да шиба по тялото му. Гореща вода, леден вятър отвън... Сузана Бентийн. Когато привърши, облече джинсите и пуловера си и влезе във всекидневната.

– Горе съм, Карлайл – разнесе се гласът ѝ откъм тавана.

От възглавниците, одеялата и спалния чувал бе направила нещо като топла люлка, заемаща по-голямата част от малкото таванско помещение. Беше гола и седеше сред възглавниците с подвити под тялото си крака. В празната бутилка от вино имаше забодена свещ, отнякъде долиташе мирис на запалени ароматни пръчици. В ръцете си държеше жълто перо. Ако Сиаула слезеше на земята, щеше да изглежда точно така, помисли си Карлайл.

Тя деликатно насочи върха на перото към един почти невидим белег, започващ между гърдите и извиващ се надясно към ребрата ѝ.

– Една майка бабуин ми остави за спомен това,  когато бях на дванайсет години. Играех си с бебето ѝ и тя се изнерви, искаше си детето обратно.

Виното беше топло и ароматно. Закръглените ѝ гърди се повдигнаха, когато се пресегна и забоде перото в косата си. После се засмя, махна перото и го сложи настрана.

– Намерих това перо край пътя, докато идвах насам.

Преходът между нощта и деня беше гладък и почти неосезаем, бурята превръщаше всичко навън в бездънна сивота. Сузана го водеше по коридори от усещания, по които никога не бе ходил и дори не си беше помислял, че може да ходи. В начина, по който се любеше, имаше някаква ритуалност, чувство за прогресия, която го отвеждаше нагоре, нагоре, към нещо, което не можеше да види, нито да си представи.

Лицето ѝ, заровено в шията му, устните ѝ – в ухото му. Не спираше да му нашепва някакви думи, докато те не се превърнаха в един вид мантра и той не престана да мисли за тялото, под което се движеше. Същността на любенето със Сузана Бентийн се състоеше не просто в усещане на физическото ѝ присъствие, но и в превръщането ѝ в присъствие в съзнанието ти.

Тя изви тяло, за да го посрещне – и двете тела, блестящи от пот. Лицето ѝ загуби овладения си израз и се отпусна с надигащата ѝ се сексуалност. Ръцете ѝ се плъзгаха по потния му гръб. Той я изви така, както вятърът превива класовете пшеница през летните месеци във високопланинските плата и в един момент осъзна, че да правиш любов със Сузана Бентийн, означава да стигнеш възможно най-близо до Истината, на крачка от смъртта.

Жената лежеше на пода, докато мазолестите ръце на дърводелеца се плъзгаха по тялото ѝ – навсякъде, където ѝ се искаше да бъдат. Тя докосна шията на Карлайл Макмилън, докато той се движеше ритмично над нея, прокара пръсти по вените и артериите му, усещайки движението на кръвта му и биенето на сърцето му. Думите се изливаха от устата ѝ на суахили, арабски, навахо, сиукски, докато впиваше поглед в лицето му.

Часовете на деня се концентрираха в един миг и после се разшириха до безкрайност. Двамата лежаха смълчани един до друг и тя галеше лицето, гърдите и раменете му с длани, а той отвръщаше на ласките ѝ. Шепнеха си един на друг на стария сладък език, който изглежда така на място в подобни моменти, но по-късно на човек му е трудно да си го спомни.

Бурята продължи и през следващите трийсет и шест часа. Сузана и Карлайл разговаряха, готвеха, любеха се и понякога дори спяха. Сузана спомена, че някога обичала да рисува акварели, но при едно от преместванията си бе изоставила статива си.

– Това може да бъде поправено – каза Карлайл. Сложи якето и ботушите си, завърза въже за бравата на задната врата, за да може да открие по-лесно пътя си обратно през снежната виелица, и се отправи към работилницата си, препъвайки се в дълбокия сняг. Не след дълго Сузана задържа отворена пред него задната врата и той влезе с тежки стъпки вътре, понесъл в ръце дъски от ясен и инструментите на Коуди Маркс. По веждите му белееше сняг.

Единственият звук, освен този от надигането на първия вятър, бе ритмичното триене на коженото яке на Карлайл върху дъските в работилницата му, когато преместваше центъра на тежестта си. Две седмици след като той и Сузана Бентийн се бяха любили, Карлайл стоеше приклекнал в пристройката, облегнал гръб на северната стена, покрита с тихата тъмнина на зимата. Погледна към езерцето. Всеки ден, а понякога дори по няколко пъти на ден, пробиваше дупка в леда, за да осигури на животните достъп до водата в това тежко за тях време. Дупката скоро замръзваше и тогава той отново я разчистваше. Някъде дълбоко под снега се зараждаше ново лято, цъфтене на кактус и сладостен мирис на западни дъждове. Някъде под леда се спотайваха малките рибки, ограничени от студа в очакване на по-топло време.

От горичката на ястребите излезе млада сърна. Тя тихо пресече звездната светлина, прекоси поляната откъм северната страна на къщата и направи завой към езерцето. Карлайл чуваше лекото потропване на копитата ѝ сред бялата тишина. Сърната се спря, усещаше, че той е някъде там с ботушите, старото си яке и бейзболната си шапка, с леко развята коса и я гледа. Карлайл дишаше бавно, тихо.

Пристигна бухал, донесен от крилете на нощта, кацна на един от оголелите дъбове до къщата и завъртя глава. Бухалът знаеше, че полските мишки са прокопали тунели под снега. Също така знаеше, че понякога напускат тези свои тунели.

Сърната спря на крачка от езерото, дъхът ѝ се превръщаше в мъгляви, нетрайни облачета в студа. Тя тропна леко с копито, така както правят белоопашатите, когато се чувстват несигурни. След минута-две приближи до дупката в леда и се наведе над водата. Пи, извърна глава по посока на Карлайл, после пак пи. Той не помръдна. Сърната имаше нужда от вода, не от тревога. Щеше да ѝ се струпа достатъчно, когато след два месеца пристигнеха булдозерите и електрическите триони.

На тринайсет хиляди и двеста метра над сърната и над главата на Карлайл Макмилън се движеха мигащите светлини на самолет, поел на запад през северното небе. Сиатъл? Сан Франциско? Някъде изсред мислите му изскочи звукът на сутрешен влак, далечен – сякаш дори не беше там. Преди седмица бе взето окончателното решение за придвижване на въпроса относно строителството на магистралата. В предстоящите години тишината щеше да настъпва тук само от време на време – до следващата двойка фарове и чифтове гуми на камион, търкалящи се по Пътя на високопланинските плата. Бухалът щеше да си е отишъл, също и мишките. Всичко – сърната, къщата, езерото, всичко щеше да е изчезнало.