Карлайл бе пленен от историите и легендите за Хълма на вълка. През един дъждовен летен ден, малко преди Гели да замине за Спеърфиш, двамата спряха пикапа и прекосиха високата трева към хълма, разположен на километър и половина навътре от шосето. Денят беше подобен на първия ден на Карлайл в Йеркс Каунти. Пред лицето на хълма се движеха ниски облаци и струи студен дъжд.

– Къде са погребалните могили? – попита Карлайл.

– Мисля, че са от другата страна. – Гели придърпа качулката на якето си и потрепери. – Карлайл, от това място ме побиват тръпки. Съвсем близо е до лобното място на Джак и това допълнително опъва нервите ми.

Карлайл вдигна очи нагоре. Върхът на хълма, равен като плато, се намираше на около деветстотин метра над главите им.

– Откъде точно е паднал професорът?

Гели бе като на тръни, готова да си тръгне.

– Знам, че е гледал надолу към погребалните могили и че не е паднал от Хълма на вълка. От другата страна, на осемстотин метра на северозапад, има по-малък хълм. Сигурно там е лобното му място.

 Карлайл искаше да заобиколи и да види могилите, но Гели не даде и дума да се издума.

– Ти върви, щом искаш. Аз ще те чакам в пикапа.

– Не, няма нищо. Някой път ще дойда сам. Разбирам защо това място те притеснява.

– Обикновено не съм суеверна, но мисля, че е наистина странно съвпадение толкова много хора, включително и Джак, да намерят смъртта си именно тук. А старите истории направо се забиват в ума на хората. Както и онези приказки за жрицата на име Сиаула и така наречения Стража. Когато се сетя, наистина настръхвам.

Върнаха се при пикапа по друг път и подминаха знак, обърнат с лице към шосето: "Собственост на "АуРА Корпорейшън". Не влизайте."

Карлайл внимателно огледа знака.

– Някак странно име за една компания, не мислиш ли?

– Да. Като всичко останало тук.

Дъждът премина в лека мъгла и Карлайл пусна чистачките на пикапа колкото да изсушат предното стъкло, после ги спря. Отново погледна към хълма. Беше обгърнат от мъгла и сиви облаци, движещи се наоколо му, но неясните му очертания все още се забелязваха.

– Гели, видя ли това?

– Кое?

– Стори ми се, че нещо помръдна на върха на хълма. – Той излезе от пикапа и застана неподвижно за миг, облегнал ръка на отворената врата. – Сигурен съм, че видях нещо горе. Дали не е Стража?

– Стига, Карлайл, хайде да си вървим! Наистина искам да се махна оттук.

Бяха прекалено далеч, за да чуят звука на флейта, долитащ от върха на хълма, но ако времето беше по-ясно, със сигурност щяха да видят фигурата на жена, танцуваща горе.

След уикенда, през който къщата на Карлайл бе отворена за посетители, телефонът започна да звъни. По два-три пъти на ден. Някакъв училищен директор искаше пристройка към къщата си, съпругата на един хирург от Фолс Сити мечтаеше за нова кухня, а един биохимик искаше направо да му се построи цяла къща. По начина на Коуди: първо, върши добра работа на разумна цена и така никога няма да останеш без поръчки. Второ, когато е възможно, проявявай избирателност; ако работиш достатъчно добре, клиентите ще те чакат.

Сега, след като Гели беше заминала да учи и къщата му бе завършена, Карлайл започна да упражнява дърводелския занаят така, както Коуди го беше учил, и отново започваше да се чуди как изобщо бе допуснал да се отклони от този път. Но знаеше: беше се поддал на изкушението от лесните пари, винаги това. Той бе любезно селективен, приемаше проекти, които можеше да изпълни сам или с помощта на някой як младеж, наеман за един ден, караше пикапа си по шосетата на Йеркс Каунти с прилежно подредени инструменти и почти толкова прилежно подредени мечти.

Карлайл Макмилън бе доволен и нямаше нищо против да продължава да бъде такъв – странстващ работник, най-сетне намерил покой. И ако в раздадената му от съдбата ръка нямаше карта на екстаза, то спокойствието бе напълно достатъчно. Точно това си мислеше Карлайл през една януарска вечер, когато Сузана, индианецът, Боклукчийски камион и той самият газеха през скърцащия сняг край езерцето и се чудеха как ли се справят дребните рибки под леда.

Три дни по-късно бяха обявени плановете за строителството на нова магистрала. Старецът от апартамента над "Лестър" седеше на обичайното си място, когато Карлайл влезе в "Дани". Старецът бутна един брой на "Инкуайърър" по тезгяха към Карлайл и каза:

– Господин Макмилън, мисля, че е най-добре да хвърлите един поглед.

Карлайл втренчено се загледа в онова, което минаваше за заглавие: "ПРЕДЛАГА СЕ СТРОИТЕЛСТВОТО НА ПЪТ ВЪВ ВИСОКОПЛАНИНСКИТЕ ПЛАТА." Прехвърли набързо втора и трета страница, където бяха дадени картите, и проследи с показалец маршрута на новата магистрала. Пътят тръгваше от намиращия се на северозапад Ню Орлиънс и оформяше криволичещ диагонал чак до Калгари, Албърта. Криволиците очевидно бяха измислени, за да се включат Литъл Рок, Канзас Сити и Омаха към магистралата. "Инкуайърър" бе надминал себе си в графично отношение, показвайки в изключителни детайли как точно широката триста метра ивица, състояща се от четири платна, плюс една затревена лента в средата, щеше да прекоси щата.

Магистралата правеше широк завой, за да включи Фолс Сити и Ливърмор, минаваше на десет километра от Саламандър и се вливаше неотстъпно и директно в шосето пред къщата на Карлайл, пресичаше двора му, както и малката горичка на ястребите на Тимерман, преди да завие на северозапад и да разцепи на две земята на Гели. Другите клиенти наблюдаваха как гневът и недоумението напират да изкривят лицето на Карлайл.

– Карлайл, можеш да вземеш вестника, ако искаш. – Когато му го предложи, Телма Енгелстрьом не се усмихваше.

Той прекара цял ден в проучване на картите, четене на четирите придружаващи ги статии и мислене. Магистралата правеше остър и очевидно ненужен завой югоизточно от Фолс Сити, за да включи града заедно с Ливърмор. Това му се струваше подозрително, от което гневът му нарасна още повече. И преди беше виждал подобни мерзости – навсякъде из Калифорния. Някой просто насила бе добавил големия завой в магистралата и там, където беше този завой, играеха големи пари. Онова, което Карлайл за пръв път виждаше при целия си опит с магистралите, бе, че този тук проект трябваше да бъде изпълнен в изключително кратки срокове. Вече се даваше възможност на контракторите от шест щата, както и от Канада, да наддават, за да спечелят правото за изпълнението му. Първото общо събрание, на което щеше да се обсъжда предложеният маршрут на магистралата с населението, беше предвидено за след два месеца. Като се имаше предвид състоянието на района с неговата слабо развита индустрия, ерозирали почви и пресъхващи води, трябваше да се предприеме нещо, и то – незабавно. Това беше официалното обяснение.

Имаше достатъчно пари за всеки заинтересован, по нещо за всички. Щатски сенатори и депутати бяха  преизпълнени с радост от икономическите придобивки, които дори самото построяване на магистралата щеше да донесе на техните избирателни райони. В допълнение на това можеше да се изгради нефтопровод от Арктика до Калгари, откъдето нефтът да се превозва с камиони до рафинериите в Ню Орлиънс, компенсирайки намалелия добив в Тексас и Залива. Така че шофьорите на камиони, нефтените компании и Ню Орлиънс щяха да спечелят.

Що се отнасяше до островите и техните вечни неволи, този проект си имаше своите силни страни.

Все още се очакваше одобрение на идеята да се източва нефт от Арктика, но как можеше да се отхвърли тя сега, като се имаха предвид всичките пари, които щяха да бъдат похарчени за една магистрала, по която да се транспортира нефтът? И ако Арктика така или иначе щеше да бъде плячкосана, нефтът все някак трябваше да бъде извозван. Ето защо магистралата беше жизненонеобходима. Това гениално хрумване осигуряваше пълната подкрепа на работещите на сондите, на производителите на нужната им екипировка, производителите на цистерни и на много други заинтересовани страни, в това число и профсъюзите. Но Карлайл подозираше, че сондажите в Арктика бяха от второстепенно значение. Магистралите, или най-малкото самата идея за тях, имаха своята собствена вътрешна енергия, неясната идея, че циментът неизменно води със себе си състояние на нирвана. Прекарай главна магистрала през щата си и всичко ще бъде направо чудесно. На природозащитниците също бяха подхвърлени малко трохи. Част от плана предвиждаше закупуването на целите имоти на Гели Девъроу и Аксел Лукър. Земята щеше да бъде използвана за резерват, в който да се отглеждат бизони и антилопи и който евентуално можеше да стане известен като Национален парк "Антилопа". По нещо за всекиго.