И така, Карлайл си мислеше, че вече е разбрал. Най-добре беше човек да е по-нисък от тревата, да си върши работата както трябва, без да прекалява, да си изчисти речника и да си намери солидна жена. Да опростява нещата, да не допуска усложнения. Изглежда, подобна тактика действаше.
У него се събуди интерес към дребните ястреби. Беше ги забелязал още първия ден, в който бе обиколил мястото, станало негова собственост. Докато работеше по къщата, те летяха високо над него или кацаха по клоните на дърветата в малката горичка от другата страна на шосето.
За безпристрастния наблюдател птиците са пера и какво ли още не, в тях дори има известна степен магия и те са перфектно създадени за онова, което правят, включително и събуждането на интереса на котараци на име Боклукчийски камион. Малките ястреби от Йеркс Каунти, привлекли вниманието на Карлайл, изглеждаха като недорасли представители на един много по-едър вид. И въпреки това те никога не порастваха, а около малката горичка не се появяваха по-големи ястреби. Ежедневните наблюдения на Карлайл през бинокъла потвърждаваха това. Той си купи основно ръководство за птици. Нищо. После едно по-специализирано, за грабливите птици. Пак нищо. На страница двеста четирийсет и седма от третата книга, заета от библиотеката на Фолс Сити, посветена само на ястребите, се появи нещо, от което го побиха тръпки. Имаше кратко описание на един вид дребни грабливи птици, наречени "ястребите на Тимерман": почти наполовина по-дребни от червеноопашатите мишелови. Статията завършваше така: "Някога обичайни за северните части на високопланинските плата, сега ястребите на Тимерман са изчезнал вид заради променената околна среда. По неизвестни причини тези малки ястреби развиват интензивна привързаност към определена гора и се събират в нея на ята, вместо по-типичното за другите представители на техния вид териториално разпространение. Унищожаването на местния ареал е равносилно на унищожаването на цяла колония от тези ястреби, тъй като, лишени от естествената си среда, тези птици отказват да се размножават, нито пък мигрират, за да си създадат нов ареал."
Карлайл отново прочете статията и си спомни неприятното чувство, което го бе обзело още при първото прочитане на фразата "изчезнал вид". Произнесена гласно, звученето ѝ наподобяваше удар на чук върху студена стомана.
Разгледа рисунката в книгата, после извади бинокъла си и започна да наблюдава кръжащите над главата му птици, повтаряйки тези две стъпки няколко пъти. Едва тогава усети, че го обзема вълнение.
Следващата му стъпка бе да се отбие в катедрата по естествени науки в колежа във Фолс Сити. Един от биолозите се съгласи да го изслуша. Скептично настроен в началото, той също се изпълни с въодушевление, когато изслуша Карлайл и по-късно същия ден пристигна в дома му, въоръжен със силни бинокли.
Прекара известно време в наблюдения. Разгледа книгата на Карлайл, както и една от своите. Отново вдигна бинокъла. Внимателно. После пак.
– Карлайл, мисля, че може би си направил важно откритие – каза Даръл Мур, вдигайки поглед от един от текстовете и обръщайки го към малката горичка. – От известно време насам научната общност вярва, че ястребите на Тимерман са изчезнали още преди десетки години. Тези малки пернатковци, по-известни като Buteo timmermanis, са наречени така в чест на зоолога от деветнайсети век Тимерман, който пръв ги е обособил като отделен вид. Струва ми се, че в горичката отсреща има една двойка с няколко малки. В онази малка групичка дървета няма място за повече от една двойка, макар че понякога се наблюдава и поведение като в цяло ято. Трябва веднага да се свържем с някой специалист орнитолог и да го докараме тук.
Карлайл погледна Даръл Мур и рече:
– Виж какво, ако се окаже, че това наистина са ястреби на Тимерман, ще кажем, че ти си ги открил. Правя всичко по силите си, за да намеря малко уединение и последното нещо, от което имам нужда, е да се мъкна по разни научни конференции и да описвам как съм седял на верандата си с бутилка бира в ръка и съм наблюдавал дребните грабльовци поради липса на по-добро занимание.
Биологът се опита да протестира, но Карлайл го прекъсна:
– Слушай, Мур, ти си този, който ги идентифицира с положителност. Аз просто предполагах. Нямам никакви претенции към откритието, а на теб то може би ще ти донесе някаква полза, докато на мен – никаква. Просто кажи, че един приятел е решил да ти покаже някакви ястреби в горичката отсреща и твоята интуиция на учен е свършила останалото.
– О, но на мен не ми се струва редно! – Даръл Мур изглеждаше смаян.
– Добре, тогава отричам, че изобщо съм забелязал тези птици, преди ти да се появиш тук. Те са изцяло твои. Примири се с това.
– Аз... Благодаря ти, Карлайл. Ако наистина така искаш...
– Така искам. Сега се обади на твоя експерт и напишете съвместен доклад с него или нея. Добре ще се позабавлявате. Аз също, но по свой собствен начин.
Известно време по шосето пред монумента на Коуди се вдигаше доста прах – предимно от пикапи и джипове с логото на един или друг научен институт отстрани. Карлайл започна да се опасява, че това раздвижване може да притесни ястребите и Мур беше съгласен с него, така че стори всичко по силите си да ограничи потока от експерти орнитолози.
Естествено написаха се доклади за новото откритие, но точното място, където беше направено то, не се посочваше в интерес на запазването на вероятно последните оцелели представители от рода на тези дребни хищни птици. А на Карлайл вече не му се налагаше да моли разни учени, понесли тетрадки и по-дълги от ръката му фотообективи, да преместят колите си, за да може да ползва алеята към къщата си.
Карлайл и Мур решиха да закупят парцела, на който се намираше горичката с ястребите. Оказа се, че земята е държавна собственост и не се продава. Но наоколо беше спокойно и ястребите изглеждаха доволни, така че Карлайл и Мур преустановиха усилията си в тази насока. Мур обаче започна съвместна работа с Коалицията за защита на грабливите птици по вкарването на ястребите на Тимерман в книгата на застрашените от изчезване видове.
Орнитолозите предполагаха, че щом съществува една двойка от този вид, то по всяка вероятност имаше и още. След усърдно издирване на около сто и петдесет километра от Йеркс Каунти бяха открити още две двойки. Това беше всичко: шест възрастни и техните малки, общо петнайсет птици. Оцеляването на малките ястребчета беше като неуловима езда на гърба на водни кончета.
Карлайл беше щастлив. Имаше Гели и вършеше полезни дела. Над главата му кръжаха ястребите на Тимерман, на верандата му се излежаваше Боклукчийски камион. Имаше песни, които да пее. Освен това, ако трябваше да бъде пределно откровен, от време на време продължаваше да си мисли за Сузана Бентийн. Така беше с всички мъже. А Сузана Бентийн определено бе жена, за която си струваше да се мисли. Докато работеха по аранжирането на зимната му градина, тя и Гели се бяха сприятелили. Понякога, когато се прибираше от някой обект във Фолс Сити в летния здрач, Карлайл заварваше двете в джакузито на верандата, с чаши вино в ръка, и Боклукчийски камион – раздразнен от присъствието им.
Що се отнасяше до Сузанината голота, всеки път, когато имаше опасност да я зърне, Карлайл извръщаше очи – главно с цел да предпази себе си, не толкова от приличие. Онези усещания от преди година, докато бе наблюдавал танца ѝ по прогонването на злите духове от къщата му и заместването им с добри, не бяха го напуснали. Гели бе едно, Сузана – съвсем друго. Не по-добро, казваше си той, просто различно. Веднъж, за частица от секундата, улови погледа ѝ върху себе си. Когато очите им се срещнаха, той извърна своите встрани.
По-късно Сузана и Гели се появяваха на верандата облечени, с гузно и същевременно весело изражение по лицата. Сузана винаги молеше Карлайл да изпее някоя песен и той сваляше банджото от стената и настройваше неуверения си баритон. Често от мрака изникваше индианецът и четиримата сядаха да гледат ястребите и Боклукчийски камион, който правеше дежурната си вечерна обиколка из имота.
