– Това е Боклукчийски камион. – Карлайл с усмивка кимна по посока на котарака, опънал се върху задната седалка.

– Вече съм го срещал веднъж, по време на откриването на къщата ти преди няколко години. Поседя на тревата край езерцето заедно с мен. Поговорихме си малко и наблюдавахме как малките ястребчета летят наоколо. Тогава го харесах. Сега продължавам да го харесвам.

Той протегна ръка към котарака и Боклукчийски камион се плъзна от задната седалка, за да се настани с мъркане върху куфара на стария човек.

Карлайл включи на скорост и пикапът се отдалечи от старческия дом на Йеркс Каунти. Старецът не спираше да говори за билярдната маса, докато галеше котарака:

– Най-трудното нещо е идеалното изравняване на повърхността. Трябва наистина да е напълно хоризонтална. Без това условие не може да се играе прецизно, не могат да се включат геометрията и физиката, уменията и коварството. А това е всичко, до което се свежда играта, господин Макмилън – идеално равна повърхност и прецизност. Да, сър, предполагам, че това се отнася до всичко.

Има една вечерна магистрала, която тръгва от Ню Орлиънс и завива на северозапад към Калгари. Големи участъци от нея минават през високопланинските плата, сред ниска трева и тънка почва, покрай хълмовете с плоски върхове и поръсени сред тях малки градчета, които изникваха на всеки няколко километра от двете страни на шосето. Пътуващите често коментират извития като биволски рог сегмент от магистралата в Йеркс Каунти, огромния завой, който прави на изток и после на север, за да включи Фолс Сити и Ливърмор, а след това рязко се отклонява шейсет километра на запад, преди да се върне към естествената си северна посока, сякаш безумци бяха чертали маршрута.

На двайсетина километра от Ливърмор и на запад от едно градче, наречено Саламандър – градче, което вече е почти замряло, – се намира изход, през който шофьорите се озовават върху щатски път 42. Ако човек завие през този изход и поеме на север по прашния червеникав коларски път, ще подмине една горичка, където малки ястребчета колебливо се издигат нагоре, за да поемат на пътешествие по здрач. Едва успяват да стигнат до края на Йеркс Каунти. Говори се, че ще бъдат заградени с мрежи и ще бъдат включени в размножителна програма към зоопарка на Сан Диего, далеч от вечерната им гора, понеже в целите Съединени щати можеха да се открият едва четири възрастни екземпляра от вида им. От другата страна на пътя, сред едно поле, се намират развалините на някаква постройка, която сигурно навремето е била къща.

Още по-нагоре, на около километър и половина по същия този прашен път, който при дъжд се превръща в лепкав кален капан, се вижда монолит, наречен Хълмът на вълка. Бялото му нагънато лице донякъде се помрачава, когато около него се надиплят ниски облаци. Спри и излез от колата си, на километри от най-близкия малък град. Остани неподвижен за момент. Тишина. Лекият ветрец се появява, изчезва, после пак се появява.

Обърни внимание на ястреба, който е кацнал на трийсетия стълб на дървената ограда, броено от мястото, на което си застанал. Това е свещена земя или поне така твърди Сладкото лекарство. Вярваш му. Всеки, който идва на това място, му вярва. Нищо тук не дава и пукната пара за теб, за това дали ще живееш, или умреш, дали ще плащаш сметките си, или ще танцуваш по топлите плажове на Мексико и ще правиш любов след това. Няма нищо освен тишина и вятър. Не ги е грижа, защото ще останат тук дълго след като теб вече те няма. Това поне го знаят.

Точно когато облакът подмине Хълма на вълка, преди появата на следващия може да ти се стори, че зърваш някаква фигура да се движи на върха. Ако си носиш бинокъл, ще успееш да различиш фигурата на жена. Не се вижда ясно – за това са виновни разстоянието, мъглата. Но забелязваш, че танцува, че бавно се извръща с вдигнати към небето ръце. Дългата ѝ червеникавокестенява коса пада надолу и докосва голата кожа на раменете ѝ, докосва перфектната извивка на голия ѝ гръб, полюлява се при всяко нейно движение. Но увеличителните стъкла на бинокъла ти няма да са достатъчно силни, за да видиш детайлите по пръстена ѝ с опал на лявата ръка, нито сребърната гривна на китката, както и сребърния сокол, висящ на една верижка на шията ѝ. Следващият облак надвисва над хълма и жената изчезва. Двете тъмни очи на петдесетина метра зад гърба ѝ обаче я виждат. 

 По-добре тръгвай, продължи пътя си. Вероятно ще е най-добре да не споменаваш пред никого за онова, което току-що си видял. И без това може да е било просто игра на въображението ти. Пък и да не е, човек не бива да се меси в подобни неща. Знае се от много отдавна, още от времето преди кавалеристите да преминат през тази земя на път за Литъл Биг Хорн. Знае се от много отдавна.

Ако минеш още петстотин метра нагоре по същия този път, ще видиш една табелка, забита на шейсет метра навътре в тревата: "СОБСТВЕНОСТ НА ИНДИАНЦИТЕ ЛАКОТА ОТ ПЛЕМЕТО НА СИУКСИТЕ. НЕ ПРЕМИНАВАЙ."

Обръщаш се към своя спътник:

– Стъмва се, може би ще е най-добре да се върнем назад и да отседнем в мотел "Бест Уестърн" край... Как се казваше онзи град? ... Ливърмор? В туристическия справочник се казва, че към мотела има ресторант. В него също така се споменава, че за това място съществуват много легенди. Предполага се, че късно вечер на хълма ей там може да се види огън. ѝ Спътникът ти отвръща:

– Добре, давай да се връщаме. Има нещо тук, от което ме побиват тръпки.

Кимваш, без да казваш нищо за онова, което си видял или си мислиш, че си видял през бинокъла си.

Близо до мястото, където главният път подминава Ливърмор, на брега на едно езеро е кацнала стара зала за танци. През лятото, когато капаците на прозорците са вдигнати, човек може да застане по средата на дансинга и да види фаровете на колите, стрелкащи се на север и на юг по пътя отвъд езерото.

Тази вечер капаците са вдигнати, чува се музика. Един старец седи на втория ред сепарета над дансинга, обгърнат в мрак. На масата пред него има чаша бира, в скута му – красиво момченце на име Коуди Робърт Макмилън. До халбата на стареца се е излегнал голям котарак, известен с името Боклукчийски камион, ближе дясната си предна лапа и доволно мърка, докато старецът го поглажда по гърба. Котаракът стои на безопасно разстояние от ръчичките на момченцето, което посяга към него и вика на бебешки език:

– Коте!

Старецът се усмихва и си мисли за ръчната граната, която е скрил в кутия от обувки и която бе смятал да използва срещу един адвокат на име Бърни и съдружниците му. Когато Карлайл Макмилън го беше взел от старческия дом, той бе оставил гранатата при един приятел там, в случай че нещата тръгнат към по-лошо. Онзи старец също бил ветеран от войната и когато нашият познат му дал гранатата, се ухилил и отвърнал, че знаел как да я използва, ако настъпел подходящият момент. 

 Тече третата година, откакто Карлайл Макмилън се е заловил с възстановяването на старата бална зала "Флагстоун". Предполага, че ще са му нужни още две години, ако не и повече, за да завърши работата си. Тази вечер обаче си почива по молба на Сузана Бентийн. Тя е организирала тържество – без никакъв повод, просто защото лунната светлина се плъзга изключително красиво по водите на езерото отвън.

В източния край на залата е разположена най-добрата маса за билярд, която някога сте виждали – напълно възстановена, с плот, широк метър и петдесет и дълъг три и половина метра. Старецът е убеден, че това е същата маса, на която бе спечелил първия си автомобил през хиляда деветстотин трийсет и осма година. Карлайл напредва в овладяването на играта. Билярдът не се учи лесно и бързо, но въпреки това той отбелязва прогрес. Много добре разбира онази част за физиката, геометрията и уменията, но както отбелязва старецът, коварството все му убягва.

Но това е разбираемо, защото Карлайл е зает с много други неща и не му остава достатъчно време да се упражнява. Едновременно с редовните му поръчки и възстановяването на "Флагстоун" той провежда и една малка операция, свързана с мебелировката. Получил е разрешение от властите да ангажира в довършителните работи всички способни да се движат мъже от старческия дом. Нищо тежко, просто изпипване на детайлите, които се нуждаят от особено внимание и грижи.