Разговор,

закътано сепаре в дъното

на кръчмата "Слийпи Стегър"

Тъмна и бурна вечер, странно далечно място в странно далечно време, мяркащи се в далечината малки хълмове с ниски влажни облаци, надвесили сбръчканите си бели лица над тях, и дълги прави магистрали, водещи към вечността. В една заселена земя вече никой не търси истински диви места. А това беше диво място.

Загадъчен пътен знак, сочещ на запад.

Защо е умрял орелът? Дали някой си спомняше? Имаше неколцина, които знаеха, но предпочитаха да не говорят за това.

Коларски път сред червената прах, перпендикулярен на магистралата, водещ към полегналата трева и губещ се зад една ниска височинка на около километър разстояние.

Още пътни знаци, на всеки петдесетина километра, сочещи към други пътища, намекващи за пътувания през невидими стени и в други времена. Ако човек разполагаше с достатъчно издръжлива кола, можеше да свърне по някой от тях – просто заради идеята. Всеки поне веднъж в живота си е изпитвал порива да стори точно това.

Така направи и Карлайл Макмилън. Не бързаше за никъде, пътник без посока, временно странстващ по собствена воля. След като обърна бежовия си пикап и напусна водещото на запад шосе, пое по онова, което местните наричаха пътя край Хълма на вълка, и се отправи на юг, подминавайки знака, сочещ към Каньона на мъртвия орел. След известно време спря и излезе от пикапа си. Намираше се на километри от най-близкия малък град.

Късна августовска хладина. Карлайл Макмилън остана на мястото си за известно време. Ботушите му – мокри от росната трева, небесна вода – върху лицето и ръцете му.

Полъхна лек ветрец, изчезна, после пак се появи. Тишина. Люлеещи се папури, вълни от жълти детелини, поемащи натам, накъдето вятърът пожелае.

Като филм без звук – тишина, само че по-дълбока.

По-скоро някакво подобие на каменен саркофаг при падането на нощта, когато оплаквачите вече са си отишли, а пръстта е струпана отгоре ти.

Шайените вярваха, че тази земя е свещена. Индианецът с прозвището Сладко лекарство бе казал така. Ястребът, кацнал на един стълб на дървената ограда, на трийсетина метра южно от Карлайл Макмилън, вярваше в това. Всеки, който някога се е озовавал на това място, вярваше. Умният човек щеше да дойде запасен с храна и вода, може би дори със спален чувал, за всеки случай – ако двигателят на колата му се повредеше или някоя гума омекнеше, а резервната се окажеше изпусната. Защото нищо тук не даваше и пукната пара за теб, толкова поне беше ясно. На никого не му пукаше дали си жив или умрял, дали си плащаш сметките и си танцувал по топли тихоокеански плажове, след което си правил любов на пясъка. Нямаше нищо, освен тишина и вятър, а те щяха да останат дълго след като си си отишъл от този свят.

Ранните заселници бяха погребани в могилите отсреща, прилични на море, настъпващо към прерията. Бяха пристигнали от Азия по старите пътища, когато континентите още са били свързани със суша високо горе, на север. А преди век тук бяха погребани и други. Погребани там, където бяха паднали по време на войните за териториално разширение на Съединените американски щати – през цяла Северна Америка чак до Тихия океан, най-големият известен натиск на запад. Ако поразровеше земята и погледнеше внимателно, човек още можеше да открие метални копчета от униформите на войниците. Също и други неща: дръжки на стари ножове, човешки ключици, натрошени от куршуми или копия, и корпуси от лули. Копаеше ли, щеше да намери повече, много повече.

На двайсет сантиметра от лявата задна гума на пикапа на Карлайл Макмилън, полузаровено в калта, лежеше копче от мундир. Ветровете на сто пролети постепенно го бяха откривали, а после дъждът го бе завлякъл в едно поточе. Поточето го беше изхвърлило в пясъка. Една птица го бе взела в човката си и бе литнала с него към гнездото си, но когато бе разбрала, че е твърдо и безвкусно, го бе изхвърлила в калта. Точно това копче някога бе служило да закопчава куртката на редник Джими К. Ноулис, Седма кавалерия, който яздеше след мъжа, когото всички наричаха Сина на Утринната звезда. Редник Ноулис имаше добро мнение за своя русоляв генерал – генерал Кастър – и се стремеше да бъде пълно негово копие. Би отишъл дори в ада заедно със Сина на Утринната звезда. И в крайна сметка го беше направил.

Ако можеш да изпревариш вятъра, да чуеш отвъд тишината, ще доловиш старите звуци, пулсиращи на това място. Далечни тръби, скърцане на кавалерийски седла, може би и ниското барабанене на самото време. Бледите образи на едновремешните ездачи, яхнали петнисти жребци с виеща се около бърните пара, изскачащи от сенките на Каньона на мъртвия орел, препускащи мощно през зелената прерия.

Понякога, когато вятърът духа подходящо, можеш да помиришеш още по-далечни неща. Така казваха навремето, така казват и днес. Трябва само да се облегнеш назад и да разшириш ноздри. Упражнявай се. Тогава ще ти се удаде. Първо ще усетиш обикновения мирис на безкрайна шир, а после – слабия полъх на стари илюзии.

Недалеч от мястото, където Карлайл Макмилън стоеше под лекия дъждец и гледаше към началото на нищото, падайки от един от по-ниските скалисти хълмове, бе намерил смъртта си антропологът. Свистене във въздуха, последвано от тъп удар в средата на гръбнака, от който бе залитнал напред и полетял надолу. Първите двайсетина метра падането му се бе отличавало с особена чистота по форма и скорост, почти грациозно. До момента, в който се бе ударил в оголения ръб на скалата. Следващите две хиляди метра тялото му се бе премятало като парцалена кукла. Единственият звук беше неговият вик, единственото му възприятие – дъното на урвата, приближаващо към него в мъглявината на белия пясъчник. Беше се размазал в скалата и чакъла на дъното, вратът му се бе извъртял така, че брадичката да докосва долния край на дясната лопатка. Никой от колегите му долу в равнината не беше видял случилото се, нито бе чул писъка му.